една безкрайна песен.

Отворих бавно и замислено прозореца на колата. Дори съвсем полека, сякаш мислите ми биха се изплашили и биха отлетели. Вятърът повя косите ми, а мозъкът ми като че ли се охлаждаше малко по малко. Една река от мисли отново се стече в главата ми и кръговратът се започна. Винаги става така. Осебно, когато направя това ...
Затворих очи. Светът стана черен. Всичко вече изглеждаше плашещо и тъмно. Наглед нищо, но всъщност страхът ми просто ме издаваше. Проблемите и тайните ми се криеха зад всеки ъгъл на тази отвратителна картина в съзнанието ми. А аз вървях ли вървях... и улиците ми изглеждаха безкрайни. Безброй много свраки се мяркаха покрай мен. Дори не-веднъж пред мен съвсем набързо, като плъхове, преминаха изгубените надежди. Скоро стигнах до висока сграда. Там се пазехи всички мои загуби, всички мои грешки ... Това представляваше светът ми отвътре. Подобно на една възглавница, която е ушита с презрително грозен плат, но е увита в прекрасна, небесно синя калъфка. И отново отварях очи. Всичко изглеждаше както обикновено, както го бях оставила ...
Загледах се в многото хора, които задминавахме с колата. Бяха толкова различни, и същевременно толкова еднакви. Винаги намирах нещо, което по ориентир да води до още някой със същото нещо, той до друг, притежаващ същия белег ... непрекъснато.
Почувствах как отчайващо се чувствам задушена. Затова доближих глава и за малко я издадох извън прозореца. Чувствах скоростта,... чувствах вятъра. Почувствах се жива, почувствах себе си, но някъде дълбоко в змийска кожа. Така, както змията изяжда мишката, така и моята нова същност изяде старото ми 'аз'. Не усещах болка от това, но липсата отново ме дърпаше.
Отворих още един бонбон. Но надеждата и животът ми да се ослади надали щеше да бъде достатъчна. Това просто беше един бонбон, увит в хартийка и грижливо поставен в кутия. Нищо повече.
Нещо някак ми се набива в очите. Напираше ми на устата.... И се сетих.
Животът на хората минава през улицата. Там е мястото, където всяка тяхна малка частица, миг или усмивка преминава и достига до другиго. И може би е същото, както това, че живеем под едно небе. Или пък на това, че сме братя и сестри. Не знам. А и не искам да узнавам. Харесва ми така и нека така да си бъде. С леката щипка мистерия и основно солта, които ни довършват... Нека животът да е просто птица, която лети. И нека да лети, нека лети високо и свободно. А надеждите нека са нейни крила, и нека тя да бъде щастлива ...

Бо.