Обичаш ли слънцето? И аз го обичам. Винаги, когато съм с теб, го обичам даже повече. Ти ли си, който още рано сутрин нарамваш мечтите си и тръгваш по трънливия път? И ти да си, обичам те. Настоявам за слънце, за да открия, че те има. Под топящите искри само ще успея да разбера, че ти си този, който ме очаква ... някъде там в далечината. Че ти стоиш там и нервно си прехапал устна. Че вярваш, че аз ще се поява. Вярвай, слънце. Вярата извира от дълбоко. И достига до сърцето ти, .. където съм аз. Че твоята усмивка е тази, която озарява може би деня ми.
Странно. Автобусът се изпразни, а аз все още пътувам занякъде. Но къде? Къде отивам? ... Човек ме заговаря. Върти очи. 'Къде си се забляла?' О, аз се рея из ливади, над които чисти, сини облаци ми намигат. И отново слънцето ... Виждам го, толкова истинско, толкова ... прекрасно. Това ли си ти?
Помагам на себе си и просто избърсвам потта от лицето си. А работата продължава да се трупа, ли трупа. Накрая видях, че нещо мъничко свети, там ... далеееч. Устата ми се отваря. И май си остава така, отворена.
Не вярвам в съдбата. Не вярвам и в живота. но вярвам в себе си. И знам, че все още си там и чакаш. Този път си поставил приветлива усмивка на бялото си лице. Седнал на ръба и чакаш .
А този ръб... той пада. Внимавай, пада. И паднеш ли, къде ще те открия...
Не.
Бо.
Няма коментари:
Публикуване на коментар