Пустотата става тревожна. Преди всичко той престава да усеша положението на собственото си тяло, на ръцете, на краката. Той още помнеше в каква поза лежеше, но именно помнеше, а не усещаше. Той откри, че няма нито тяло, нито глава – изобщо нищо. Пиркс като че ли се беше разтворил във водата, която също така напълно престана да усеща. Нямаше с какво да махне: ръцете му бяха изчезнали. След това стана още по-лошо. Тъмнината, в която се намираше той, или по-точно тъмнотата беше самия той, се изпълни със слабо светещи кръгове – тези кръгове дори и не светеха, а смътно бледнееха ...
Той се разпадаше ... Той се беше вселил в някого. И този някой се издуваше. Набъбваше. Ставаше безкраен. Той се въртеше. ОБръщаше. Очни орбити без лице, закръглени, изпъкнали, разливащи се, ако се опитваш да им се съпротивляваш, вървяха към него, качваха се по него, разширяваха го отвътре, като че ли беше резервоар от тънка лента, готов всеки момент да се пукне.
И той се взриви.
-С.Лем.
Няма коментари:
Публикуване на коментар