glass wall.

скъпа мила родино, България,
кога твоите синове и дъщери ще се осъзнаят и  ще се погледнат в огледалото. когато най-накрая всъщност наистина видят себе си в отражението - просто така, стоящо пред тях, може би ще спрат да се правят за смях.
благодаря за вниманието.

понякога.

напоследък разговорите ми с фифи се превърнаха в една ретроспекция на живота ми в Ямбол. всички спомени нахлуха в мен и започнах да говоря - за стари навици, за места, за случки, за хора. за характери. за себе си.
опитвам се да мисля за времето, което ми е предоставено, като почивка, но всъщност въобще не си почивам. а и как би могъл човек? както и да е. всеки път, когато си запаля цигара, забравям за всичко - просто гледам в далечината, селата след Ямбол, които се забелязват само заради хилядите светлинки. гледам Бакаджика, който в някои вечери не се вижда заради мъгла. гледам игрището на кашата до блока на баба, от другата страна на улицата, и се сещам за всички сладки моменти, останали ми от времето, когато бях дете - малко момиченце с големи очи и кестенява коса, което навсякъде се тътреше с братовчед си и една хайка момчета, за да играят на стражари и апаши или да си правят убежища някъде около блока. при което си припомням за това колко безценни са били тези мигове, защото вече нямам такива - детството ми отдавна свърши и безмилостната борба в живота ми започна. проблемите стават все повече, а поводите за усмивки - все по-малко. разочарованията са по-големи от това да не получа какъвто подарък искам за коледа или за рожденният ми ден, а по-скоро от типа - поредната самотна вечер с пияния ми дядо. 
brilliant. и наистина - чувствам се самотна. като че ли се залоствам сама в себе си, предпочитайки да пазя всичките си чувства за мен си, отколкото да ги споделям с други хора. дори с фифи. просто така се случва. колкото и да е лято, желанието ми за дори ходене до магазина бързо се изпари. сега искам просто да видя татко и съм сигурна, че бих се почувствала много добре.
обичам те, татко.(: