по път и над път.

Отчаяно. Лутам се. Ровя назад. Бягам. Опитвам се да намеря стимул. Какъвто и да е. И малко да е, пак да е нещо. Да започна отначало не е лесно. Но да загърбя старото е още по-трудно. Решението не е взето. Мисли се по въпроса. Така се мисли, че сълзите текат на реки. Душата ми вече замръзна. Тотално. В търсене на онова, щастието, което ще ми помогне УЖ да се вдигна на крака отново. Всяка вечер. Всеки ден. Всяка нощ. Прекарвам с часове мислейки за това, за всичко. Не намирам нищо. Нищо нищо нищо. А се върти в главата ми постоянно. Натиска ме отвсякъде. Чувствам как ме задушава. А всъщност дори не виждам някакъв лъч. Не. Не не не не . Не го виждам. И два да са, и сто да са, и милион да са, аз все още не ги виждам. Къде? Къде? Къдее? Просто вървя. На пробежки. Ужасно е. А това, което изпитвам отвътре не може да се опише. То боли, то ме изгаря, поваля ме на земята, а аз безнадеждно се опитвам да се преборя, да стана отново. Не мога. Не обичам да казвам, че не мога. Но аз наистина не мога да го оборя. Това е по-силно от мен. И винаги ще бъде. Истината също ме запритиска. Всичко нарушава покоя ми. Намирам се. После пак се губя. Накакъв отвратителен лабиринт. Въпроси, въпроси, въпроси... И нито един отговор. Не знам къде да търся. Какво да правя. Как да го кажа. На кого да го кажа. Съсипва ме. Непоносимо. Черно. И ме застига. Отново. Зад мен е. И отново ще ме погълне. Една дълга агония. Пак ще се почувствам сама. А самотността така ме плаши. Неизвестността също. Особено мрака. Това е мястото, от което тайно се страхувам най-много. Желая да избягам. Когато е до мен да го надбягам. Да се измъкна от всичко, което ме застига с пълна сила.

Но това, което знам е, че този път не мога. Не мога и не мога. Ако спра да се боря, значи няма надежда. Ако продължа да живея, животът ще ме попилее. Каква жалка съдба. Но аз нямам какво повече да направя. И това е единственото, което вече знам ...