ремък.

Понякога животът ти поднася изненада. Приятна, да речем. Ти се радваш и с всички сили се опитваш да задържиш щастието в ръцете си. Тоест - да направиш невъзможното. Знаеш, че всичко е лъжа. Че е кратък миг лудост. Слънчев - въпреки това. Не вярваш на чуждите думи. Отпращаш всичко лошо, всяка студена мисъл, която иска да вледени топлият момент. но моментът отдавна е минал. Вече живееш в лъжа. Неприятна и голяма. Ужасна. И най-накрая разбираш. Да. Ти, глупакът, наивникът. Ти разбираш, че това нито е било, от самото начало, нито е, нито би било и в бъдеще, нещо истинско и чисто. Като един канал - мръсен и тъмен - такъв е капанът на лъжата. А теб страшно те боли.
Защото наивниците, макар и разбиращи последни, макар и наивни наивници, обичат силно и истински. Затова и когато осъзнават необратимото и грозното, красивото, което не беше, нещото - онова хубавото, което е било само и единствено в техните очи и в ничии други, ги боли и чувстват една непреодолимо голяма и тежка болка.
И точно тогава събират сили. И те стават най-силните - тези с борбен дух. Те успяват да преживеят нещастието, челно и болезнено да се сблъскат с него. Точно тогава те са силните.
За И. [Сбогом, любов моя!]
.Бо.