2 4 .

Днес. 24ти Ноември.

Цяла нощ не съм спала. След четири RedBull-а и едно кафе Jacobs Dynamix, не знам защо очаквах посмъртно да успея да заспа. Почнах да рева, защото реших, че най-накрая реването ще ме измори и ще подремна малко. Но не. Сега ме болят очите от прекаленото търкане, въобще не съм спала, а енергия имам колкото да мога да си направя процедурата и да се пльосна на леглото.

Автобусът за София беше в 6.15. Станах към 5.00 в ужасно състояние. Чувствах се повече от мъртва. Все едно си пил зяла вечер и сутринта си продължил, и си се събудил пак с бутилката алкохол в ръка. Та, взех душ, който трябваше да бъде ободрителен, но нямаше нищо такова. Очакваха ме четири часа път и нямаше как да предотвратя неизбежното. Така и така, хванах си автобуса. Беше тъмно и усещането ми беше непознато. Изведнъж автобуса тръгна в обратна посока на тази, в която беше София. Панирах се за кратко, че съм взела автобуса не за София, а за Елхово, но после се сетих, че може би отива до автогарата. Въпреки, че беше тъмно, нощта беше прекрасна. Луната беше една четвъртинка - много красива. Минахме през МГ. На няколко пъти се сетих за И.. По едно време даже мислих да му пращам смс 'Приятно училище.' към седем и нещо, но се отказах, защото заспах в автобуса и забравих. Плюс това, нямаше да получа отговор със сигурност и смс-а нямаше да бъде оценен, както аз исках да бъде. Така че, по-добре и че не го пратих. Слава Богу, четири часа сън и няколко превъртания на Брус Спрингстийн ми дадоха сили за очакващият ме ден.

Отново в София. Нещо като мръсно вълна ме притисна в гърдите още със стъпването ми на софийската земя. Не отричам, че мразя София. Но ми идваше малко в повечко цялото това преместване от тук, та там. Не мога да свикна с това чувство. Просто тук не се чувствам добре. Всъщност отскоро се питам къде се чувствам добре и с кого. Отговор така и не мога да си дам сама. Едно бързичко отскачане до книжарницата за помагало по литература (неизбежното си е неизбежно, литературните ми домашни ме следват неотлъчно). Отново в старата къща. Старият мирис на странно, което те плисва когато отвориш входната врата и силно вдишаш от познатия въздух. Старата стая, която отново е пипвана оттук-оттам от майка ми след изричната ми забрана да го прави, но винаги се повтаря едно и също и думите ми висят във въздуха като сребърни полилеи. Старият климатик, който имаме от няколко месеца, но точно през зимата замръзна и евтиното отопление отиде по дяволите. Старите дрешки за вкъщи, които си стоят хвърлени на стола в стаята ми. Старият телевизор със обичайната сапунка в 11 точно и без закъснение.

Времето летеше. Трябваше да хвърча към училище. Изхвърчах от нас със айпод, раница, мандарина, ключове, мобилен и шал в ръцете, като всяко едно се бореше да падне първо. Обливаха ме топли вълни смесени с притеснение и обръкване. Р. ми звънна, за да ме уведоми за нередовните трамваи. Всъщност, какви нередовни. То въобще не се движеха такива. Правеха ремонт на релсите им. Така че, трябваше да хвана многоуважаемата осмица до баня Мадара. На спирката точно два индивида заловиха окото ми и трудно отпуснаха мрежите му. Единият индивид беше едно момче. Беше прелестен. Имаше бяла кожа, кафяви очи, черна мешка, кожено яке и гледаше повече от невинно. Изглеждаше хем тъжен, хем щастлив. Странно. А беше само една физиономия...Другият индивид беше една жена. Години не мога да определя, но предполагам надминаваше четиридесетте. Със страхотен лилав панталон, дълго черно велурено яке и най-странните обувки, които бях виждала човек на нейната възраст да носи. Изглеждаше повече от добре-имаше червено червило, сложено умерено без да се прекалява, зелен грим, точно както баба ми обича да си слага и спирала. Тя се доближи до мен. Завяно се обърнах настрани и я видях до мен. Бях изумена от смелостта на жена на толкова зряла възраст да се облече така, без да изпитва страх или притеснение какво биха казали представителите на 'новото' поколение. После се замислих. Не искам да стана стара и съсухрена, да се предам на болестите и да живея в борба за живота си, в сърувнование с другите болни за лекарства. Да пестя всеки лев, за да мога да си позволя храна, данъци, някоя глезотийка и нужните ми лекарства. Не, не искам. Всъщност в сегашно време старите хора са тези, които също страдат най-много от катастрофите на държавата. Те не са парцали, в тях все още има живот. Когато остарея, заклевам се, че няма да бъда такава. Ще ополозотворя всеки даден ми миг живот. Когато й се усмихнах, тя ми отвърна. Почувствах се чудесно. Не знам защо. Това доста ми повлия.

Излязла е книгата с биографията на Кърт Кобейн. Само че е 30 лева. Ще видим.

Сега се оттеглям. Неждата ми от сън е смайваща. Чувствам как всеки момент ще падна заспала на бюрото. Наистина имам нужда от почивка. Особено след днес. Като включим, че дори ходих на училище след мъчително пътуване с начало шест часа сутринта. Просто не е честно....

Бо.