когато ти не знаеше, че те гледам.

Бях там. Виждах всяка твоя стъпка, всеки проблясък в очите ти, всяка малка усмивка, всяко твое движение. Неспирно се взирах в теб, сякаш беше безбрежен океан или безкраен небосвод, осеан със звезди. Търсих отговори, но изплуваха все повече и повече въпроси. Зад всеки твой поглед търсих знак, зад всяка усмивка - послание. Но единственото, което виждах, беше една гъста мъгла. Мъгла от въпросителни. Когато очите ни се срещнеха, се опитвах да разгадая какво се крие в тях. Но дълбоките, сини кладенци, в които се вглеждах, изглеждаха толкова невинни, толкова детски и не намирах нищо. Ровех се назад във времето. Може би бях пропуснала някоя твоя стъпка, някой важен момент. Но не. Отново тази заблуда. Отново тази позната мъгла. И един ден, докато отново с всички сили се опитвах да проникна в душата ти и мисленно да отворя заключената врата към сърцето ти, ти ме видя. Беше кратък миг. Но толкова сладък, толкова приятно познат. Беше моята малка мечта. Мигът свърши. Ти отново беше далеч, погледът ти отново се простираше на километри от мен, но този малък жест се запечата в мен. Следваха още многобройни опити да отключа онази врата. Ала ти се беше постарал тя да бъде здраво заключена. Пробвах какви ли не ключове: на любовта, на възбудата, на нежността, на яростта, на любопитството, на самотата, но нямах късмет. Ключът бе един и кой знае къде беше той сега.

В една слънчева утрин, ти ме забеляза. Този път ти беше този, който издирваше ключ. Ключът към моето сърце. Но то винаги щеше да копнее за теб. Да те вижда мислено. Да те обича.

Просто когато аз те обичах, ти не знаеше, че те гледам....Сега аз бях обичана и не знаех, че ти ме гледаш. Въпреки, че на моменти погледът ти изгаряше тялото ми. Чувствах очите ти, които се взираха в мен.

Когато ти не знаеше, че те гледам, ти не знаеше, че някой, там, до теб, толкова близо, те обича....