нещо красиво.

в търсенето си за монолог за актьорското в неделя, случайно попаднах на нещо прекрасно.

Монолог

И все пак ние с тебе сме всъщност непознати.
В света един живеем - във два различни свята.
Ти знаеш мойто име, аз твоето го зная,
но без значение това е, трябва да призная.
По своя път вървя си, ти в своя. В надпревара
понесли на гърба си товар, но два товара.
Уж слънцето едно - Бог мой, за теб - безлично,
тъгата е една, а страдаме различно.
Луната ни огрява - аз тъжна, ти в смирение,
за теб е спътник тя, за мене - вдъхновение.
Дъждът еднакво мокри, еднакво ни наплисква -
аз раждам се в дъжда, ти под чадъра скрит си.
Аз вярвам в любовта, а ти не я признаваш.
Аз искам да летя, а ти ме приземяваш.
Различни сме, нали? Като добро и зло...
Две скитащи души, но все пак сме... едно.

7.8.2002 г.

-- от Светла Стайкова.