на една безмислица.

работя в болница. но често всъщност не работя. работата ми е свързана с това да лекувам хората, а болницата не е болница. тя е за хора, загубили сърцата си. душите си. себе си. понякога докато вървя по коридора и чувам някой как крещи думите обичам го/я, се замислям над това, че живея самотен живот. нямам особено много приятели. нямам съпруг. нямам деца. нямам желание да излизам вечер някъде, освен ако не съм сама. рядко съм другаде, освен в парка. имам пристрастия към определени хора - към егоистите. тези са ми много интересни за наблюдение. страдам от шизофрения. на моменти си представям как вървя по дълъг път с някой до мен. когато се обърна, този някой има вместо лице парче дърво, ако не и цяло дърво. докато вървим по пътя, в далечината виждам зелено човече, което ми маха и ми се усмихва. след малко разбирам, че има още петнайсет човечета на петнайсет различни точки, разположени успоредно на първото видяно човече. с човечеца до мен вървим, а аз продължавам да виждам странни оазиси. получавам параноя от мощно  профучаващи покрай мен мотори или коли. някак си ме плашат. най-вече звука, който ме кара да настръхвам. когато натръхна имам тик и си треса главата настрани. рядко се спъвам, но когато се спъна се самообвинявам и си казвам, че съм голям педал. случвало се е. в асансьора гледам лампата, защото обичам нещо да ми свети в очите. жалко, че не обичам слънцето. осем часа от деня си прекарвам в размишления колко интересни са човешките същества или така нареченото хомосапиенс, като през 2о% от това време си повтарям думата хомосапиенс и си мисля за хомосексуалистите, въпреки че няма никаква връзка. в болницата има много стари хора. животът е прецакал техните сърца, затова те са там. няколко пъти са ме наричали хипотрън, което не знам какво означава, но ми напомня за група Хиподил, която слушах, когато бях по-млада. и може би по-красива. ако някога ми се отдаде възможността да повървя по някоя много дълга улица, много бих искала да седна точно по средата на улицата и да пия бананов шейк, слушайки Нирвана под отвратителното слънце, което предпочитам да пече вместо да вали още по-отвратителен дъжд, и носейки очила на Шанел. чудя се защо ги има всички различни тонове на цветовете, като например пепелявосиво на сиво или пепелявочервено на червено, или керемиденокафяво на кафяво. може би за да има просто повече цветове. 
един ден в стаята на господин наскевич намерих на земята писмо в пастелено червеникав  цвят, запечатан с целувка. изгаряше ме любопитство да го отворя, затова просто го отворих. всичко, което имаше в това писмо, беше любов. когато господин наскевич се върна в стаята си и ме завари да препрочитам за седми път това писмо, не ми се скара, а напротив. седна до мен на леглото и ме попита дали вярвам на думите, написани вътре. отговорих му, че не знам, тъй като не познавам човека, който го е писал. той ми каза, че това всъщност е любовницата му, която живее в Париж, под опеката на бедния си баща. попитах го защо му пише писмо, а той ми отговори, че му пише писма всеки ден, за да знае господин наскевич колко много го обича. не се сдържах и попитах какво е толкова голямо и велико в тази тяхна любов, която намират навсякъде, а той простичко ми отговори, че любовта поправя счупените сърца, както лепило поправя счупените вази. странно, но не му повярвах. в болницата за загубили сърцата си лекуваме със собствената си любов, като не броя себе си, тъй като не знам какво е да дадеш любов и дали въобще в мен съществува такова нещо, но все пак думите му се запечатаха в съзнанието ми като на пишеща машина. докато ми разказваше за тази жена и как много би се радвал да замине в париж, в съзнанието ми избликна още един въпрос за него - щом като получава писма с любов, а уж любовта поправя счупени сърца, защо е в нашата болница. господин наскевич ме изгледа с разочарование. погледът му беше сух, приличаше ми на клоните на дърветата в моят парк, когато е есен. изведнъж лицето му показа ярка нотка на тъга и съжаление. обмислях да го попитам защо стана тъжен, но той стана, взе писмото си и излезе навън. явно моментът не беше подходящ, или попитах каквото не трябваше, или темата беше прекалено крехка за него или просто той самият беше твърде крехък. останалата част от този ден мина прекалено скучно, а аз отново не вършех работа в болницата, защото не знам как се раздава любов.
всеки ден минавам покрай един магазин за бонбони на главната улица в града. магазинът е малък, дори е много евтин, но е много посещаван. продавачът е вече остарял или поне на мен така ми се струва. не, че мога да кажа възрастта на хората по изражението им, пробвала съм - не ми се отдава, но така изглеждаше. бонбоните в магазина не са вкусни. купих си два пъти от там и не ми харесаха и стигнах до извода, че хората влизат в магазина или заради стария продавач, или заради красивата витрина отпред. дори си мисля, че е по-скоро второто. няма значение. онзи ден се отбих отново. за пореден път любопитството ми се изостри и сметнах за интересно да попитам продавача защо все пак има толкова клиентела, когато всъщност шоколадът, който продава е повече от боклук. застанах до витрината, огледах я - беше наистина красива. когато минавам й се радвам постоянно. след това погледнах отражението си в нея и ми хареса. имах вид на просяк, но въпреки това се харесах. натиснах дръжката на вратата, чу се някакво досадно звънче, което се чува всеки път, когато някой влезе. има ги по филмите. и там са досадни. продавачът ме поздрави, а аз го изгледах хем злобно, хем не. нещо по средата. застанах на касата и просто си зададох въпроса. той ми каза, че за да усетя вкуса на шоколада в бонбоните, които ям, трябва да почувствам любовта в сърцето си, когато видя нещо, което ме прави щастлива. питах го как, ако такова нещо няма, а той ми  препоръча да се замисля добре над всички неща в живота ми и да намеря някъде в детайлите това щастливоправещоме нещо. разкарах се от магазина, като профучах през прекрасната витрина. някак си ми писна да ми говорят за тази любов. нямаше какво да правя, затова просто обикалях улиците, приличайки на истински просяк, както бях и на витрината. оглеждах се навсякъде, гледах всичко и всички, опитвах се да намеря нещото, което ме прави щастлива. някакви пеперуди в стомаха трябвало да се появят, а пеперуди упорито не се появяваха и не се появяваха. накрая и от това ми писна. ядосах се и на господин наскевич и на продавача в магазина за бонбони. 
прибрах се вкъщи. как живеят тези хора ? как чувстват ? как въобще успяват да се справят с всичките тези емоции в тях ? ами аз ?!? гледах телевизия и ми омръзна. върнах се в болницата, отидох в стаята на господин наскевич и откраднах писмото. отидох в любимия ми парк, застанах до едно кошче, накъсах го на парчета и го изхвърлих. не, че исках той да се чувства нещастен, просто писмото не му трябваше. както не му трябваше  и да седи в нашата болница, затова го изгоних. нямаше особен смисъл.
следващото ми някак избухливо действие беше да отида и да строша онази красива витрина на магазина за бонбони. когато я счупих, седях там с окървавени ръце, гледайки право в смаяните очи на магазинера. накрая усетих, че в тях намирам разбиране. стреснах се и побяхгах. върнах се в парка. докато се разхождах, видях на една пейка позната фигура. мразя сенките. беше господин наскевич. седнах до него. извиних му се за писмото и го попитах дали ми се сърди, дали е ядосан, дали го боли. той каза, че всъщност не е нито едното от трите. после ми каза, че съм глупаво същество. накрая каза нещо, което ме изуми. 'най-нещастното и тъжно нещо при теб е, че рушиш всичко, което намираш за красиво, без дори да го осъзнаваш. ти рушиш красотата около теб, която всъщност те прави щастлива.'
тогава. точно в този момент. в моят любим парк. до онова невинно кошче с накъсаното писмо. до господин наскевич. в мисли за натрошената витрина и магазинера. объркана и безсилноседяща на онази пейка, аз осъзнах, че животът ми наистина е тъжен. че аз наистина съм жалка. че всъщност съм глупава и безразсъдна. защото всъщност онази витрина наистина ме правеше щастлива. защото онова писмо наистина създаде пеперудките в стомаха ми. защото магазинерът в 'бонбониерата' наистина се държеше мило и ми беше приятен. защото господин наскевич наистина ми беше приятел.
аз руша.
аз обичам и руша обичта си.