плувам в мислите си.

аз съм един малък свят.
една малка реалност.
моят свят е свят на 
перманентностите и на непроменящото се.
във всяка гледна точка.
обичам всичко да е както си е.
много малко изключения.
ако трябва да се опиша с една дума -
променомразка.
балът за мен е една голяма промяна.
той води към промени,
иска промени,
налага промени.
просто променя всичко.
и всички ?
костюмът беше началото на бал 2011.
беше началото на моят меко казано
кошмарец.
началото на мислите за тогава.
началото на края за фифи.
в тролея си мислих,
колко намразих баловете покрай този бал.
колко ми се иска да не съществуваше.
поне сега.
егоистично, да.
имам чувството, 
че е край на много повече неща,
освен на гимназията.
и се плаша.
ако бях педал,
като фредерик бегбеде,
който е и копеле,
но пише прелестно,
щях да му тегля една майна.
но пък...
не искам особено.
понякога ми пука твърде много за това,
което правя,
което другите си мислят,
за каквото и да става с мен.
защо хората сме толкова
самотни същества ?
не може да имаме някой до себе си
и едновременно с това да се чувстваме
lonely as hell.
часът е 23:31.
мразя часа.
мразя времето.
мисля, че съм го споменавала.
мразя да ме напряга,
да ми тиктака,
да ме дразни със стрелкички,
които ме ръчкат постоянно за
всичко, което върша.
непрестанно.
времето 
е
много
гадно
нещо.
трябва да свикнем
да живеем
без време.
нещо като да живеем
в безвремие.
в моят свят няма време,
никой не ме притиска,
никой не ме пришпорва,
моят свят е прекрасен.
защо светът навън не е моят свят ?
щеше да е глупаво да са едни и същи светове.
така нямаше да правя разлика.
нито пък щях да имам поводи да плача,
да се смея, или каквото и да е друго.
значи..
моят извод е:
хубаво е, че има различия.
във всичко.
това ни кара да
проглеждаме.