викам, а ти чуваш тишина.

изпитвам нереална меланхолия в душата си,
и ми тежи все,
така, сякаш някой в продължение на месеци
е удрял по сърцето ми с тухла непрестанно.

дали кърви все още,
не знам,
но знам, че очите ми са изморени
кладенците, пълни със сълзи, се изпразват бавно

душата ми остава празна
малко по малко
и аз съм все така загубена
в другите.

ще ме намериш в тишаната на нощтите си.

Усещам студено през трите слоя дрехи, седейки в хола ти. Пуша, пиейки бира, докато ти миеш чиниите от току-що изяденият ни късен обяд, и усещам леко пиперливо в устата си от пилешките шишчета сатей, които останаха от китайското, което си поръчахме вчера за вечеря. Поглеждам през вратата на кухнята и отвеяно забивам поглед на нещата, които тъкмо купихме от Лидл за новогодишната ни вечеря. В главата ми - мисли от всякакъв възможен род. Гледам бананите, червените боровинки, портокалите, брашното за питата, ядките за трюфелите, които ще ти приготвя по-късно днес, и не мога да спра да си мисля как искам да задържа това спокойствие завинаги. Желанието ми да съм тук, с теб, дори и да е след тридесет години, да стоя на този диван и да виждам същата гледка от току-що направен пазар с теб, в студен декемврийски ден, с шапка и ръкавици, държейки те за ръка, вървейки по улиците на Уелс и тишината, която чуваме, въпреки че сърцата ни мислено бият и озвучават цялото селце, където живееш. Но мислено.

В същото време се свивам, защото си спомням за Саутхемптън и за моето вкъщи, което не е общо и където теб те няма, за новата ми къща и неразопакования ми багаж, който все още ме чака да се прибера и да подредя. За тези начала, които все още ми предстоят, за немският и Германия, и се страхувам, че това постоянство, което ти ми предлагаш не е съвместимо с бъдещето, което сама съм предначертала за себе си в кариерен план. За Германия, за Щатите, за Австрия, всички тези неща не ми дават мира дори през празниците и свиват корема и сърцето ми на две топки, всяко отделно от себе си, всяко със собствени мисли, докато умът ми се опитва да смели цялата тази информация и чувства, несъгласен със сърцето ми.

Никога не съм се чувствала толкова комфортно с някого толкова бързо, все пак ние водим връзка от Англия и Уелс от август, виждайки се през всеки приблизително две-три седмици, понякога пропускаме цели месеци, а сърцата ни сякаш свързани между тези два града по релсите на влаковете, в които се посрещаме и изпращаме. Току-що ми каза, че не си човек на промяната, а аз съм. Мога да си представя бъдеще с теб, но не зная как да го осъществя. 

Life has its ways for everybody. Но понякога се иска малко помощ от нас самите да подсигурим сами за себе си нещата, които наистина искаме да постигнем.

Допреди да те срещнах вярвах, че това важи само за плановете ми, свързани с моята кариера. Сега ти ми даваш всичко онова, което съм търсила в някого, освен кариера, и тялото ми не знае как да реагира.

Тази любов е бурна, но тиха. Пищяща от време на време, но смесена със смях. Когато се погледнем, погледите ни се усмихват един на друг. И единственото, което искам сега, е да се опитам да задържа този момент за колкото се може по-дълго, защото стопля не само сърцето ми, а и цялото ми, премръзнало тяло.

следколедно.

измежду опакованията и разопакованията, и куфарите и чантите и местенето в друга къща, загубих някъде празничния си детски дух.
празнувайки първите си коледни празници във Великобритания, семейството ми вече започва да се нагажда на каквото има тук, а аз бавно, но сигурно усещам колко бързо пораствам. усещам го най-вече в забравянето за традицията ни да отваряме подаръците на бъдни вечер, започнала именно заради детската ми невъзможност да чакам до коледната вечер да ги отворя.
пораствам.
с Д. говорим за сериозни неща, пролет и пръстени, уж нашега и с насмешка, в главите ни не се смее нито единият от нас. никой не знае как да подходи към създалата се ситуация.
от друга страна, нова нова, но всяка година едно и също - аз си повтарям, че трябва да се стягам, защото пак нещо съм си наумила. в коледната вечер аз стоях будна, за да мисля отново и да издялквам детайли от плана ми магистър архитектура и едри капки пот избиваха от всякакви места поради липса на решение - къде, как. финанси?

междувременно аз съм тук, семейството ми е тук,
той е тук, е, почти,
приятелите ми са, почти, тук,
и аз съм щастлива. 
дишам спокойно, играем на филми, смеем се,
и въпреки далеч от баба и дядо, 
от леля и чичо,
от братовчеди и останали далечни и близки клони от клана ни,
искрено се забавляваме, така, като възрастни,
пием бирички и си говорим.

а пък аз свиквам ли да бъда възрастен?
отговарям си: аз винаги съм била.

have you gone out for love?

докато пуших невероятно кофти свитата си цигара, вдишвайки отвратително силният вносен тютюн, се замислих за това как трябва да си намеря работа. за това колко не ми се работи в лондон. за това колко се притеснявам да работа в лондон.
погледнах надолу, две секунди,
три,
четири,
вдигнах главата си изведнъж и ми се зави свят. видях светлините на лампите да просветват измежду листата на вече раззеленилите се дървета.
погледнах надолу,
една минута,
две.
забелязах някаква мравка да се опитва да си проправи път по асфалта между цигарените фасове, листата и мръсотията.
ние всички сме мравки, които се опитват да си проправят път през живота.
аз съм мравка.
толкова много пречки има пред мен, аз все още продължавам, не знам как.
спомням си как преди минути на излизане от апартамента чух съквартирантките ми отново събрали се в едната стая да си говорят.
отново не съм с тях. отново не знам, че са се събрали, защото отново се е случило тихо, зад гърба ми, тихо, за да не чуя.
може би са си мислели, че спя. 
невъзможно, казах им, че страдам от инсомния тези дни и тя злобно се е хванала за мен и не желае да ме пусне.
те също са мравки.
само че са мравки, които с времето започнах да не мога да понасям.

една минута от песента,
настъпчив ритъм,
две.
три.
...
have you gone out for love? ...

щъркелите, които не излетяха на юг.

кога ще престана да си мисля, че живея във филм?
аз съм спасител в ръжта.
защо щъркелите са още тук?
днес измръзнах от гаден студ, но поне има сняг !!
нямам чувство за контрол над живота си.
ти говориш по телефона и ме изблъскваш, за да минеш пред мен.
вече няма джентълмени.
не желая да съм никъде.
и нямам празнично настроение.
искам да избягам, но не зная накъде.
искам да си отида, искам да не бъда забравена.
кога ще бъда щастлива?
'всичко зависи само и единствено от теб.'
не, възпитаха ме да не знам дали животът ми е в моите ръце.
и да бъда възпитана.
и да възпитавам хората около себе си.
започнах да се крия и вече се крия дори от мен самата.
искам да извървя пътя до сантяго де компостела,
хората казват, че тогава имаш достатъчно време да мислиш над нещата.
ах, тази архитектура.
скоро ми излизат резултатите от изпитите.
треперя, но не знам защо.
красиви пейзажи, много красиви.
обичам българия, искам да остарея тук.
искам да се погреба в цигарения дим.
да прекарам хубава нова година.
искам да се променя, но нямам тази сила над себе си.
нямам воля, аз съм наивна и жалка.
колко време пропилях? 21 години?
боже, ставам на 21.
голяма каша.

my glass remains empty.

вече не знам какво да си мисля за хората.
твърде много ме объркват с действията си. а те винаги са толкова нечисти.
дори когато съм тук, обратно в българия, продължавам да се чувствам разочарована от хората. всеки се сеща за мен, когато не съм тук. но когато се върна и можем да се видим, всеки се крие в миша дупка и не намира време. когато съм в англия, не зная на кого да разчитам. опарих се толкова пъти, че вече не зная що за хора има около мен. даже не мисля, че и желая да разбирам. 
и всъщност цялата ситуация се обръща в нещо безкрайно иронично. когато съм там, искам да съм тук и обратното. а всъщност не намирам покой никъде, не зная къде е моето място вече, изгубих се някъде по пътя и не знам накъде да поема.
единственото, в което се уверявам всеки ден, е, че хората умеят да искат, но твърде рядко се сещат да дават.

без смисъл.

чувствам се някак си безсмислена.
не правя нищо, не мисля, не желая да мисля. не чувствам, защото просто е по-добре да не чувствам. а хората... дори, когато започна отначало и всичко ми се стори прекрасно и пуф!, сякаш Бог не иска да се чувствам добре или да имам хора около себе си. сякаш винаги прецаква нещата, или ме кара да ги прецаквам аз, не, защото искам, просто се случва... някак си винаги, почти като че ли без причина и хората бавно се отдалечават от мен.
и в крайна сметка отново оставам сама.
както напоследък е, или както винаги ми е било писано.

ин и ян.

днес се престраших да заговоря рандом човек и да проведа продължителен разговор с него. напредвам. :D
чувствам се и вдъхновена, и изморена. но все пак добре, защото съм у дома.
рисува ми се даже. 
има толкова красота около мен, но като че ли никога не съм в настроение да я сграбча и да я усетя. трябва повече да се постарая.
а и не ме напуска онова гнусно усещане вътре в мен, че сякаш съм загубила всякакви рефлекси за щастие и сякаш тялото и душата ми никога повече не могат да го изпитат. защо, не знам, как - не знам и това. само ми се искаше гнусното чувство да го няма.
май съм в един период на неразбирателство между вътрешните ми светове и чувствам цялостен дисбаланс между енергията вътре в мен. колебливо ми е относно Оксфорд, колебливо ми е и относно София.
има толкова красота около мен - ... ако можеше само да я хвана.
завинаги.

развитието със специалността, което влезе в тунел.

напоследък има моменти, когато се чудя дали все още искам да продължавам да уча архитектура. но подтискам това чувство, защото не го считам за правилно. не мога да си представя да напусна университета след всичко, през което успях да мина. 
но въпреки всичко като че би, време е да си го призная без да се срамувам, защото е време да порастна в тези си възгледи, че архитектурата вече не ме привлича толкова, колкото преди. може би преди ме е привличала повече илюзията за нея, чувството за нещо непознато и вълнуващо. но вече не. гледам снимки на сгради, фейсбукът ми е пълен с харесани страници, свързани с архитектура и нюз фийд-а ми е бъкан със снимки на всякакви дизайни - дори и някакви адски шантави 3д визуализации на хотели с трева и някакви си там подобни глупости. нищо. не изпитвам нищо, просто продължавам да скролвам надолу, защото не изпитвам нужда да се поинтересувам повече.
не съм сигурна дали трябва да се чувствам виновна, не е чувство, което съм искала да се появи, но знам, че ако остане и аз продължа, занапред ще ми е много трудно.
въпреки всичко разчитам на факта, че съм упорита и амбициозна. и продължавам да си повтарям, че това е временно и просто най-вероятно избликва от тежката година, която имах и все още не е свършила, като че ли породила вече отвращение, но само временно такова, от архитектурата и безкрайно много, ама много, умора. все пак, аз харесвам всичко, свързано с дизайн, въпреки че винаги графичният дизайн ми е бил по-интересен - това оставям настрана - така че не би трябвало да не се справя, независимо от този факт.
и да отбележа, че освен, че в момента просто не ми е, явно, до архитектура, аз все още много бих се радвала да бъда дипломиран и практикуващ архитект.

симфонии.

вече започвам да се губя в това време.
превръщам се бавно в цигарен дим. 
харесвам града, в който живея в момента - стар и меланхоличен. много по-за предпочитане от лондон, да кажем. но много често ... просто не зная защо съм тук.
вярно е, че не съм дошла тук, за да бъда щастлива. дойдох тук, за да уча. 
не е задължително архитектурата да ме прави щастлива, независимо дали харесвам това, което уча или не. отговорът е да, харесвам. но когато си толкова самотен, колкото съм аз. когато имаш нещо като аура, която кара хората да се отдръпват от теб при по-нататъшен контакт. когато няма нито колега, нито приятел, нито семейство около теб и разходките ти най-често са със теб самата. и най-страшното - когато ти харесва.
напоследък, признавам си, аз сама избягвам контакт с други хора. от петък до понеделник не си излязох от стаята. не се чувствах като затворник, по-скоро като човек, който предпочита собствената си компания пред това да слуша глупости. 
no offence.
трудно ми е да кажа дали е егоистично да се оплаквам, че се чувствам самотна, при положение, че в голяма част, вината си е лично моя. но началото далеч не беше моя вина. просто всички се отдръпнаха.
а и аз явно имам навика да имам приятелства и в един момент просто ... да изчезна. вътрешно предполагам, че това би било като някакъв вид тест, за да видя кой ще ме последва. досега единствено приятелят ми е разбивал тази стена.
никой друг.
вечер не мога да спя. пускам си класическа музика и плача, гледайки закачените снимки на стената ми на стари приятели и моменти. и всичко така ми липсва. липсва ми и колко щастлива бях в българия, независимо какво ми се случваше. там винаги имаше нещо, което да ме вдъхновява и да се чувствам жива. 
мислих, че тук, в оксфорд, ще започна на чисто. че това е нов шанс да започна отначало след като последната година в българия беше малко по-самотна и с повече проблеми с приятелите. казах си, че трябва да се възползвам, че трябва да се променя поне малко, за да си намеря приятели, да имам поне един близък приятел и да не усещам липсата на българия толкова много в сърцето си.
през изминалата година пропилях този шанс.
сега имам нужда от друго място, на което да се опитам да започна отначало. и ще направя всичко по силите си да го намеря.

in a maze.

моля да бъда извинена за дългото си отсъствие. не, че не съм имала интернет, даже напротив и всеки ден натискам таб-а на blogger, но когато го отворя, не знам какво да напиша и го затварям. сякаш очаквам, че с един клик ще ми дойде вдъхновението.
остават още две седмици и четири дена в българия. знам, че ще се върна зимата, но навсякъде, където ходя, любимите ми места или местата, които посещавам всеки ден, сякаш ги виждам за последно. сякаш всичко ми е като някакво сбогуване, много е тъпо. знам, че това някак си вътрешно сама си го правя да се чувствам така, но просто не мога да спра. може би е някакво мазохистично чувство, може би обичам сама да се карам да ми става кофти и вътрешно да ми е суперспечено. не знам и аз, възможно е. и без това съм близо до такъв човек.
официално ще си тръгна от българия без никакви истински приятели до себе си. онази ми мечта да замина, но тук да оставя една страхотна компания, с която съм споделяла страхотни моменти, се разби на хиляди парчета. тук ще останат родителите ми, останалата част от семейството ми и приятелят ми. като за последното дори не съм сигурна, че ще бъде тук, очаквайки ме, когато се прибирам зимата. (връзка от разстояние, you know)
дотук с пакетирането съм доникъде. накупихме някакви неща, за тази архитектура толкова неща трябват и са толкова скъпи, че ме сви сърцето, когато ги купувахме с татко. силно се надявам нашите да не живея на сирене и домати, за да може аз да уча в чужбина. 
както и да е. в момента съм със силно смесени чувства, суперсамотероризирам се с някакви фобии, че ще бъда без приятели и там и че дори колегите ми няма да ме харесат. всички обясняват обратното, но е друго, когато си там на място и го изпиташ и си кажеш: ох, наистина не е така, както го мислех. засега съм хем паника, хем спокойна, хем не знам какво правя, хем съм в пълен контрол над нещата (доколкото това е възможно). видях се с всички, освен с леля. все още не съм се видяла с повечето си приятели, не знам и дали това ще се случи, но ще видим. чувствам се сякаш ще отида там и ще осъзная, че съм направила грешка.
просто се чувствам самотна и съм объркана и оф... зарежи.

п.с. надявам се българия да ми прости, че вчера пресякох собственото си правило да не тегля пиратски български продукции - филмови и музикални - за да спонсорирам българското, но не издържах, гледа ми се откакто е излязал, та просто си изтеглих от замунда кецове. признавам си, виновна съм! филмът е мега, тук-там малко не го разбрах, но пък е як. и тоя плаж е мега, разбрах го къде е, верно е до каварна. ама както и да е. извинявам се отново. това е първи и последен път, другото купувам! 

п.с. 2 лятото ми мина тъпо..

10 to zen. или как освободих архитектурата и я преоткрих наново.

има моменти в живота ми, когато съм си мислела, че е краят. 
днес бях на път да се откажа от това да замина, от архитектурата и от рисуването. не е имало кой-знае каква причина, просто поредното полу-предаване под предлога, че не мога да рисувам. вярно - трудно е. но ми писна от онова дискомфортно чувство, че не мога да се справя с това, което виждам, че всяка композиция е сложна и нито веднъж не ми е била лесна, че винаги се чувствам по-назад и доста по-бавна от другите. сякаш някак си не зацепвам материала достатъчно бързо и това ми пречи да работя спокойно. всеки път, когато поставя пред себе си белия лист, си представям колко хубаво би се получило и в следващата секунда вече се потя и се червя поради факта, че не съм сигурна как да започна и ако съм - дали съм започнала добре, дали са ми правилни пропорциите, в мислите ми постоянно е мисълта 'ох, това няма да се получи' или 'леле, пак съм объркала', или 'тая архитектура не е за мен, това не е за мен, не мога да рисувам, не мога да го направя'. смених трима учители и всеки един то тях ми е помогнал по свой собствен начин и ме е вдъхновявал посвоему. но аз никога не съм успявала да разчета тези знаци на вдъхновение, които идват от тях, а по-скоро винаги са ме притеснявали до известна степен. като специалност - да, избрах си трудна такава. вече това е осъзнат факт, не е като да се сблъсквам с тази реалност за първи път. въпросът е, че аз тръгвам безкрайно неуверено и продължавам така, докато не получа помощ и тогава идва малко успокоение, че нещата няма да завършат толкова зле.
рисуването е сложно нещо, погледнато отвсякъде. като практика, специално за УАСГ, нещата далеч не са толкова прости, колкото изглеждат. особено перспективите. ОСОБЕНО те.
но днес, когато отново преминах през трудния процес на осъзнаване на задачата сама по себе си и съпоставката с моите собствени възможности да я осъществя върху листа, отново се потих като животно, отново гледах в чуждите купички, за да успокоя себе си, че не съм най-зле. въпреки всичко, когато се прибирах към вкъщи, нещо в главата ми рязко прищрака, почувствах се доволна и самоуверена, заради факта, че може би аз просто нямам достатъчната практика, за да са по-добри нещата ми. и си поставих за цел да се строша от рисуване, от перспективи и от цветни задачи, докато не стигна до онзи така мечтан момент, когато ще поставят пред мен перспективната задача, не я погледна, не се усмихна и не я направя перфектна за отрицателно време. не разполагам с месеци, имам само два на разположение преди да замина, но ще се стегна и ще поправя грешката. или поне ще се опитам да си го обещая сама на себе си, защото е време да осъзная, че оттук нататък всичко, което правя, го правя единствено и само за себе си, защото вече поемам по своя собствен път и няма нищо за губене ако човек се реши да опита.:)

обезглавявам себе си постоянно.

загубих се някъде измежду хората на бала си, изпращането, тълпите по улиците, всички тези вълнуващи се хора и аз. чувствам се загубена и изолирана отвсякъде и колкото и депресарско да звучи, не ми пука. на бала си нямах настроение, имах няколко провала, прибрах се в 4ч. и то не вкъщи. имаше точно един готин момент, но като цяло не бях впечатлена от себе си. не си го направих яко, съжалявам, както обикновено се случва при мен.
а в главата ми са очите му и ръката му, която се плъзга по бедрото ми и някак си се губя още повече в кафевината на всичко и всички около мен. опитвам се да изляза от някаква шахта, в която съм попаднала явно тези дни, но колкото повече се опитвам да се покатеря, толкова по-бездънна става тя. толкова се чувствам като сдуханяк, че няма накъде. това е един от онези моменти, когато нямам какво да правя, имам цялото свободно време на света и се чувствам като безработна. 
тъпанарка, да си го беше направила по-яко. твоя си е вината.
и така в главата ми. нон стоп. блаблаблаблабла.
листата са толкова зелени, капките дъжд така силно се удрят в кожата ми, че мога да извикам, не защото ме боли, а защото искам да викам за всичките онези моменти, когато не съм го правила, а съм имала нужда. и мисля, че вече усещате колко ми е каша, защото говоря пълни безсмислици. 
докато броях на бала си, по едно време вече не знаех какво следва след шест, значи съм се провалила в 12те си години образование. ПЛЮЯ НАД ТЕБ!
ех, че живот. толкова ми е забило, че мога да се хвърля отнякъде. бързо, трябва да си намеря занимавка или верно ще направя няква тъпотия.
вечерите са забавни, ако съм се разлигавила, а иначе всичко е тъпо. голям съм аутсайдер.
осъзнах го на бала. не ми пука за никого и на никого не му пука за мен. квит сме. браво. готино е. само дето е малко самотно, но нищо... 
на няколко пъти докато пътувам в тролея сякаш съм на някакъв наркотик и се чувствам далеч от всичко. все едно вместо да пътувам към попа, примерно, пътувам в съвсем различна посока, просто на някъде. без посока всъщност. 
единственото, което знам в момента, е, че не съм готова.
това е. точка.

ps. submotion orchestra - finest hour. и нека бъде тишина!

наближава краят.

знам, че
няма да видиш това.
ти вече лъжеш за всичко
пред мен,
сякаш аз съм нещо странично,
което не важи.
завъртян си отдавна
във вихрушката на онова, което
наистина те интересува.
отвъд него няма нищо -
няма небе,
няма дървета,
няма цветове,
няма ме и мен.
чувствам се сякаш някой 
дълго време ме е 
удрял
удрял 
удрял
и след това ме е заковал някъде.
ти започваш да се
отдалечаваш.
но никога не изчезваш,
просто се отдалечаваш 
постоянно,
и все още си в моето 
полезрение.
аз нямам сила
за нищо,
но тъкмо сега ти имаш сила
да ме мачкаш,
докато не стана
стара,
бяла,
грозна,
самотна и
безжизнена.
ще гледаш сивото ми,
измършавяло тяло някъде там -
в далечината на своите чувства,
в края на списъка с твоите интереси -
ще съм луда.
ще бъде без очи, 
защото вече няма да мога да виждам.
пред мен ще има мъгла -
от твоите лъжи,
от твоите груби действие,
и твоето равнодушие.
може би някога там,
в някое самотно поле, аз вече няма да съм
закована
ще мога да бягам и да гледам небето
и точно там,
под звездното лятно небе,
в някоя паралелна вселена далеч
далеч
далеч
оттук,
ти и аз ще бъдем
едно цяло.

до какво води 'веднъж се живее'..

напоследък се чувствам все по-изгубена от всякога.
има един момент, след като си наранил човек, който страшно много обичаш, когато започва да те е страх, че ще го изгубиш. и този страх прераства в някакъв постоянен кошмар къде е и какво прави. психично те нагърбва с някакви филми, които не са истина, но съзнанието ти казва, че никога не можеш да бъдеш сигурен.
аз нараних този човек и след два месеца се виждам как тичам след него, но някак си не го достигам. ако е невъзможно да ми прости, значи не е човека за мен? или пък по-скоро ми е простил, но не е забравил? не знам, тези въпроси са постоянно в главата ми.
и вечният страх, че ще се появи човек, който също ще му обещава, че никога няма да го нарани, и той ще забрави за мен като захабена кукла. 
интересното е, че след като аз бях виновната, той го прие, свикна с това, нещата почти се върнаха към нормалното за две седмици, след което аз се чалнах. говоря сериозно - аз просто изперках психически. постоянните съмнения ме карат да се чувствам още по-виновна, че съм ужасен човек. на моменти, когато си го представя по определен начин, ми става смешно. но в повечето случаи осъзнавам как съм го пристегнала в прегръдката си, не искам да го пусна, вече го задушавам, толкова съм досадна. и го осъзнавам, но не правя нищо, защото ме е страх. и този страх така се загнезди, че вече не иска да си тръгне. опитвах се, но просто не мога да го разкарам. искам да си тръгна, искам да не мисля за него, за да не ме боли, искам да не го сънувам, защото изпитвам кошмари. искам просто да го оставя, но не мога - защото, истината е, че искам той винаги да бъде до мен.
чалнах се.

не.

като че ли не мога да стигна до щастието си,
защото то не ми е писано .
докато ми говориш за кости,
аз тихо си плача,
защото нищо не върви.
и аз не вървя, като че ли
дори се връщам назад.
и имам единствено себе си
като утеха,
че утрешния ден може и
да бъде по-различен.
пиша си го в блога,
с надеждата, че ще го видиш
вместо да го казвам
в реалността,
защото не мога.
и ме е страх, че
моментите ми на слабост
твърде зачестиха.

тъжно ми е.

тъжно ми е без теб.
тъжно ми е да не си говорим.
тъжно ми е да не чувам гласа ти.
тъжно ми е да не държа ръката ти.
уморено ми е без теб.
без да чувствам, че си близо.
без да те наблюдавам тайничко.
любовта е периферна.
чувстваш, боли, спира
и започва отначало.
толкова външно, и все пак
толкова вътрешно,
лично.
цигареният дим без теб горчив е.
кафето е без вкус.
сутринта е празна.
тихо е без теб.

просто точка...

четката рисува чувствата ми.

сутрините ми са мълчаливи, а вечерите самотни. ничии думи вече не чувам,
няма такива, които ушите ми да копнеят да чуят. ръката ми не жадува никой, а просто тихо се прибира на топло в джоба на кафявото ми яке. с всеки ден установявам, че не съм срещнала хора и те не са срещнали мен. доказвам сама на себе си, че имам още твърде много път да извървя и твърде много време да чакам. ако имам сълзи - то вече не знам нито за кого са, нито за какво. явно е такова време - просто.
и все пак, за да продължим, трябва да спрем да се страхуваме от грешки.

2012.

честита нова година.
на всички и на мен.
силно се надявам тази да бъде мааалко по-НЕнервираща, по-спокойна, но по-забавна. 
пожелавам си както на себе си, така и на всички, повече усмивки, но и поводи за сълзи от радост, повече слънчеви моменти, повече приятелски прегръдки и повече любов.
2012.
тъй като никога досега не бях празнувала нова година в софия, когато излязохме на балкона, за да пускаме пиротехниката в сила, онемях. в очите ми се насъбраха сълзи - особено след последната реч на първанов, която аз никога не пропускам. опитвах се да запечатам това, което видях, за да може да се върти в съзнанието ми до другата година, когато се надявам да бъде още по-красиво. бяхме на 14-ия етаж, в апартамент, и от терасата се виждаше цяла софия - бляскава, сияеща, в пълния си блясък - и момента, когато отвсякъде започнаха да излизат зари, когато небето се оцвети в какви ли не цветове, когато се усмихнахме едни на други и очите ни изпиваха гледката из основи. 
красотата на видяното още ми е в сърцето - не можех да повярвам как е възможно от всяко кътче да излизат по няколко цвята, да се пръскат в небето и да увяхват в тъмнината на нощта. мислих си - сигурно от ето там, точно тази заря, да, тази, може би това са родителите ми, които се смеят, а оттам може би някоя моя приятелка е хванала здраво чашата и се усмихва на небето. може би.
никога няма да го забравя. беше магично. вълшебно. беше красиво.


пс. и започваме countdown до 20ти януари, когато идват звездните и шеметни 18.

пингвин.

добро утро от мен - полужива, полумъртва. някак си се докопах до компютъра, след усилено правене на трюфели цяла сутрин. вчера бях зарязала сместа да мръзне в хладилника, и днес май да си кажа честно, и трябваше още...
но както и да е. страхотни станаха, овъргалях ги в какао едната половина, и в кокосови стърготини другата. много са красиви.
сега с дълго, силно кафе в едната ръка, си мисля за целия ми ден вчера. беше такава обикаляница.
бях си набелязала да си купя а) формички за сладки; б) шприц; в) боя за храна; г) плюшена играчка.
от всичко купих само а) и г). обикаляхме женския пазар, защото по някакъв форум бях чела, че там някъде продават бои за храна. но този магазин така и не го намерихме. иначе формички си купих, жестоки са - коледни, в какви ли не форми. и не бяха и скъпи.
вчера ходихме в 365 на благотворителното event-че, което бяха организирали няколко човека и самото заведение. вътре беше убийствено красиво, а сладкишите като ги видях - и очите ми изпопадаха. оставих си плика с плюшени играчки - две от вкъщи и една от джъмбо - и отидох да се нагледам на някакви красиви картички. даже после си купих.
всъщност, когато отидох в джъмбо много се чудих от какво би имало нужда едно такова дете, в пансион - и после си казах: от всичко. можех да му купя и лак за нокти, но исках нещо, което като види, да му стане мило. нещо, което да може да гушка вечер, защото някой там е помислил за него.
стана ми много мъчно. спомних си, за момента преди близо една година, когато през март отидохме в едно училище за деца с умствени и психически проблеми, за да правим заедно с тях мартенички. бяха толкова сладки. 
аз не разбирам защо хората оставят други хора. най-вече, когато тези други хора са техни собствени деца.