ще ме намериш в тишаната на нощтите си.

Усещам студено през трите слоя дрехи, седейки в хола ти. Пуша, пиейки бира, докато ти миеш чиниите от току-що изяденият ни късен обяд, и усещам леко пиперливо в устата си от пилешките шишчета сатей, които останаха от китайското, което си поръчахме вчера за вечеря. Поглеждам през вратата на кухнята и отвеяно забивам поглед на нещата, които тъкмо купихме от Лидл за новогодишната ни вечеря. В главата ми - мисли от всякакъв възможен род. Гледам бананите, червените боровинки, портокалите, брашното за питата, ядките за трюфелите, които ще ти приготвя по-късно днес, и не мога да спра да си мисля как искам да задържа това спокойствие завинаги. Желанието ми да съм тук, с теб, дори и да е след тридесет години, да стоя на този диван и да виждам същата гледка от току-що направен пазар с теб, в студен декемврийски ден, с шапка и ръкавици, държейки те за ръка, вървейки по улиците на Уелс и тишината, която чуваме, въпреки че сърцата ни мислено бият и озвучават цялото селце, където живееш. Но мислено.

В същото време се свивам, защото си спомням за Саутхемптън и за моето вкъщи, което не е общо и където теб те няма, за новата ми къща и неразопакования ми багаж, който все още ме чака да се прибера и да подредя. За тези начала, които все още ми предстоят, за немският и Германия, и се страхувам, че това постоянство, което ти ми предлагаш не е съвместимо с бъдещето, което сама съм предначертала за себе си в кариерен план. За Германия, за Щатите, за Австрия, всички тези неща не ми дават мира дори през празниците и свиват корема и сърцето ми на две топки, всяко отделно от себе си, всяко със собствени мисли, докато умът ми се опитва да смели цялата тази информация и чувства, несъгласен със сърцето ми.

Никога не съм се чувствала толкова комфортно с някого толкова бързо, все пак ние водим връзка от Англия и Уелс от август, виждайки се през всеки приблизително две-три седмици, понякога пропускаме цели месеци, а сърцата ни сякаш свързани между тези два града по релсите на влаковете, в които се посрещаме и изпращаме. Току-що ми каза, че не си човек на промяната, а аз съм. Мога да си представя бъдеще с теб, но не зная как да го осъществя. 

Life has its ways for everybody. Но понякога се иска малко помощ от нас самите да подсигурим сами за себе си нещата, които наистина искаме да постигнем.

Допреди да те срещнах вярвах, че това важи само за плановете ми, свързани с моята кариера. Сега ти ми даваш всичко онова, което съм търсила в някого, освен кариера, и тялото ми не знае как да реагира.

Тази любов е бурна, но тиха. Пищяща от време на време, но смесена със смях. Когато се погледнем, погледите ни се усмихват един на друг. И единственото, което искам сега, е да се опитам да задържа този момент за колкото се може по-дълго, защото стопля не само сърцето ми, а и цялото ми, премръзнало тяло.

следколедно.

измежду опакованията и разопакованията, и куфарите и чантите и местенето в друга къща, загубих някъде празничния си детски дух.
празнувайки първите си коледни празници във Великобритания, семейството ми вече започва да се нагажда на каквото има тук, а аз бавно, но сигурно усещам колко бързо пораствам. усещам го най-вече в забравянето за традицията ни да отваряме подаръците на бъдни вечер, започнала именно заради детската ми невъзможност да чакам до коледната вечер да ги отворя.
пораствам.
с Д. говорим за сериозни неща, пролет и пръстени, уж нашега и с насмешка, в главите ни не се смее нито единият от нас. никой не знае как да подходи към създалата се ситуация.
от друга страна, нова нова, но всяка година едно и също - аз си повтарям, че трябва да се стягам, защото пак нещо съм си наумила. в коледната вечер аз стоях будна, за да мисля отново и да издялквам детайли от плана ми магистър архитектура и едри капки пот избиваха от всякакви места поради липса на решение - къде, как. финанси?

междувременно аз съм тук, семейството ми е тук,
той е тук, е, почти,
приятелите ми са, почти, тук,
и аз съм щастлива. 
дишам спокойно, играем на филми, смеем се,
и въпреки далеч от баба и дядо, 
от леля и чичо,
от братовчеди и останали далечни и близки клони от клана ни,
искрено се забавляваме, така, като възрастни,
пием бирички и си говорим.

а пък аз свиквам ли да бъда възрастен?
отговарям си: аз винаги съм била.

коя съм аз?

има дни, в които не мога да посрещна света. дни, в които не мога да гледам хора и да дишам въздух. дни като последните три, в които си останах вкъщи. в леглото. в една и съща позиция, като замразена статуя.

в такива дни забравям къде съм и за какво се боря. забравям защо правя всичко, което правя, каква е моята собствена кауза. предавам се. за три дена. вдигам ръце от всичко и всички, защото тялото ми не може да понася повече от това. и се заривам в себе си, докато не реша, че отново съм готова да се срещна с това, което е от другата страна на прозореца ми.

толкова много ме е страх. стигнах момент в живота си, в който не съм особено сигурна, че съм намерила себе си или че знам коя съм. в който вместо план имам само една голяма въпросителна и нищо повече. предстои ми отново да се преместя, но този път за една година и аз нямам идея какво ще се случи в тази година. не знам къде ще бъда, къде ще живея, как ще си плащам... и единственото, което искам е да се прибера в българия, защото единственото, от което имам нужда в момента е да бъда у дома. доколкото българия все още е мой дом.

след всяка изминала година архитектура идва време на височина и време на болезнен спад. не зная защо ни е толкова трудно да се разберем с нея, но всяка година тя ме изненадва добре, след което ме разрушава на милиони парченца. мога откровено да кажа, че това ме превърна в студент втора степен, несигурен в собствените си възможности и в това, което произвежда. дори и да опитах обратната стратегия на миналата година през тази, в края на крайщата се намирам в същата позиция като миналата година по това време. не знам какво не давам за тази специалност и не знам защо непрестанно се провалям в опитите си да успея, но имам неприятното усещане, че ако тази мода продължи и занапред, някой ден съвсем няма да се позная.

за три години, учейки тази специалност, аз жертвах толкова много за нея. изоставих приятели, защото нямах време. те ме изоставяха, защото нямах време. не излизах и престанах да приемам чести покани за навън, защото нямах време. престанах да отделям време за себе си, защото нямах време. престанах да се гримирам и да се обличам, дори да нося любими обеци!, защото нямах време. бях далече от семейството и роднините си, защото учих в друга държава. разделих се с приятелят си, с когото бяхме заедно пет години, защото времето и разстоянието бяха прекалено тежки. не разбирам... не разбирам този живот. аз дадох всичко това за тази специалност. по английски стандарти, не се очертава да се дипломирам дори с нисък отличен, то тогава за какво се борих? почти нямам приятели, роднините ми са на километри от мен, най-близкият ми приятел вече почти не ми пише, коя съм аз?

гледам стари снимки и осъзнавам, че дори и в най-тежките си моменти преди години не се чувствах толкова неприятно, колкото се чувствах през тези три години. най-малкото, защото имах чувството, че ги прекарах в изолация и с маската на човек, когото не познавам. човекът на старите снимки съм аз, тази ми аз, която искам да върна, тази, която обичаше живота и смяташе, че той е поезия. която постоянно поддържаше блог, където споделяше красотата на света и не-толкова красивите си мисли за него. това, в което се превърнах, няма описание. не знам как дори да се опиша, може би съм станала твърде стереотипна, човек без лице, без...

призрак. това съм аз с една дума. живея тук от три години и няма нито един човек, който да знае какво обичам да ям за закуска. или фактът, че аз не закусвам, така че няма такова нещо!

изпитвам невъобразима болка, усещайки че съм пропиляла три години от живота си в нещо, което ... не ми се отплаща за всичко, което аз му дадох. и в амбицията си да го постигна, аз загубих всичко и всички, дори и малко, които имах. сега единственото, което ми остава, е да се обръщам назад и да виждам себе си преди три години като последната моя версия, която съм била в съзнание да познавам. да виждам назад, прескачайки тези изминали три години сякаш никога не са се случили, защото нямаше нито един ден в тях, в който аз бях жива.

happiness is rare but it feels so good.

радвам се на хората, които намерих в живота си напоследък. правят ме безкрайно щастлива. 

------------------------
пс. преместих постовете за архитектурата в отделен блог, за да разделя двете неща - personal and academic.:)

day 6.

day 5.

обекти:
1.) turl street kitchen, oxford, united kingdom

2.) derry city walls, derry, northern ireland

day 1.

реших да се опитам да ви покажа какво представлява живота на един студент по архитектура, ден по ден - ако пропусна някой ден, то имайте предвид, че съм или безкрайно уморена, или безкрайно натоварена, но ще се опитам, въпреки всичко, да поддържам този един вид дневник.
----------------------------------------------------------------
ден първи, семестър първи, 2 курс архитектура

не мога да опиша колко изморена се чувствам в момента. на крак съм от девет сутринта и се прибрах вкъщи в 7 вечерта. това е първият ден от семестъра, но го усетихме сякаш беше 101-ят. имахме чувството, че мозъците ни ще се изпържат от претоварване с информация и в крайна сметка - умора. в 6ч. вечерта вече всички едвам гледаха, някои се поклащаха, за да се държат будни, други полу-заспиваха, подпряни на лактите си.
ден едно мина в безкрайно много презентации за северна ирландия и войните, както и в диаграми и анализи на ситуации и събития. очевидно тази година ще е още по-голям ад от миналата, тъй като имаме седем месеца, в които да произведем перфектно портфолио, първите страници, от които, трябва да бъдат подготвени за този четвъртък. чудесно.
винаги това ме е съсипвало в специалността ми. фактът, че ти харесва, искаш да го учиш, но самия процес е толкова изтощителен и съсипващ организма ти от безсъние и стрес, че в един момент се чудиш защо продължаваш да си го причиняваш. и тук идва най-голямата изненада за теб самия - въпреки въпросите към самия себе си, ставаш, сядаш на бюрото и започваш да чертаеш. знаеш, че не можеш да гледаш от безсъние, но въпреки всичко вътрешно искаш да приключиш всичко, не, за да го приключиш и да свършиш веднъж за винаги с него, а защото вътрешно те човърка някакво извънземно чувство, че винаги можеш още.
и още. и още. и още. и още.
според статистически данни, само за 2013, годината, в която аз кандидатствах, са били приети само във Великобритания около 4 060 кандидат-студенти, а за 2014 - приблизително 4 265. това са цифри, които са абсолютно показателни, че архитектурата все още е силно желана специалност. значи такъв брой студенти преминават през този ад всяка година само в UK - около 4 000.
успех на всички тези колеги.

пътят към вкъщи.

тридесети май беше един много, ама много дълъг ден.
започвайки от ранната сутрин, в която излизах тоалетната до блясък, пуснах пране два пъти и прибирах последно дрехи, минавайки през тътренето на двата куфара и двете чанти до братовчедка ми, ходенето на кафе, двете разходки, оправянето на още багаж, миенето на бюрото и секцията в стаята ми и прахосмученето на килима, до оправянето на хладилника, правенето на сандвичи, доопаковането и тръгването в 3.10 сутринта, сама, с два куфара и две чанти.
не съм спала 24 часа.
автобуса за Хийтроу закъсня. все още ме гложди притеснението, че куфарът ми е твърде тежък и ще трябва да доплащам за overweight. притеснявам се и че ръчният ми багаж е твърде тежък и че и за него ще трябва да плащам. прозявам се през пет минути. на спирката пристига и друго момиче. на десет минути минават разни пияни хора. един човек на съседната спирка яко си повърна и после реши да ходи пеша, защото се усети, че в три през нощта няма градски автобуси.
автобусът. най-накрая.
заспала съм веднага, щом съм се облегнала назад на седалката. и като по часовник се събудих точно, когато вече бяхме през терминал 5 на едно от най-големите летища в Европа. сърцето ми заблъска по-силно. обожавам цялата галимация по пътуването със самолет - да си хванеш пет различни автобуса докато стигнеш своя терминал, да се занимаваш с чекиране, минаване през проверки, самия полет - прекрасно е.
естествено, както винаги, билета си го запазих до централната автогара на хийтроу, та оттам трябваше да си взема един от безплатните автобуси до моят си терминал.
30 минути чакане. времето е хладно, чантата ми тежи и рамото ме боли. имам чувството, че цялата ми стойка е прегърбена и изгърчена заради товара, който нося. за толкова ранна, съботна сутрин, тук е безкрайно оживено. хора отиват на работа в събота - явно - ползват автобусите, за да стигнат до други квартали и до спирки на метрото. всякакви хора - араби, англичани, гърци, руснаци, една великолепно небрежна смесица от имигранти и чистокръвни ингилизи. гледам ги как тичат насам-натам, ядосват се, че автобусите закъсняват, лондон винаги е бил безкрайно динамичен град в моя поглед. всичко се случва като че ли има часовник, който тиктака някъде далеч на фон, и трябва да се бърза. трябва. в англия винаги ми е било неудобно да запаля цигара някъде навън, защото много често има зони, в които не се пуши. като например под платформите за чакане на автобуси - навсякъде - пушенето е забранено. винаги съм на принципа, че ако ми се пуши и не знам дали е разрешено, просто чакам да видя някого, който също е запалил цигара. за по-сигурно.
на отиване към терминал пет, още в автобуса от оксфорд, небето над летището беше описано с бели линии, събиращи се в една точка - някъде зад сградата на самия терминал. изглеждаха невероятно стръмни линии, на около 60 градуса, сякаш са от изтребители, а не от самолети. усетих кожата си да настръхва.
когато се качвах в безплатния автобус към терминал четири, шофьорът ме заговори. каза ми, че ми се учудва как за толкова слабичка женичка успявам да нося очевидно тежките си куфари. казах му, че когато нямаш друг избор, правиш каквото и да е.
оказва се, че много от тези автобуси на път към терминала, минават през кварталите преди това, с много начестени спирки, от които повечето хора, които се качват, са служители на летището. добре измислено и много удобно. беше странно, че бях единственият човек с куфари в цялото автобусче, но все пак. 
обичам летищата. създават ми редица от красиви чувства и обожавам как коремът ми е свит на топка - по приятен начин - всеки път, когато трябва да летя. обожавам да гледам как хората се посрещат, как се прегръщат и да виждам усмивките от първият от много време физически контакт. независимо, че не си част от това, моментът те грабва така, сякаш и ти чакаш този човек, усещаш радостта. при departures никога не съм виждала хора, които да изпращат и да плачат, не и на това летище. тази част от сградата е каша. виждаш как хора с колички с по шест куфара летят към проверките, а проверките пък са винаги обърквация по всякакъв начин. хора с отворени куфари преместват багаж при чекирането, а при проверките отварят куфарите, за да разкарат всички простотии, които не можеш да носиш.
този път и аз бях от тези с отворените куфари, понеже без да мисля, бях натъпкала всички неща, които по принцип биха искали да се извадят и сложат в прозрачни торбички, точно в ръчния си багаж - лепила, лакове, гримове, сандвичи и какво ли още не. та и аз си пльоснах куфара на средата на нищото, отворих го и започнах да ровя в кочината си от лаптопи, бельо и дамски принадлежности, докато една много мила индийка, работеща там, ми помагаше да си прибриам тоновете малки, незначителни разкрасителни продукти.
по някакъв божи знак, когато влязох да ми проверяват багажа и да мина през онази порта против метал, бях заобградена от българи. единият даже го познавах, но той се направи, че не знае коя съм. не бях особено учудена, а и не дадох знак, че ми пука. останах си мълчалива и не казах нищо, просто не желаех да проявавам признаци на българщина по какъвто и да е начин. 
преди да замина за летището, вкъщи бях проверила всички неща, които биха ми трябвали и бях снимала разни карти. проучих целият терминал, за да знам къде мога да пуша и къде не, къде има определени неща и къде тоалетни. за първи път се престраших да отида да пуша в зоната, определена за това - много добре са си го измислили, а и аз лично го намерих повече като място, където можеш да си поемеш глътка външен въздух, разбира се отчасти примесен с пушек, освен да изпушиш и една цигара. също така, за първи път реших, че ще отида и до тоалетна на летището. досега не ми беше ясно как да отида с куфара и багажите си, но реших, че щом всички го правят, значи куфара не е проблем. влязох вътре и видях, че са направили тоалетните кабинки една идея по-големи от по принцип, точно с мисълта, че хората с багаж ще могат да го оставят вътре и да има достатъчно място за още двама човека. супер.
отидох до тоалетна, значи всичко е чук.
когато след безкрайно закъснение, ни осведомиха на едно от милионите малки табла с информация за полети и гейтове, кой е нашия, веднага се изтрелях. винаги имам фобия, че ще объркам нещо и ще си изпусна полета. никога не се е случвало, но като че ли е по-добре да се притеснявам, защото винаги отивам навсякъде с поне 30 минути по-рано. 
и разбира се, винаги в чакалнята пред гейта за полет на българия еър, се радвам на една много цветна картина от хора, която честно и искрено ме забавлява.
има ги нахаканите момичета, които когато вървят си въртят дупетата, сякаш притежават летището, англичаните и страната им, мислейки, че щом учат там, значи са едни от тях. тези индивиди са ми едни от любимите. винаги са облечени с дрехи, на които по някакъв начин е загатната марката, за да се добави и малко 'стил' към цялата картина и да не бъдат помислени за средностатистическо българско момиче с дънки от битака и чехли от пазара в куфара. трябва да се разграничават от тези неща.
втори тип - работещи българи в чужбина, но най-вече тези, които винаги, когато трябва да летят, се обличат с анцуг на найки и маратонки на пума, за да може все пак, когато пристигнат в българия да покажат много повече елегантност в облеклото си от един тъп българин от софия с анцуга адидас от пазара. те са също с едно необикновено характерно поведение, сякаш светът е в краката им, но то е ясно проявено само когато са сред свои, за да покажат по-голяма мощ. или с други думи казано - в англия, тези хора са тихи като овчици, но когато се качат в самолета, пълен с българи или пристигнат на летището в софия, изведнъж те вече са някои, те работят в англия, носят марковите си спортни дрехи и са повече от всеки един човек в България. гръмогласни и с много ясен тон на пренебрежение, те са най-забавният тип българи, които можеш да срещнеш по чужбината.
на последно място са всички онези богати дечица, на които мама и тати са купили билетите, както и всичко в техния живот, включае и най-вероятно образованието в чужбина. те също са гръмогласни, но не само сред свои. знаете, парите дават самочувствие, което не зависи от местоположението. това важи и за тях. 
не ме разбирайте погрешно. безкрайно много обичам България и това да се върна тук за това лято, ме направи невероятно щастлива, защото имах нужда от това. имах нужда да се прибера 'у дома' и да изляза от депресията, в която бях изпаднала. а и сърцето ме болеше при мисълта да не се прибера в България. другата година може и да не, но за тази - беше задължително. 
всички тези типове българи, с които се сблъсквам, когато съм в Англия, не ме притеснява. интересни са ми като поведение - без контакт, само наблюдения. ние, българите, сме безкрайно интересен тип хора. освен, че бихме учудили чужденците, понякога ми се струва, че учудваме и самите себе си.
сега съм в България и съм невероятно щастлива. все още не мога да повярвам, че стоя на дивана в хола и пуша цигара с кафе. сънувала съм го, но все още ми се струва, че сякаш сънувам. имам навика да пропускам случващото се в момента, мислейки твърде много за бъдещето, независимо колко много съм очаквала този момент. 
тъкмо получих две обаждания за работа. 
щастлива съм.