добър ден.

главата ми се блъска като топка
между две стени,
пълна е с буболечки, давещи се в някаква каша.
чувствам се така, сякаш
ми даде живот и след това
ми го отне.
но не ме боли толкова много, 
вече започнах да те превъзмогвам,
фактът,
че си толкова далеч и
че аз съм толкова сама.
спирането на цигарите
не ми помага да се концентрирам,
само ми вкарва допълнителни мухи в главата,
а цял ден гледам как кракът ми се 
тресе нервно,
и наистина в главата ми е такава мъгла,
днес изпуших една цигара, не можах да се сдържа.
срам ме е.
все още не съм пушила след нея, 
толкова ми е трудно.
обичам да пуша, няма да пуша.
дисертация,
дизайн,
дисертация,
дизайн.
днес си изпрах прането.
днес си купих храна.
не знам дали днес беше
добър ден.

тук съм, тук съм.

ou yeah.
вече съм обратно в оксфорд, официално в англия от около седмица. табът на gmail си почива отворен, защото чакам резултатите от кандидатстването за unit-и за новата учебна година. 
стресът тук... си го усещам като чувство, което ме кара да се чувствам у дома и в същото време дискомфортно. честно казано, докато бях в българия и бях "спокойна" до известна степен, не можах да си почина. някак си усещах някаква тежест, която се образуваше от цялото присъствие на семейството ми и на търчането наляво и надясно. дори и когато бях в софия и пътувах в 280 за към студентски град, си казах: чакай,... мислих, че ще е по-различно. защо не съм щастлива, че съм тук? аз обичам софия, обичам българия, обичам да се връщам, какво ми става?
в крайна сметка не получих отговор на собствения си въпрос, но имам разни предположения, свързани със скорошни промени и конфигурации в семейството ми. 
днес даже сънувах и първият от многото предстоящи кошмари, как не ме приемат в този unit, който съм си избрала, а в някой от тези, които съм сложила много по-надолу в листата си и направо се смачках от яд. в съня си. а и после когато се събудих, де, направо си беше ... кошмарна ситуация. 
освен всичко, вече започнах дисертацията. много ми е трудно, огромен обем от думи е, а и аз още не съм си изяснила сама на себе си как да подходя към темата си. нетипично за мен, баш за най-важната писаница от цялото ми пребиваване в университета, си избрах суперскучна тема. и сега се чудя как да я spice up-на малко. смисъл темата сама по себе си не е скучна, за мен също не е, защото втората световна война ми е суперинтересна, но се притеснявам, че би била скучна за general читателя. 
anyways. одобриха ми статия за списанието по архитектура, което издава факултетът ми и сега чакам записки как да я редактирам и дооформя, за да я пратя финализирана за печатното издание. отделно от това трябва да направя и интерактивно визуално копие, което да бъде включено в онлайн версията - звук, картина, това онова.
работа не си намерих. на колкото места кандидатствам, на толкова места не ме одобряват. а честно да ви кажа, според мен много грешат. аз така обичам да работя ей такива, никакви работи. умът ми се пречиства като море при приливи и отливи, докато съм на такава работа, и именно заради това винаги се справям супердобре - няма нищо друго, което да ми пречи да не я върша както трябва.:)
още една, последна година тук. нямам търпение да се махна от оксфорд. 
мразя този град.

have you gone out for love?

докато пуших невероятно кофти свитата си цигара, вдишвайки отвратително силният вносен тютюн, се замислих за това как трябва да си намеря работа. за това колко не ми се работи в лондон. за това колко се притеснявам да работа в лондон.
погледнах надолу, две секунди,
три,
четири,
вдигнах главата си изведнъж и ми се зави свят. видях светлините на лампите да просветват измежду листата на вече раззеленилите се дървета.
погледнах надолу,
една минута,
две.
забелязах някаква мравка да се опитва да си проправи път по асфалта между цигарените фасове, листата и мръсотията.
ние всички сме мравки, които се опитват да си проправят път през живота.
аз съм мравка.
толкова много пречки има пред мен, аз все още продължавам, не знам как.
спомням си как преди минути на излизане от апартамента чух съквартирантките ми отново събрали се в едната стая да си говорят.
отново не съм с тях. отново не знам, че са се събрали, защото отново се е случило тихо, зад гърба ми, тихо, за да не чуя.
може би са си мислели, че спя. 
невъзможно, казах им, че страдам от инсомния тези дни и тя злобно се е хванала за мен и не желае да ме пусне.
те също са мравки.
само че са мравки, които с времето започнах да не мога да понасям.

една минута от песента,
настъпчив ритъм,
две.
три.
...
have you gone out for love? ...

дъждовна пролет.

знам, че от безкрайно много време съм неактивна. оказа се, че вторият семестър на втори курс си е чист rollercoaster и всякакви емоции просто не са спряли от самото му начало през февруари. истината е, че си спомням един ден през последните няколко месеца, който беше наскоро, в който всъщност намерих време да полегна и да почета Буковски и се почувствах отново като себе си. 
отделно от това, всички други четива бяха свързани пряко и непряко с архитектура.
големите новини са няколко - семестърът и годината приключиха (надявам се всичко с резултатите да мине окей), заминавам за маракеш, мароко другата седмица, пратих си порфолиото за лятното училище на Баухаус И ТЕ МЕ ПРИЕХА, имейлът за което получих днес и цял ден съм в уникално странно настроение, че успях да го постигна. така че след Маракеш се връщам в Оксфорд, откъдето се местя към Лондон, за да поработя за известно време, след което в края на юли заминавам за Германия и оттам в средата на август вероятно към България.
цялата ми ваканция в момента в главата ми изглежда като една голяма каша от мен по летища и пътувания насам-натам, но е притаена с надеждата, че всичко това ще бъде придружено от безкрайно много забавление и усмивки.
междувременно, в момента съм в екипа хора от моята група в университета, които оправяме нашата част от изложбата на студентите по архитектура от нашият факултет, която ще се състои след две седмици. за момента работата не кипи на 100%, но знам, че към края на тази седмица всички от екипа ще започнем да се панираме, че времето си лети.
отделно от академичните ми начинания, вчера приготвих жестоки телешки сандвичи, много простички - хлебче, маруля, домати, краставици, телешко кюфте (ср.дебелина около 2 - 3 см), лук (запържен леко в мазнината на телешкото), запържено яйце, хлебче. предупреждавам, получават се направо ГИГАНТСКИ сандвичи, тип тауър едва ли не, затова внимавайте с порциите. аз направих четири сандвича за себе си и едвам изядох един, другите дадох на съквартирантките си, защото просто порцията ми беше на 10000% непосилна. утре най-вероятно ще си приготвя паста на фурна, която може да споделя, а може и да не, в зависимост от това колко интересна се получи.
споделям снимки на телешкият сандвич а ла кони.

малко разхвърляни мисли, нищо повече.

най-накрая - пролетната ваканция.
в никакъв случай не казвам, че тази ваканция някога е била ваканция, каквато имах, когато бях пети клас. но въпреки всичко си е ваканция и нямам университет. и от една страна е окей, защото няма корекции, в които да ти променят дизайна всяка седмица по два пъти, от друга страна - НЯМА КОРЕКЦИИ, В КОИТО ДА МИ КАЗВАТ, ЧЕ ТОВА, КОЕТО ПРАВЯ Е ОКЕЙ. *паника*
и ето как разбирам, че направо си остарявам вече. в някакви такива моменти, които са суперобикновени, но към които подхождам толкова по-различно, отколкото бих преди три години. все пак - 21 си е 21. след осем години са 29...
напоследък беше толкова натоварено, че нямах време да се храня и спя нормално, а какво остава да си пиша в блога. предполагам - нормално, вече и ежедневието ми много се промени от преди и не мога да пиша толкова често, колкото ми се иска, защото повечето моменти съм толкова изморена, че предпочитам просто да си легна, отколкото да пиша нещо. 
за времето, в което не писах в блога, се случиха няколко неща. и първото и най-важно беше, че в момента, в който аз напълно се отпуснах, че около мен има хора, които ме ценят, уважават и обичат, всичко като че ли рухна и всички започнаха да се държат като идиоти. едните спряха да звънят, другите, с които даже живея, престанаха дори да ми чукат на вратата да пушим, пък остави за нещо друго, ... тук е толкова странно с хората. един ден всичко е окей, друг ден нищо не е окей, след това е напълно различно. човек никога не знае.
което не е непременно нещо лошо, но определено те учи на важни уроци, като този винаги да оставяш хората зад една измислена линия, която ти осигурява лично пространство, в което те не бива да се допускат. защото след тази линия всичко, което те правят, те наранява, тъй като си ги допуснал твърде близко до себе си.
lesson learned. point taken.
нямам търпение за лятната ваканция. все още не съм започнала да си търся работа, но се надявам, че ще мога да си намеря нещо набързо като приключа годината. а и чакам резултати от едно място, което е добре платено и работата е интересна и нетрудоемка, така че ще видим - но за това специално, си стискам всичките възможни пръсти по тялото!
иска ми се да се върна в българия сега, докато е пролет. липсва ми как миришат улиците, колко приятно топло е, но и леко хладно. липсват ми бирите в парка, когато времето започне да става такова. след цяла зима бира по заведенията, забутани някъде на топло, първата бира навън след това винаги си беше емоция! понякога даже си взимахме и наргилета, голямо празненство. 
вчера бях на спирката да си чакам автобуса обратно към вкъщи от центъра, защото бях на пазар, и на спирката дойде едно момче, което беше едно към едно с нико. но да кажем, 12 години преди нико сега. същите очи, същото лице, същата коса, същият поглед дори, просто много по-малък на възраст. 
и тогава се замислих как, когато нико е бил на тази възраст е бил още в българия. както и аз. не сме знаели, че нито един от нас съществува. всеки е бил толкова различен. и си представих как с всички хора е така. в момента аз вървя по път, който е с една единствена лента - и това е моята лента. но след време ще срещна още хора и лентите ще стават по две. след което тези хора ще изчезнат от живота ми, както почти всички от миналото ми до момента, и тази лента отново ще стане една. 
животът е нещо странно.

a few changes.

ден 2.
много мразя въпроси от сорта на 'къде си представяте, че ще бъдете след ? години' и разни такива, сякаш аз мога да предсказвам бъдещето. но този се различава от тях до известна степен, защото ме пита къде бих искала да бъда след десет години, така че ще се опитам да отговоря.
значи десет години са доста дълго време. плановете ми за по-близкото бъдеще са да замина за германия, където да карам магистър. и всъщност плановете ми приключват до там, защото трябва да свърша тази фаза от живота си, а именно бакалавъра, да започна, надявам се, да уча в германия и тогава да си изясня какво бих искала да направя след това.
имам една бегла идея, която не съм сигурна, че бих могла да осъществя, но която ми е ... мечта, и тя е да завърша магистър архитектура и докато практикувам, да се запиша за бакалавър Графичен дизайн в академията на Герит Ритвелд в амстердам. да, знам, че четете това и се смеете, защото жените архитекти едвам имат деца, докато практикуват, а какво остава да практикуват и да учат нещо друго. затова не знам как бих успяла да вкарам това някак си в живота си, но да завърша графичен дизайн е моя отдавнашна мечта. това е нещо, което обожавам, различните видове принтове - съжалявам, не знам как да говоря за това на български - са прекрасни. проектът ми за вторият семестър миналата година беше вдъхновен от любовта ми към графичния дизайн и беше адаптирана в дизайна ми на студио за графичен дизайн с машини за ръчно принтиране, а не с компютри.
освен това, бих искала да обиколя света - няма да успея целия, разбира се, говоря общо казано - да видя страни, хора, архитектура, забележителности. искам в следващите десет години да доразвия дзен-състоянието, което постигнах тази година и да продължавам да се опитвам да отварям сърцето си за нещата, които ме интересуват. 
не знам дали си представям да имам семейство в десет години - най-вероятно ще да е това време от живота ми, предполагам. но не обичам да си представям неща от този сорт, защото ... те не са подвластни на моите възможности да ги реализирам в сравнение с тези от академичен или професионален план. затова ... в личен план, каквото се случи - такова. надявам се единствено, че няма да се озова сама. че ще имам достатъчно близки приятели, които да стоплят сърцето ми, а за останалото - каквото дойде. :)

п.с. официално съм обучена да сервирам професионално маси, хаха. бях на обучението за кетъринг фирмата, заляха ме от информация, но беше много забавно. сега остава само да измисля кой ден да си фиксирам и да го запазвам за събитие. единственото ми притеснение относно работата е, че ще се справя ужасно. наистина ни затрупаха със твърде специфична информация на обучението, която за жалост, започвам съвсем леко и да забравям. но знам, че това е от онзи тип неща, които са на принципа - не знаеш как е, страх те е, но знаеш, че просто трябва да минеш през него веднъж, за да го правиш със самочувствие. и в този случай - с идея какво всъщност представлява и се изисква от теб.
другото, което е - вчера бях на йога с теди и беше страхотно. после направо се чувствах лека като перце, на всичкото отгоре времето тук е прекрасно - пролетно, слънчево, топло, синьо небе... само вечер си става студено като през януари, но... карай.

did you ask me about my relationship?

първото нещо за първият ми ден е да опиша връзката, в която се намирам в момента.
ами... много просто - връзка в застой. връзка от разстояние. връзка по скайп.
връзка без каквито и да е емоции.
колкото и да обичам приятеля си, разстоянието е нещо доста прецакващо в една връзка и колкото по-дълго продължи то, толкова по-кофти стават нещата.
в един момент вече не ви се занимава да се чувате постоянно, не ви се виси нон-стоп на скайп и колкото и да не ви се иска, подсъзнателно, разбира се, просто преставате да се интересувате един от друг, колкото бихте по принцип.
трудно е да се поддържа една такава връзка, когато сте на 2000 км един от друг (приблизително). всеки живее в свой собствен тип свят - ти в един, той в друг. при нас е - аз в англия, той в българия. нещата в двете държави са толкова различни, не само атмосферно - хора, ежедневие, университет... 
вече нямам време, а и честно казано желание, да се забивам да вися на скайп по цял ден. ако съм си вкъщи и имам време или правя нещо като модел, да речем, което не изисква да съм безкрайно съсредоточена - да. но всъщност разговорите по скайп отдавна са се превърнали в нещо като да си пуснеш музика от ютуб за фон, докато правиш нещо друго. просто си стоим там, на камера, аз правя нещо, той прави друго, единият се смее на каквото си гледа, другият излиза да отиде до тоалетна, да изпуши цигара и общо взето не се говори, всеки мълчи. чуват се само откъслечни изрази от сорта на 'брб', 'отивам да пуша', 'отивам в кухнята' и така.
така че откъм комуникация нещата също се прецакват. вие вече не сте в един град, нямате една компания. най-вероятно нито ти, нито той познавате всичките приятели на другият, само сте чували за тях разни неща. не излизате заедно и не споделяте някакви крайно прекрасни, щастливи и слънчеви моменти заедно, а по-скоро сцени на скайп, в които се карате, че не се чувате достатъчно, крещите си, че не се виждате или чувате добре, или че въобще нямате качествена връзка за нормален скайп разговор. връзката ни се превърна в някаква пикселирана картина с роботизиран звук. малко гнусно, да. но няма друг начин.
в случаите, в които аз се прибирам до българия за някой празник, прекарваме известно време заедно. виждаме се, говорим си, споделяме събития, излизаме с хора, които и двамата познаваме и които може след това доволно да обсъдим на воля и насаме. но аз се прибирам два пъти годишно - зимата за месец и лятото за два месеца. тази година дори не мисля, че ще се прибера лятото. ако ще го направя, предполагам, че ще е за не повече от един месец, както зимата. 
така че.. може да се каже, че в момента водя връзка със себе си. знам, че съм ангажирана с някого, не се занимавам с други хора, а и както изглежда - на никой тук не му се и занимава с мен. не се занасям с никого, когато изляза навън някоя вечер с приятели. аз съм със себе си докато съм тук, а когато се върна в българия си имам приятел.
да, звучи много глупаво, но така стоят нещата и не мисля, че те ще се променят в близкото бъдеще. в началото беше кофти. беше даже доста гадно, защото е трудно, докато свикнеш в началото не само с това, че той не е тук, но и семейството ти, приятелите, това-онова. сега вече е различно, защото аз се чувствам комфортно в оксфорд и малко по малко той се превърна в моят нов дом (искам или не, не беше въпрос на желание, хаха). сега всеки е ангажиран два пъти повече, затрупан е с работа, свързана с университета. аз започвам работа в кетъринг фирма. мисля да започна и курсове по немски, но така е... не мога да се лиша от важни за бъдещето ми неща, за да мога да си стоя вкъщи и да имам време.
всичко продължава и само времето ще покаже как ще протече.:)

червено.

мисля, че най-накрая се научавам да бъда спокойна в самотата си.
или когато усетя, че ми е тъжно - самотно, да потърся някого, вместо да очаквам да бъда потърсена.
често си казвах, че за да бъда потърсена, трябва да имам приятели, без да се замислям, че затваряйки се в себе си, аз правя точно обратното.
и реших да прегърна момента. да бъда себе си, когато не се налага да бъда стегнат зубър. да се усмихвам, шегувам и смея, да си позволявам да се лигавя от време на време, когато времето позволява. да се радвам на нещата около себе си, без да мисля прекалено много над тях.
или поне не за хората. за тяхното отношение и държание едни към други. мисля, че през последните години отделих толкова много от времето си да бъда наблюдател, че забравих какво е да бъда участник. свикнах да стоя настрани и да гледам, да бъда просто нещо във фона, да съм течащото време, вместо обекта, около който тече времето. не действах, а стоях на едно и също място... месец след месец. в крайна сметка година след година, оставайки сляпа за факта, че това, което чувствам, цялото това нещастие и тъга, бяха причинени не само от другите хора, но и от самата мен.
днес вървях към общежитието, когато усетих нещо много странно и което съвсем малко ме изплаши. вървях по улицата, покрай каменните стени на училището, което е до университета ми, поглеждах надолу, за да видя английските плочки под краката си. усещах студените лъчи на някакво далечно, залязващо слънце и се уплаших от това, че нито едно от тези неща вече не ме стряска. не е нещо ново.
започвам да се чувствам комфортно тук....
започвам да усещам оксфорд като свой дом.
и това ме изплаши безкрайно много. натъжих се за майка си, която е самичка в българия. но знам, че когато и тя дойде... българия ще остане моята далечна звезда. силно обичана, но и твърде далечна...

и малко коледни мъдрости.

съвсем наскоро осъзнах колко грозно е да се преструваш на някой, който не си, само за да се харесаш на друг човек. гледайки разни познати да използват тази непоправимо набиваща се на око тактика, си направих много късен извод - че си личи, когато си пошъл и когато добре се насилваш да бъдеш нещо, което не си.
в крайна сметка предполагам, че тези хора ще се обърнат един ден и ще видят единствено възможностите, които не са грабнали и миговете, които са изпуснали, за да бъдат този друг човек. и когато всъщност осъзнаят колко са сгрешили и решат да захвърлят тези свои маски, ще разберат, че е твърде късно да се направи нещо.
защото човек има само един живот, един-единствен миг на този свят. и ако не изживее него, както той самият прецени, а не както другите биха, то никога няма да има втори шанс да го вкуси.
никога.

докато пиша това си мисля колко много имам нужда да се прибера у дома. да седна в хола, да запаля цигара в два през нощта, нашите да са заспали отдавна, лампите да са угасени и стаята да е озарена единствено от ярката бяла светлина от табелата на топлофикация софия точно срещу нас. да бъда там и да бъда спокойна. да нямам страхове и негативни мисли, защото съм с хората, които обичам. които биха направили всичко за мен и които ми създават безкраен комфорт. дори и да са в съседната стая, хъркащи. 
напоследък често си мисля отново за това как нямам сила за времето. знам, че повече мисля върху него, отколкото да го ополозтворявам реално, но това съм си аз - твърде много мисли, твърде малко действия. и всъщност стигнах до заключението, че не бих заменила прибирането си в българия зимата за нищо на света. не ме интересува, че това е време, в което ако остана в англия да поработя, бих изкарала предостатъчно пари да се издържам втория семестър. стигнах до извода, че парите не са важни, те не са фактор в една много по-голяма истина, нещо много по-силно. това, че любимите ни хора не са до нас вечно. 
замислих се за това как аз съзрявам като че ли все по-бързо и по-бързо. имам чувството, че колкото повече напредват годините, го правят с все по-голяма скорост, а аз все по-малко ги усещам като период от време. една идея повече от "миг". замислих се за това, че не ми пука колко пъти ани ще ме моли да остана тук, за да не е сама тя на коледа и нова година. защото аз обичам своите родители.
въобще не ме интересува дали звуча банално или не. нали знаете как хората казват, че докато не изгубиш нещо, не осъзнаваш колко ценно е било то за теб. аз не съм ги загубила, просто съм достатъчно далеч от тях. осъзнах го, когато разстоянието изведнъж стана 2000 км, а аз си мислех, че все още съм онзи тийнейджър, който иска да се махне от вкъщи и да продължи да се бунтува срещу света.
изгубена кауза си, момиче.
не се бунтувам вече. знам, че животът ми се промени с това заминаване и съм на светлинни години от онази хлапачка, която бях преди да дойда тук. не заради мястото, а заради преживяването. знам, че съзрях. и вече не съм себе си.
та да се върна на темата, върху която исках да концентрирам този пост. аз пораствам, съзрявам.... а родителите ми остаряват. един ден, няма да мога да звънна на скайп на баща ми след много тежък ден с тази архитектура, защото няма да ме чака на скайп. той просто няма да съществува. ще остане идеята за него, за колко уникален беше, както всички бащи са сами по себе си за всички дъщери на земята. как няма да мога да звънна на мама да й кажа, че съм й купила неземен подарък, защото тя няма да може да го носи. защото тя също няма да съществува. 
както се случи с баба, ще забравя постепенно аромата им, след време лицата им, малки отличителни белези, гласовете им. ще се свият някъде в съзнанието ми, някъде най-отзад, самият ми мозък ще ги изтласка там - или той, или животът така ще направи - и ще се чувствам виновна, че ги забравям. а няма да се случва, защото така искам, а защото животът така работи. такъв е неговият мотор. 
не знам какво оставяме след себе си - може би само образи. само мъгляви образи на разни стари снимки, които след време не можем да свържем с нищо, защото паметта започва да ни изневерява.
и всички тези неща ме карат да обичам семейството си още повече. знам, че както забравих всички малки неща, които знаех най-добре за баба, така ще се случи и с родителите ми, но болката ще е като три хиляди чука, удрящи сърцето ми едновременно. и ще е прекалено болезнено, за да бъде истина. затова, без да има какво да крия или да увъртам, докато този момент настъпи, смятам, че всички тези малки ваканции, които все още мога да си позволя за открадна, за да съм с тях преди да се появи работа, още по-голямо разстояние, съпруг, деца, финанси, проблеми, ипотеки и въобще - стереотипните неща, които разрушават човеците, когато наистина порастнат, са най-важното нещо, към което трябва да се целя.
затова не бих заменила тази ваканция. не бих останала тук за нищо на света. парите не могат да се сравнят с това, което ще имаш за известно време преди да загубиш за цял живот.
и това ме прави толкова, толкова тъжна. този болезнен факт, че един ден ще изгубим хората, които обичаме, без да можем да направим нищо, освен просто да стоим и да наблюдаваме как се случва. 
затова нека тази коледа бъде посветена на думата любов. нека да я раздам колкото мога, защото не знам дали другата коледа ще съм с тях. човек никога не знае, както обичам да казвам.
и наистина е така.


[photo: Tumblr]

happiness is rare but it feels so good.

радвам се на хората, които намерих в живота си напоследък. правят ме безкрайно щастлива. 

------------------------
пс. преместих постовете за архитектурата в отделен блог, за да разделя двете неща - personal and academic.:)

day 6.

day 5.

обекти:
1.) turl street kitchen, oxford, united kingdom

2.) derry city walls, derry, northern ireland

day 1.

реших да се опитам да ви покажа какво представлява живота на един студент по архитектура, ден по ден - ако пропусна някой ден, то имайте предвид, че съм или безкрайно уморена, или безкрайно натоварена, но ще се опитам, въпреки всичко, да поддържам този един вид дневник.
----------------------------------------------------------------
ден първи, семестър първи, 2 курс архитектура

не мога да опиша колко изморена се чувствам в момента. на крак съм от девет сутринта и се прибрах вкъщи в 7 вечерта. това е първият ден от семестъра, но го усетихме сякаш беше 101-ят. имахме чувството, че мозъците ни ще се изпържат от претоварване с информация и в крайна сметка - умора. в 6ч. вечерта вече всички едвам гледаха, някои се поклащаха, за да се държат будни, други полу-заспиваха, подпряни на лактите си.
ден едно мина в безкрайно много презентации за северна ирландия и войните, както и в диаграми и анализи на ситуации и събития. очевидно тази година ще е още по-голям ад от миналата, тъй като имаме седем месеца, в които да произведем перфектно портфолио, първите страници, от които, трябва да бъдат подготвени за този четвъртък. чудесно.
винаги това ме е съсипвало в специалността ми. фактът, че ти харесва, искаш да го учиш, но самия процес е толкова изтощителен и съсипващ организма ти от безсъние и стрес, че в един момент се чудиш защо продължаваш да си го причиняваш. и тук идва най-голямата изненада за теб самия - въпреки въпросите към самия себе си, ставаш, сядаш на бюрото и започваш да чертаеш. знаеш, че не можеш да гледаш от безсъние, но въпреки всичко вътрешно искаш да приключиш всичко, не, за да го приключиш и да свършиш веднъж за винаги с него, а защото вътрешно те човърка някакво извънземно чувство, че винаги можеш още.
и още. и още. и още. и още.
според статистически данни, само за 2013, годината, в която аз кандидатствах, са били приети само във Великобритания около 4 060 кандидат-студенти, а за 2014 - приблизително 4 265. това са цифри, които са абсолютно показателни, че архитектурата все още е силно желана специалност. значи такъв брой студенти преминават през този ад всяка година само в UK - около 4 000.
успех на всички тези колеги.

развитието със специалността, което влезе в тунел.

напоследък има моменти, когато се чудя дали все още искам да продължавам да уча архитектура. но подтискам това чувство, защото не го считам за правилно. не мога да си представя да напусна университета след всичко, през което успях да мина. 
но въпреки всичко като че би, време е да си го призная без да се срамувам, защото е време да порастна в тези си възгледи, че архитектурата вече не ме привлича толкова, колкото преди. може би преди ме е привличала повече илюзията за нея, чувството за нещо непознато и вълнуващо. но вече не. гледам снимки на сгради, фейсбукът ми е пълен с харесани страници, свързани с архитектура и нюз фийд-а ми е бъкан със снимки на всякакви дизайни - дори и някакви адски шантави 3д визуализации на хотели с трева и някакви си там подобни глупости. нищо. не изпитвам нищо, просто продължавам да скролвам надолу, защото не изпитвам нужда да се поинтересувам повече.
не съм сигурна дали трябва да се чувствам виновна, не е чувство, което съм искала да се появи, но знам, че ако остане и аз продължа, занапред ще ми е много трудно.
въпреки всичко разчитам на факта, че съм упорита и амбициозна. и продължавам да си повтарям, че това е временно и просто най-вероятно избликва от тежката година, която имах и все още не е свършила, като че ли породила вече отвращение, но само временно такова, от архитектурата и безкрайно много, ама много, умора. все пак, аз харесвам всичко, свързано с дизайн, въпреки че винаги графичният дизайн ми е бил по-интересен - това оставям настрана - така че не би трябвало да не се справя, независимо от този факт.
и да отбележа, че освен, че в момента просто не ми е, явно, до архитектура, аз все още много бих се радвала да бъда дипломиран и практикуващ архитект.

кафе-пауза.

докато си седя тук в старбъкс на централната улица на оксфорд, се чудя колко малко време ми отне всъщност да порастна.
не беше толкова много. беше точно една година.
тази година. 
гледам всички седнали около мен. има поне десет човека, включително и мен, които са извадили лаптопи. и прииждат все повече и все повече. не знам какво правят другите, но аз съм зарината в сметки и задачи. опитвам се да се занимавам с няколко неща едновременно - да си организирам преместването до последния миниатюрен детайл, да се оправя с банките и с телефонните компании, да си разпределя финансите и честно казано, всичко е една безкрайна битка.
когато отивах тази сутрин към офиса за настаняване в общежитията, за да си предам договора за другата година, вдишах от въздуха. може би беше един от малкото пъти, когато всъщност го вдишвах, усещах, че е по-различен от въздуха в българия и не се паникьосах. 
понякога си се учудвам сама. с толкова неща се справих сама и по принцип никога не съм си и помисляла, че ще ми се наложи толкова рано да се справям с такива неща. не съм си помисляла, че ще ми е добре, когато правя 'сериозни' неща за възрастни сама без да се притеснявам, че съм всъщност сама. толкова ми е странно.
разхождам се по улиците на оксфорд и само с разходката в ума ми се върти - постигнах го сама. постигнах това сама. израстнах сама толкова много през тази година. аз сама съм строител на бъдещето си вече. от една година насам.
звучи много порастнало. 
чувствам се стара.

back in the game.

хайде, семестър 2 започна вече. за къде се бавиш? за какво се оглеждаш?
няма време за такива неща!
-----------------------------
добре, че седмица след като се върнах в англия, се разболях, както повелява моята собствена традиция и имунна система. разрухата, благодаря се, беше само един ден, в който не мръднах от леглото. рожден ден - check. подаръци, парти, дискотека, глупости, махмурлук - всичко си се случи, както си трябваше. не знам защо, но оксфорд сега ми се струва по-красив от преди. най-вероятно просто все още имам времето да го забележа и да съм се наспала преди адът на архитектурата да започне отначало.
определено не казвам, че ден след като започна семестъра, все още съм като в почивка. тук това просто не е позволено. разбира се, че изведнъж просто си отново във върхушката на някакво суперразтеглено ежедневие, което продължава от късни нощи до късни нощи на следващия ден. ами така, де - трябва все да има нещо, което да ни кара да се чувстваме живи, нали.
леглото ми прилича вече на космически кораб. сложих си лампичките над главата, окачих снимките на фифи и пешо и съм готова. днес си купих от асда и ново одеало, от плюш, което е просто прекрасно и топли безкрайно много. 
започвам вече да се слагам в ред малко по малко, но ми отне цял семестър да се ориентирам и да си заявя, че вече живея сама и че тоалетната хартия и гела за ръце няма кой друг да ми ги купи, освен аз самата. ха.
с фифи сме back together и съм най-щастливият човек на земята. даже и пръстенът си е пак на ръката ми и хич не го свалям. много се гордея с него, въпреки че създава твърде много въпроси защо ми е точно на безименния пръст на лявата ръка и има камък отгоре. и е сребърен. ех,... :)
лампичките ми светят в бяло и синьо над главата, завита съм с новото топло одеало, пия горещ шоколад, а фифи е пред мен на камера - животът в този момент ми се струва прекрасен.
правим планове за великденската ваканция, когато евентуално той ще дойде до оксфорд при мен за две седмици. нямам търпение, буквално броя седмиците до тогава. дано да се получи, ще съм... на седемнайстото небе.
сега е време да се концентрирам върху проектите. 
и точка.