Ти си моят пристан,
Прегръдката ти - моето безопастно място.
Очите ти - факли, които топлят сърцето ми.
Ала любовта ни е като буря,
Като непрестанен ураган, който не иска да стихне.
Шумен, неорганизиран,
Неопитомен.
This work is licensed under a Creative Commons Attribution-ShareAlike 4.0 International License.
Текстовете в този блог са лицензирани от съответния лиценз CC, от който следва, че всяко тяхно разпространение е забранено, без съгласието на автора. Детайли за контакт могат да бъдат намерени в моя Google+ профил, линк по-горе.
Показват се публикациите с етикет късните часове. Показване на всички публикации
Показват се публикациите с етикет късните часове. Показване на всички публикации
петък, май 04, 2018
Любов?
понеделник, септември 05, 2016
come undone.
гледам те на камера в скайп,
сякаш докосването ни преди няколко часа е само някакъв спомен,
мисля си за уелс и за природата,
и за мястото, където живееш,
и колко ме боли сърцето, че живееш в тази мизерия, но
в същото време завиждам за това, че твоите приятели са там,
и ти си с тях, и те са с теб.
в ума ми е гледката от прозореца ти,
сейнзбърис неон,
и разходката до теско днес и колко ми е уютно там
и ме боли,
за първи път ме боли да се върна вкъщи,
защото е самотно и не е у дома,
и няма онова усещане, което имах в стаята ти,
лежаща гола на леглото под завивките, отпусната напълно,
чувствах пълен покой,
тялото ми беше в странен дзен
и се чувствах у дома.
за първи път го усещам за място, където съм
за първи път през живота си.
и то толкова непознато, толкова различно,
и въпреки всичко
толкова познато и толкова приятно-уютно.
не мога да забравя сребристите косъмчета в косата ти,
които не символизират отминаващото време,
а просто ... твоята личност, твоят свят,
чувам тракането на часовника ти в различни предмети и
отеква в главата ми толкова силно, че
почти усещам как получавам главоболие и в същото време
полу-сълза се стича по едната ми буза.
как да ти кажа, че ще ми липсваш, че
искам да се върна и да бъда там с теб,
за днес, за утре, за след две седмици,
за....
не искам да ме боли, не искам да бъда с някого, и в същото време
искам да бъда с теб, но наполовина,
искам да се подсигуря, че няма да ме боли,
изграждам си постоянно стени, които след това сама руша и
после съжалявам, а ето, че вече усещам, че
съм привързана, а не трябва.
на това си задавам въпроса: защо?
и не мога да намеря подходящ и постоянен отговор
сама на себе си.
сякаш докосването ни преди няколко часа е само някакъв спомен,
мисля си за уелс и за природата,
и за мястото, където живееш,
и колко ме боли сърцето, че живееш в тази мизерия, но
в същото време завиждам за това, че твоите приятели са там,
и ти си с тях, и те са с теб.
в ума ми е гледката от прозореца ти,
сейнзбърис неон,
и разходката до теско днес и колко ми е уютно там
и ме боли,
за първи път ме боли да се върна вкъщи,
защото е самотно и не е у дома,
и няма онова усещане, което имах в стаята ти,
лежаща гола на леглото под завивките, отпусната напълно,
чувствах пълен покой,
тялото ми беше в странен дзен
и се чувствах у дома.
за първи път го усещам за място, където съм
за първи път през живота си.
и то толкова непознато, толкова различно,
и въпреки всичко
толкова познато и толкова приятно-уютно.
не мога да забравя сребристите косъмчета в косата ти,
които не символизират отминаващото време,
а просто ... твоята личност, твоят свят,
чувам тракането на часовника ти в различни предмети и
отеква в главата ми толкова силно, че
почти усещам как получавам главоболие и в същото време
полу-сълза се стича по едната ми буза.
как да ти кажа, че ще ми липсваш, че
искам да се върна и да бъда там с теб,
за днес, за утре, за след две седмици,
за....
не искам да ме боли, не искам да бъда с някого, и в същото време
искам да бъда с теб, но наполовина,
искам да се подсигуря, че няма да ме боли,
изграждам си постоянно стени, които след това сама руша и
после съжалявам, а ето, че вече усещам, че
съм привързана, а не трябва.
на това си задавам въпроса: защо?
и не мога да намеря подходящ и постоянен отговор
сама на себе си.
вторник, септември 29, 2015
когато съм сама пред лаптопа.
на кожата ми й липсва допирът ти.
липсва ми усещането на ръката ми в твоята.
липсва ми прегръдката вечер,
плахата целувка.
липсва ми боцкането на брадата ти.
липсват ми дори рижавите косъмчета по гърдите ти.
липсват ми меките ти устни,
още си спомням усещането, когато най-накрая те целунах.
липсва ми усещането на ръката ми в твоята.
липсва ми прегръдката вечер,
плахата целувка.
липсва ми боцкането на брадата ти.
липсват ми дори рижавите косъмчета по гърдите ти.
липсват ми меките ти устни,
още си спомням усещането, когато най-накрая те целунах.
петък, септември 04, 2015
unfamiliar.
изморих се.
изморих се вече да тръгвам.
да напускам всичко.
правя го от толкова години.
сещам се за всички места,
на които съм била,
всички хора,
с които съм се срещнала на тези места,
всички спомени,
които съм създала,
и след това е трябвало да изоставя.
извървях толкова много
и продължавам да вървя,
без спирка,
без почивка.
животът ми се струва като неспирно колело,
върти се и върти,
скоро ще започне да ми се повръща.
изморих се да карам хората да ме обичат,
това е грешно.
изморих се да им давам толкова големи парчета от
живата плът на сърцето си,
а те да оставят след себе си само тишина и болка.
искам да намеря човек,
който ще иска да се бори за мен. или може би
с когото няма да ми се наложи да се боря,
защото нещата просто ще се случват.
моето минало е като една голяма карта -
събирам лица, събития, места.
и продължавам да го правя.
всеки ден си спомням откъде съм тръгнала
и докъде съм стигнала.
припомням си го сама,
за да си вдъхна сили.
понякога дори се гордея със себе си.
не за академичните си постижения -
те са почти несъществуващи.
за житейските.
за уроците, на които се научих сама.
за това, което преживях сама.
за всичко, което ми се случи.
а има още толкова много.
друга сцена. музиката се сменя.
вървя към магазина, който се намира зад блока на баба ми, червеният му казваме, винаги е отворен, и се оглеждам около себе си. същите блокове, добрите стари социалистически панелки, с тераси в различни цветове. всичко си е същото, с изключение на това, че не е. това е мястото, където израстнах.
прибирам се от аптеката и виждам зад една от сградите от онези бетонени стълби, които правиха, но които бяха без особена функция. под тях винаги си правихме бункери. не си спомням как ги наричахме, нещо като скривалища, но не точно. винаги бяхме момичета срещу момчета и бункерите ни винаги бяха далеч едни от други, за да си даваме разстояние за скаутване едни други. минах покрай същите стълби, бяха запустели. глухи и самотни, не си личи, че някога са били част от велики битки между различните полове на ранна възраст. тук, при баба, където съм родена, където израстнах, където дори живях за известно време, всичко си е постарому. само че аз не съм същата и всичко вече е толкова различно в моите очи. всяко малко нещо, което те виждат и ми е познато, мозъкът ми възприема по един начин, а сърцето ми крещи спомени. всеки иска да бъде чут.
напоследък ми е безкрайно носталгично, но не тъжно, а по-скоро отмерено. изпитвам една премерена носталгия, различна от тази, която изпитвах преди, когато идвах тук и бях тийнейджър. сега съм вече възрастен човек, използвам повече мозъка, отколкото сърцето си.
именно заради това, заради това, че не живея вече в софия, че съм изцяло в англия, че съм толкова далеч и съм свикнала да бъда далеч, всичко тук започва да ми крещи едно-единствено нещо, което ме натъжава:
непознато.
този пост е каша от мисли в главата ми, които от няколко дни се опитват да образуват няколко отделни поста, но просто не желаят да се конфигурират като хората.
та се получи това.
изморих се вече да тръгвам.
да напускам всичко.
правя го от толкова години.
сещам се за всички места,
на които съм била,
всички хора,
с които съм се срещнала на тези места,
всички спомени,
които съм създала,
и след това е трябвало да изоставя.
извървях толкова много
и продължавам да вървя,
без спирка,
без почивка.
животът ми се струва като неспирно колело,
върти се и върти,
скоро ще започне да ми се повръща.
изморих се да карам хората да ме обичат,
това е грешно.
изморих се да им давам толкова големи парчета от
живата плът на сърцето си,
а те да оставят след себе си само тишина и болка.
искам да намеря човек,
който ще иска да се бори за мен. или може би
с когото няма да ми се наложи да се боря,
защото нещата просто ще се случват.
моето минало е като една голяма карта -
събирам лица, събития, места.
и продължавам да го правя.
всеки ден си спомням откъде съм тръгнала
и докъде съм стигнала.
припомням си го сама,
за да си вдъхна сили.
понякога дори се гордея със себе си.
не за академичните си постижения -
те са почти несъществуващи.
за житейските.
за уроците, на които се научих сама.
за това, което преживях сама.
за всичко, което ми се случи.
а има още толкова много.
друга сцена. музиката се сменя.
вървя към магазина, който се намира зад блока на баба ми, червеният му казваме, винаги е отворен, и се оглеждам около себе си. същите блокове, добрите стари социалистически панелки, с тераси в различни цветове. всичко си е същото, с изключение на това, че не е. това е мястото, където израстнах.
прибирам се от аптеката и виждам зад една от сградите от онези бетонени стълби, които правиха, но които бяха без особена функция. под тях винаги си правихме бункери. не си спомням как ги наричахме, нещо като скривалища, но не точно. винаги бяхме момичета срещу момчета и бункерите ни винаги бяха далеч едни от други, за да си даваме разстояние за скаутване едни други. минах покрай същите стълби, бяха запустели. глухи и самотни, не си личи, че някога са били част от велики битки между различните полове на ранна възраст. тук, при баба, където съм родена, където израстнах, където дори живях за известно време, всичко си е постарому. само че аз не съм същата и всичко вече е толкова различно в моите очи. всяко малко нещо, което те виждат и ми е познато, мозъкът ми възприема по един начин, а сърцето ми крещи спомени. всеки иска да бъде чут.
напоследък ми е безкрайно носталгично, но не тъжно, а по-скоро отмерено. изпитвам една премерена носталгия, различна от тази, която изпитвах преди, когато идвах тук и бях тийнейджър. сега съм вече възрастен човек, използвам повече мозъка, отколкото сърцето си.
именно заради това, заради това, че не живея вече в софия, че съм изцяло в англия, че съм толкова далеч и съм свикнала да бъда далеч, всичко тук започва да ми крещи едно-единствено нещо, което ме натъжава:
непознато.
този пост е каша от мисли в главата ми, които от няколко дни се опитват да образуват няколко отделни поста, но просто не желаят да се конфигурират като хората.
та се получи това.
събота, май 23, 2015
have you gone out for love?
докато пуших невероятно кофти свитата си цигара, вдишвайки отвратително силният вносен тютюн, се замислих за това как трябва да си намеря работа. за това колко не ми се работи в лондон. за това колко се притеснявам да работа в лондон.
погледнах надолу, две секунди,
три,
четири,
вдигнах главата си изведнъж и ми се зави свят. видях светлините на лампите да просветват измежду листата на вече раззеленилите се дървета.
погледнах надолу,
една минута,
две.
забелязах някаква мравка да се опитва да си проправи път по асфалта между цигарените фасове, листата и мръсотията.
ние всички сме мравки, които се опитват да си проправят път през живота.
аз съм мравка.
толкова много пречки има пред мен, аз все още продължавам, не знам как.
спомням си как преди минути на излизане от апартамента чух съквартирантките ми отново събрали се в едната стая да си говорят.
отново не съм с тях. отново не знам, че са се събрали, защото отново се е случило тихо, зад гърба ми, тихо, за да не чуя.
може би са си мислели, че спя.
невъзможно, казах им, че страдам от инсомния тези дни и тя злобно се е хванала за мен и не желае да ме пусне.
те също са мравки.
само че са мравки, които с времето започнах да не мога да понасям.
една минута от песента,
настъпчив ритъм,
две.
три.
...
have you gone out for love? ...
погледнах надолу, две секунди,
три,
четири,
вдигнах главата си изведнъж и ми се зави свят. видях светлините на лампите да просветват измежду листата на вече раззеленилите се дървета.
погледнах надолу,
една минута,
две.
забелязах някаква мравка да се опитва да си проправи път по асфалта между цигарените фасове, листата и мръсотията.
ние всички сме мравки, които се опитват да си проправят път през живота.
аз съм мравка.
толкова много пречки има пред мен, аз все още продължавам, не знам как.
спомням си как преди минути на излизане от апартамента чух съквартирантките ми отново събрали се в едната стая да си говорят.
отново не съм с тях. отново не знам, че са се събрали, защото отново се е случило тихо, зад гърба ми, тихо, за да не чуя.
може би са си мислели, че спя.
невъзможно, казах им, че страдам от инсомния тези дни и тя злобно се е хванала за мен и не желае да ме пусне.
те също са мравки.
само че са мравки, които с времето започнах да не мога да понасям.
една минута от песента,
настъпчив ритъм,
две.
три.
...
have you gone out for love? ...
неделя, март 01, 2015
когато се събуждам и виждам реалността.
понякога, в разни вече редки моменти, се чудя защо съм тук. не в оксфорд, а тук като цяло. изпадам в една от онези неприятни дупки, в които имам чувството, че някой ме стяга за гушата, а аз не се боря за въздух.
моменти, в които се замислям над хората, които познавам и имам в живота си. чувствам се толкова неудовлетворена. чудя се за какво правя всичко, което правя? каква е целта ми? дали ще се почувствам по-добре, когато я постигна? ... има ли смисъл да се боря за нея? представям си как вървя сред тълпа от хора и съм единственият човек, който върви в обратната посока. като риба, попаднала в грешен водоем. чувствам се различна и самотна, чувствам, че не се вписвам или поне не достатъчно. всеки повтаря навсякъде и е често чувана реплика, че не е лошо да си различен - ами аз не съм, напротив, даже съм си доста обикновена. просто не усещам да се вписвам така или иначе. а може всъщност да е обратното? може да се вписвам твърде много и да губя отражението си, защото съм твърде еднаква с другите.
не знам.
знам единствено, че не мога да задържам хора до себе си за твърде дълго. рано или късно ги отблъсквам, дори не знам защо, просто понякога изведнъж започвам да се държа грубо и хората си тръгват. обръщат ми гръб и дори и да се срещнем отново, нещата никога не са същите. аз създавам дълбоки дупки между себе си и хората около мен. понякога ми се искаше да имаше поне един, един човек, който е устоял на характера ми, който се е върнал и всичко е било както преди, който ме разбира, на който мога да споделя. или да се науча как сама да бъда достатъчна на себе си. мислих си, че съм овладяла изкуството да не ми пука за нищо, освен за най-важните неща в живота ми, независимо дали са хора или неща или случки, малко като пешо з. но в тези моменти чувствам как този дзен, който съм създала, се срива и както винаги - аз съм тази, която го руши. както винаги, аз заставам сама срещу себе си.
в тези моменти сълзите ми са толкова тежки, че имам чувството, че почти ги чувам как се търкулват по бузите ми и се разбиват в пода.
ПС. а да, и честит първи март.
моменти, в които се замислям над хората, които познавам и имам в живота си. чувствам се толкова неудовлетворена. чудя се за какво правя всичко, което правя? каква е целта ми? дали ще се почувствам по-добре, когато я постигна? ... има ли смисъл да се боря за нея? представям си как вървя сред тълпа от хора и съм единственият човек, който върви в обратната посока. като риба, попаднала в грешен водоем. чувствам се различна и самотна, чувствам, че не се вписвам или поне не достатъчно. всеки повтаря навсякъде и е често чувана реплика, че не е лошо да си различен - ами аз не съм, напротив, даже съм си доста обикновена. просто не усещам да се вписвам така или иначе. а може всъщност да е обратното? може да се вписвам твърде много и да губя отражението си, защото съм твърде еднаква с другите.
не знам.
знам единствено, че не мога да задържам хора до себе си за твърде дълго. рано или късно ги отблъсквам, дори не знам защо, просто понякога изведнъж започвам да се държа грубо и хората си тръгват. обръщат ми гръб и дори и да се срещнем отново, нещата никога не са същите. аз създавам дълбоки дупки между себе си и хората около мен. понякога ми се искаше да имаше поне един, един човек, който е устоял на характера ми, който се е върнал и всичко е било както преди, който ме разбира, на който мога да споделя. или да се науча как сама да бъда достатъчна на себе си. мислих си, че съм овладяла изкуството да не ми пука за нищо, освен за най-важните неща в живота ми, независимо дали са хора или неща или случки, малко като пешо з. но в тези моменти чувствам как този дзен, който съм създала, се срива и както винаги - аз съм тази, която го руши. както винаги, аз заставам сама срещу себе си.
в тези моменти сълзите ми са толкова тежки, че имам чувството, че почти ги чувам как се търкулват по бузите ми и се разбиват в пода.
ПС. а да, и честит първи март.
събота, февруари 21, 2015
червено.
мисля, че най-накрая се научавам да бъда спокойна в самотата си.
или когато усетя, че ми е тъжно - самотно, да потърся някого, вместо да очаквам да бъда потърсена.
често си казвах, че за да бъда потърсена, трябва да имам приятели, без да се замислям, че затваряйки се в себе си, аз правя точно обратното.
и реших да прегърна момента. да бъда себе си, когато не се налага да бъда стегнат зубър. да се усмихвам, шегувам и смея, да си позволявам да се лигавя от време на време, когато времето позволява. да се радвам на нещата около себе си, без да мисля прекалено много над тях.
или поне не за хората. за тяхното отношение и държание едни към други. мисля, че през последните години отделих толкова много от времето си да бъда наблюдател, че забравих какво е да бъда участник. свикнах да стоя настрани и да гледам, да бъда просто нещо във фона, да съм течащото време, вместо обекта, около който тече времето. не действах, а стоях на едно и също място... месец след месец. в крайна сметка година след година, оставайки сляпа за факта, че това, което чувствам, цялото това нещастие и тъга, бяха причинени не само от другите хора, но и от самата мен.
днес вървях към общежитието, когато усетих нещо много странно и което съвсем малко ме изплаши. вървях по улицата, покрай каменните стени на училището, което е до университета ми, поглеждах надолу, за да видя английските плочки под краката си. усещах студените лъчи на някакво далечно, залязващо слънце и се уплаших от това, че нито едно от тези неща вече не ме стряска. не е нещо ново.
започвам да се чувствам комфортно тук....
започвам да усещам оксфорд като свой дом.
и това ме изплаши безкрайно много. натъжих се за майка си, която е самичка в българия. но знам, че когато и тя дойде... българия ще остане моята далечна звезда. силно обичана, но и твърде далечна...
или когато усетя, че ми е тъжно - самотно, да потърся някого, вместо да очаквам да бъда потърсена.
често си казвах, че за да бъда потърсена, трябва да имам приятели, без да се замислям, че затваряйки се в себе си, аз правя точно обратното.
и реших да прегърна момента. да бъда себе си, когато не се налага да бъда стегнат зубър. да се усмихвам, шегувам и смея, да си позволявам да се лигавя от време на време, когато времето позволява. да се радвам на нещата около себе си, без да мисля прекалено много над тях.
или поне не за хората. за тяхното отношение и държание едни към други. мисля, че през последните години отделих толкова много от времето си да бъда наблюдател, че забравих какво е да бъда участник. свикнах да стоя настрани и да гледам, да бъда просто нещо във фона, да съм течащото време, вместо обекта, около който тече времето. не действах, а стоях на едно и също място... месец след месец. в крайна сметка година след година, оставайки сляпа за факта, че това, което чувствам, цялото това нещастие и тъга, бяха причинени не само от другите хора, но и от самата мен.
днес вървях към общежитието, когато усетих нещо много странно и което съвсем малко ме изплаши. вървях по улицата, покрай каменните стени на училището, което е до университета ми, поглеждах надолу, за да видя английските плочки под краката си. усещах студените лъчи на някакво далечно, залязващо слънце и се уплаших от това, че нито едно от тези неща вече не ме стряска. не е нещо ново.
започвам да се чувствам комфортно тук....
започвам да усещам оксфорд като свой дом.
и това ме изплаши безкрайно много. натъжих се за майка си, която е самичка в българия. но знам, че когато и тя дойде... българия ще остане моята далечна звезда. силно обичана, но и твърде далечна...
петък, октомври 31, 2014
глътка въздух?
ако някой ми беше казал преди някакво късо време, че ще се озова на средата на бакалавър и ще имам една голяма въпросителна върху главата си, щях да го изгледам тъпо и да си тръгна обидена.
сега обаче се намирам именно в такава ситуация, където не съм сигурна какво ми се прави напред - дали ми се учи архитектура, дали ми се прекъсва. повярвайте ми, само думата 'прекъсва' е адски стряскаща за мен самата. никога не съм била така нерешителна, както съм в момента. винаги съм знаела какво искам и съм го преследвала. а сега сякаш основите под краката ми започнаха да се клатят и аз не знам как да реагирам на земетресението, освен да стоя с каша в главата и да се чудя дали ще оживея или не.
пардон, задълбочих се в сравнението си.
та така. момент на безкрайно много въпросителни. не желая да разачоровам никого, но все пак това си е моят живот. предполагам, че самата мисъл дали да продължа да уча архитектура, ще си кажете, си показва, че НЕ искам да я уча. не е така, просто е много сложа и конкурентна специалност, в която колегите направо бихме се изяли едни други. иначе се гледаме с мили очи в реалността и си шушнем зад гърбовете редовно над чаша горещ, английски ърл грей.
а пък родителите... ах, преди години щях да се самоубия задето ми диктуват живота. сега рева, че не желаят да ми продиктуват живота.
голяма ирония е цялото нещо. когато си по-малък си мислиш едно, когато си по-зрял - друго. така е, опитваш от плодовете и усещаш кои са горчиви предполагам. докато като малък главно си опитвал сладките плодове и си носил розовите очила. беше красиво обаче.
та те ме подкрепят, а и казват, че сега ми е времето да се лутам и да се осъзнавам. 20-те. дали е вярно... вече съм се опарила, знам, че те знаят най-добре, така че... най-вероятно е вярно и най-вероятно - са прави.
а решенията - не могат да бъдат взети. не знам от какво имам нужда, за да си прочистя главата, да седна и да реша. не мога да преценя реално какво бих загубила и какво бих спечелила от която и да е ситуация, а животът навън сам е толкова объркан и всепоглъщаш като водовъртеж от събития, че понякога ти се иска да изплуваш на повърхността, да обършеш водата от лицето си с ръка, да си поемеш дълбоко въздух и пак да се гмурнеш обратно в живота.
в събота заминавам за северна ирландия с колегите. академично, не за удоволствие. не бих избрала тази дестинация за удоволствие така и така.
aufwiedersehen за сега.
сега обаче се намирам именно в такава ситуация, където не съм сигурна какво ми се прави напред - дали ми се учи архитектура, дали ми се прекъсва. повярвайте ми, само думата 'прекъсва' е адски стряскаща за мен самата. никога не съм била така нерешителна, както съм в момента. винаги съм знаела какво искам и съм го преследвала. а сега сякаш основите под краката ми започнаха да се клатят и аз не знам как да реагирам на земетресението, освен да стоя с каша в главата и да се чудя дали ще оживея или не.
пардон, задълбочих се в сравнението си.
та така. момент на безкрайно много въпросителни. не желая да разачоровам никого, но все пак това си е моят живот. предполагам, че самата мисъл дали да продължа да уча архитектура, ще си кажете, си показва, че НЕ искам да я уча. не е така, просто е много сложа и конкурентна специалност, в която колегите направо бихме се изяли едни други. иначе се гледаме с мили очи в реалността и си шушнем зад гърбовете редовно над чаша горещ, английски ърл грей.
а пък родителите... ах, преди години щях да се самоубия задето ми диктуват живота. сега рева, че не желаят да ми продиктуват живота.
голяма ирония е цялото нещо. когато си по-малък си мислиш едно, когато си по-зрял - друго. така е, опитваш от плодовете и усещаш кои са горчиви предполагам. докато като малък главно си опитвал сладките плодове и си носил розовите очила. беше красиво обаче.
та те ме подкрепят, а и казват, че сега ми е времето да се лутам и да се осъзнавам. 20-те. дали е вярно... вече съм се опарила, знам, че те знаят най-добре, така че... най-вероятно е вярно и най-вероятно - са прави.
а решенията - не могат да бъдат взети. не знам от какво имам нужда, за да си прочистя главата, да седна и да реша. не мога да преценя реално какво бих загубила и какво бих спечелила от която и да е ситуация, а животът навън сам е толкова объркан и всепоглъщаш като водовъртеж от събития, че понякога ти се иска да изплуваш на повърхността, да обършеш водата от лицето си с ръка, да си поемеш дълбоко въздух и пак да се гмурнеш обратно в живота.
в събота заминавам за северна ирландия с колегите. академично, не за удоволствие. не бих избрала тази дестинация за удоволствие така и така.
aufwiedersehen за сега.
четвъртък, октомври 31, 2013
new beginings.
започнах живота си отначало. нещо като преродих се, но в малко по-изкривена версия.
мога да се гмурна в очите му и да остана там завинаги.
синьо. синьо като чисто лятно небе. толкова красиви.
и все пак държа да отбележа, че в момента се опитвам да правя разлика между приятели, които когато са само двамата са двойка, но когато са с други хора са просто приятели, и реална, истинска двойка между два различни пола.
и все пак - той е моето ново начало. няма да бъде моят край със сигурност, но ми помага да започна отново, усмихва ме, кара ме да се чувствам добре.
за момента това са нещата, от които имам нужда.
имайки предвид архитектурата, спането в повечето случаи почти не се среща. от една страна времето, което прекарвам с николай (което е нереално много за един ден само) и от друга, времето, което прекарвам в студиото, което е останалата част от времето, когато не съм с него. в тези графи сънят място просто няма.
освен, че съм къса откъм спане, съм къса и откъм пари. но пък днес си запазихме билетите за пътуването до барселона през февруари, ще бъда с николай, и нямам търпение. не толкова и не само поради факта, че ще съм с него, но и до голяма степен, защото ще бъда в БАРСЕЛОНА. ще видя гауди - една мечта ще се сбъдне.
време беше.:)
отделно си огранизираме - аз и той, а може би и още няколко човека - пътуване за уикенда до Манчестър с кола. не мога да чакам, плановете ни са толкова много и той го прави така, че да изглеждат толкова постижими... красота.
---------
мигът преди да заспя, когато той ме прегърне,
притисне ме към себе си,
и въпреки че сме близки
от по-малко от пет дена,
усещам топлина.
мога да се гмурна в очите му и да остана там завинаги.
синьо. синьо като чисто лятно небе. толкова красиви.
и все пак държа да отбележа, че в момента се опитвам да правя разлика между приятели, които когато са само двамата са двойка, но когато са с други хора са просто приятели, и реална, истинска двойка между два различни пола.
и все пак - той е моето ново начало. няма да бъде моят край със сигурност, но ми помага да започна отново, усмихва ме, кара ме да се чувствам добре.
за момента това са нещата, от които имам нужда.
имайки предвид архитектурата, спането в повечето случаи почти не се среща. от една страна времето, което прекарвам с николай (което е нереално много за един ден само) и от друга, времето, което прекарвам в студиото, което е останалата част от времето, когато не съм с него. в тези графи сънят място просто няма.
освен, че съм къса откъм спане, съм къса и откъм пари. но пък днес си запазихме билетите за пътуването до барселона през февруари, ще бъда с николай, и нямам търпение. не толкова и не само поради факта, че ще съм с него, но и до голяма степен, защото ще бъда в БАРСЕЛОНА. ще видя гауди - една мечта ще се сбъдне.
време беше.:)
отделно си огранизираме - аз и той, а може би и още няколко човека - пътуване за уикенда до Манчестър с кола. не мога да чакам, плановете ни са толкова много и той го прави така, че да изглеждат толкова постижими... красота.
---------
мигът преди да заспя, когато той ме прегърне,
притисне ме към себе си,
и въпреки че сме близки
от по-малко от пет дена,
усещам топлина.
петък, юни 07, 2013
пет часа.
пет часът е. отново ме тормози безсъние.
тъкмо си говорим с пешо колко е кофти да бъдеш забравен. говорейки на тая тема ми става гадно, че когато замина и аз мога да бъда забравена. но тва са тъпотии предполагам. имайки предвид всичките ми останали по-сериозни страхове относно тва заминаване.
цигарите ми свършват и този пост пръщи от безсмислие. съжалявам.
пет часът е и не знам какво друго бих могла да напиша. днес пешо 2 ни разказа за някъв монах, който преди да умре казал на другарите си да го изровят след време, защото има какво да каже. по-късно от само себе си се мумифицирал, тялото му било почти запазено с изключение на хрущялите, които били скашкани, както крисо каза, но интересното тепърва идва. когато го изровили, освен че бил цял все още, хипоталамусът му бил в перфектно състояние. и един вид той бил жив без да бъде жив, както стигнахме до това заключение с пешо и крисо. и ето, че е казал това, което е имал.
и не е бил забравен.
чудя се има ли смисъл въобще да си лягам, като скоро ще ставам. направо отсега да си пускам кафето да се прави, тъкмо майка ми след час и половина става за работа. ще има полза. за разлика от тази публикация, която се блазня да изхвърля в кошчето.
демек не.
[04:49:30] пешо: нещо да
[04:49:33] пешо: вършим
[04:49:34] пешо: така
[04:49:37] пешо: по-продуктивно
[04:51:48] аз: ох.. аз имам достатъчно да върша, но не го правя.
[04:52:17] пешо: мм
[04:52:23] пешо: и аз
[04:52:26] пешо: и всички ние
[04:52:36] пешо: но нали живеем все пак
[04:52:47] пешо: и край на тая тема
и въобще. край на тази тема.
пс. публикацията е под етикет 'късните часове', но по-скоро трябва да бъде под 'ранните часове'. заеби.
тъкмо си говорим с пешо колко е кофти да бъдеш забравен. говорейки на тая тема ми става гадно, че когато замина и аз мога да бъда забравена. но тва са тъпотии предполагам. имайки предвид всичките ми останали по-сериозни страхове относно тва заминаване.
цигарите ми свършват и този пост пръщи от безсмислие. съжалявам.
пет часът е и не знам какво друго бих могла да напиша. днес пешо 2 ни разказа за някъв монах, който преди да умре казал на другарите си да го изровят след време, защото има какво да каже. по-късно от само себе си се мумифицирал, тялото му било почти запазено с изключение на хрущялите, които били скашкани, както крисо каза, но интересното тепърва идва. когато го изровили, освен че бил цял все още, хипоталамусът му бил в перфектно състояние. и един вид той бил жив без да бъде жив, както стигнахме до това заключение с пешо и крисо. и ето, че е казал това, което е имал.
и не е бил забравен.
чудя се има ли смисъл въобще да си лягам, като скоро ще ставам. направо отсега да си пускам кафето да се прави, тъкмо майка ми след час и половина става за работа. ще има полза. за разлика от тази публикация, която се блазня да изхвърля в кошчето.
демек не.
[04:49:30] пешо: нещо да
[04:49:33] пешо: вършим
[04:49:34] пешо: така
[04:49:37] пешо: по-продуктивно
[04:51:48] аз: ох.. аз имам достатъчно да върша, но не го правя.
[04:52:17] пешо: мм
[04:52:23] пешо: и аз
[04:52:26] пешо: и всички ние
[04:52:36] пешо: но нали живеем все пак
[04:52:47] пешо: и край на тая тема
и въобще. край на тази тема.
пс. публикацията е под етикет 'късните часове', но по-скоро трябва да бъде под 'ранните часове'. заеби.
неделя, април 07, 2013
времето и влаковете.
здравей мой любим, но така забравен блог!
здравей и довиждане за още много кратко, докато не свърши месец май и после се връщам!
12 клас мина и замина, нито го усетих, нито нищо. наистина, както хората обясняват, много бързо минава времето, когато си кандидат-студент. еми така е, още малко и идват матурите, после идва и бала. после почивката, в която аз, разбира се, няма да почивам и най-накрая - така желаното море!
после заминавам. нещото, дългоочакваното, дългожеланото, единственото, за което съм мислила през последните седем години, ще се случи в края на август и все още главата ми не го побира и трудно мисли на тази тема. не ми се оставя фифи, не ми се оставя и марто, но животът така го изисква и аз няма какво да направя по въпроса. така и така, в началото на септември месец лондон се надявам да ме очаква с отворени обятия, усмивки и много архитектура, защото хем нямам търпение да отида, хем не ми се тръгва, защото много много много много ме е страх. всеки ден се опитвам да си го представя, но не мога, а и отчасти не искам. тъй като в определени моменти ми става отвратително заради фифи, в повечето случаи подтискам мисълта за заминаването си и го приемам като ... временно. което всички много добре знаем, че е една пълна илюзия и смешна измислица.
колко малко остана. дори не мога да го повярвам. толкова се оплаквах, че вече не ми се ходи на училище, че ми писна, че цял живот само това правя, а то к'во - занапред да не би да ме очаква нещо по-различно? и все пак, реално погледнато, училището ще ми липсва - всичките приятели, всекидневните клюки, излизането на уличката да пушим, оплакванията от даскалите. но това ще го оставя за един друг, по-нататъшен пост.
засега съм се концентрирала единствено върху матурите и това е. колкото повече, толкова по-добре. после пак ще се върна към рисуването и после - най-накрая - имам намерението да си дам една голяма, едномесечна почивка и хубавичко да се поглезя със spirit of burgas. но... дотогава има още време!
аз съм дотук, може да има и някой друг пост от време на време, но заради сгъстения график тези два месеца, силно ме съмнява.
приятно на всички.:)
п.с. честита пролет!
здравей и довиждане за още много кратко, докато не свърши месец май и после се връщам!
12 клас мина и замина, нито го усетих, нито нищо. наистина, както хората обясняват, много бързо минава времето, когато си кандидат-студент. еми така е, още малко и идват матурите, после идва и бала. после почивката, в която аз, разбира се, няма да почивам и най-накрая - така желаното море!
после заминавам. нещото, дългоочакваното, дългожеланото, единственото, за което съм мислила през последните седем години, ще се случи в края на август и все още главата ми не го побира и трудно мисли на тази тема. не ми се оставя фифи, не ми се оставя и марто, но животът така го изисква и аз няма какво да направя по въпроса. така и така, в началото на септември месец лондон се надявам да ме очаква с отворени обятия, усмивки и много архитектура, защото хем нямам търпение да отида, хем не ми се тръгва, защото много много много много ме е страх. всеки ден се опитвам да си го представя, но не мога, а и отчасти не искам. тъй като в определени моменти ми става отвратително заради фифи, в повечето случаи подтискам мисълта за заминаването си и го приемам като ... временно. което всички много добре знаем, че е една пълна илюзия и смешна измислица.
колко малко остана. дори не мога да го повярвам. толкова се оплаквах, че вече не ми се ходи на училище, че ми писна, че цял живот само това правя, а то к'во - занапред да не би да ме очаква нещо по-различно? и все пак, реално погледнато, училището ще ми липсва - всичките приятели, всекидневните клюки, излизането на уличката да пушим, оплакванията от даскалите. но това ще го оставя за един друг, по-нататъшен пост.
засега съм се концентрирала единствено върху матурите и това е. колкото повече, толкова по-добре. после пак ще се върна към рисуването и после - най-накрая - имам намерението да си дам една голяма, едномесечна почивка и хубавичко да се поглезя със spirit of burgas. но... дотогава има още време!
аз съм дотук, може да има и някой друг пост от време на време, но заради сгъстения график тези два месеца, силно ме съмнява.
приятно на всички.:)
п.с. честита пролет!
четвъртък, ноември 29, 2012
от тук до края на света.
чувствам се объркана и разбита.
така е, когато намериш любовта твърде рано и тя ти премазва сърцето.
така е, когато намериш любовта твърде рано и тя ти премазва сърцето.
петък, октомври 19, 2012
тъжно ми е.
тъжно ми е без теб.
тъжно ми е да не си говорим.
тъжно ми е да не чувам гласа ти.
тъжно ми е да не държа ръката ти.
уморено ми е без теб.
без да чувствам, че си близо.
без да те наблюдавам тайничко.
любовта е периферна.
чувстваш, боли, спира
и започва отначало.
толкова външно, и все пак
толкова вътрешно,
лично.
цигареният дим без теб горчив е.
кафето е без вкус.
сутринта е празна.
тихо е без теб.
просто точка...
тъжно ми е да не си говорим.
тъжно ми е да не чувам гласа ти.
тъжно ми е да не държа ръката ти.
уморено ми е без теб.
без да чувствам, че си близо.
без да те наблюдавам тайничко.
любовта е периферна.
чувстваш, боли, спира
и започва отначало.
толкова външно, и все пак
толкова вътрешно,
лично.
цигареният дим без теб горчив е.
кафето е без вкус.
сутринта е празна.
тихо е без теб.
просто точка...
сряда, май 02, 2012
стига.
толкова много се стресирам, панирам, обърквам и не свиквам.
не мога да реша и се блъскам между бетонените стени на безвремието. чувам откъслечни звуци, части от разговори, картини от ежедневието, в което не живея, а съществувам. всичко минава бързо, протягам ръка, но не мога да го докосна. това е някаква сфера, всичко е твърде близо и твърде далеч, така че да не мога да го видя, чуя или пипна. отдавна не чувствам, затворих се в буркан и чакам. но какво ли чакам? проблема тук е, че и аз не знам. и всичко отново се обърква, главата ми е каша. няма накъде да погледна, защото както и да се обърна нещата си остават плетеница от думи и действия и все не мои. все не стигат. все неоценени.
стига.
не мога да реша и се блъскам между бетонените стени на безвремието. чувам откъслечни звуци, части от разговори, картини от ежедневието, в което не живея, а съществувам. всичко минава бързо, протягам ръка, но не мога да го докосна. това е някаква сфера, всичко е твърде близо и твърде далеч, така че да не мога да го видя, чуя или пипна. отдавна не чувствам, затворих се в буркан и чакам. но какво ли чакам? проблема тук е, че и аз не знам. и всичко отново се обърква, главата ми е каша. няма накъде да погледна, защото както и да се обърна нещата си остават плетеница от думи и действия и все не мои. все не стигат. все неоценени.
стига.
вторник, януари 31, 2012
неделя, януари 01, 2012
2012.
честита нова година.
на всички и на мен.
силно се надявам тази да бъде мааалко по-НЕнервираща, по-спокойна, но по-забавна.
пожелавам си както на себе си, така и на всички, повече усмивки, но и поводи за сълзи от радост, повече слънчеви моменти, повече приятелски прегръдки и повече любов.
2012.
тъй като никога досега не бях празнувала нова година в софия, когато излязохме на балкона, за да пускаме пиротехниката в сила, онемях. в очите ми се насъбраха сълзи - особено след последната реч на първанов, която аз никога не пропускам. опитвах се да запечатам това, което видях, за да може да се върти в съзнанието ми до другата година, когато се надявам да бъде още по-красиво. бяхме на 14-ия етаж, в апартамент, и от терасата се виждаше цяла софия - бляскава, сияеща, в пълния си блясък - и момента, когато отвсякъде започнаха да излизат зари, когато небето се оцвети в какви ли не цветове, когато се усмихнахме едни на други и очите ни изпиваха гледката из основи.
красотата на видяното още ми е в сърцето - не можех да повярвам как е възможно от всяко кътче да излизат по няколко цвята, да се пръскат в небето и да увяхват в тъмнината на нощта. мислих си - сигурно от ето там, точно тази заря, да, тази, може би това са родителите ми, които се смеят, а оттам може би някоя моя приятелка е хванала здраво чашата и се усмихва на небето. може би.
никога няма да го забравя. беше магично. вълшебно. беше красиво.
пс. и започваме countdown до 20ти януари, когато идват звездните и шеметни 18.
на всички и на мен.
силно се надявам тази да бъде мааалко по-НЕнервираща, по-спокойна, но по-забавна.
пожелавам си както на себе си, така и на всички, повече усмивки, но и поводи за сълзи от радост, повече слънчеви моменти, повече приятелски прегръдки и повече любов.
2012.
тъй като никога досега не бях празнувала нова година в софия, когато излязохме на балкона, за да пускаме пиротехниката в сила, онемях. в очите ми се насъбраха сълзи - особено след последната реч на първанов, която аз никога не пропускам. опитвах се да запечатам това, което видях, за да може да се върти в съзнанието ми до другата година, когато се надявам да бъде още по-красиво. бяхме на 14-ия етаж, в апартамент, и от терасата се виждаше цяла софия - бляскава, сияеща, в пълния си блясък - и момента, когато отвсякъде започнаха да излизат зари, когато небето се оцвети в какви ли не цветове, когато се усмихнахме едни на други и очите ни изпиваха гледката из основи.
красотата на видяното още ми е в сърцето - не можех да повярвам как е възможно от всяко кътче да излизат по няколко цвята, да се пръскат в небето и да увяхват в тъмнината на нощта. мислих си - сигурно от ето там, точно тази заря, да, тази, може би това са родителите ми, които се смеят, а оттам може би някоя моя приятелка е хванала здраво чашата и се усмихва на небето. може би.
никога няма да го забравя. беше магично. вълшебно. беше красиво.
пс. и започваме countdown до 20ти януари, когато идват звездните и шеметни 18.
четвъртък, декември 01, 2011
бомба.
нищо напоследък не върви добре. никога не съм достигала до такава точка на отпадналост и умора, в която да не мога дори да сформирам мисъл в главата си, камо ли публикация.
постоянно губя себе си и се намирам отново, някъде из уличките на съзнанието ми и това освен, че ме изморява, ме и дразни.
на всичкото отгоре моят така наречен 'клас' доста стабилно се разедини през последните месеци, така че и това достатъчно натоварва. повярвайте ми. да идва тоя бал и...
в прегръдките на фифи намирам все по-често убежище от външния свят. най-вече след училище, когато главата ми прилича на балон. прегръдките на фифи са най-топлите. галенето му на косата ми е най-нежното, най-приспивното.
две хубави очи,
очите на дете ...
пс. в събота ще ходим на немският коледен базар в София, който препоръчвам на всички. вече е отворен и ще бъде до 24ти декември. има всякакви вкусотийки и разкошни коледни нещица. за всеки, който изявява желание да посети, намира се в градинката до СУ, от страната на художествената академия. но предполагам, че вече знаете за него.(:
постоянно губя себе си и се намирам отново, някъде из уличките на съзнанието ми и това освен, че ме изморява, ме и дразни.
на всичкото отгоре моят така наречен 'клас' доста стабилно се разедини през последните месеци, така че и това достатъчно натоварва. повярвайте ми. да идва тоя бал и...
в прегръдките на фифи намирам все по-често убежище от външния свят. най-вече след училище, когато главата ми прилича на балон. прегръдките на фифи са най-топлите. галенето му на косата ми е най-нежното, най-приспивното.
две хубави очи,
очите на дете ...
пс. в събота ще ходим на немският коледен базар в София, който препоръчвам на всички. вече е отворен и ще бъде до 24ти декември. има всякакви вкусотийки и разкошни коледни нещица. за всеки, който изявява желание да посети, намира се в градинката до СУ, от страната на художествената академия. но предполагам, че вече знаете за него.(:
събота, септември 10, 2011
around my heart.
beatbox battle тази година беше страхотен ! изкарах си чудесно, като изключим частта, в която с фифи чакахме половин час лора и диляна, но който ополозотворихме като отскочихме до борисова garden за едно бързо пиш, и частта, в която стояхме зад групичка, състояща се от: малък etnies, розовка и топиранка, които нон стоп обсъждаха всички. като че ли езиците им не се измориха, изкоментираха половината тълпа. върха беше, когато извадиха култовите семки за люпене Вуйчо Ваньо и като първите пичове започнаха да чоплят. awesome.
скилър беше най-хубавата и най-мощната част от цялото събитие. този човек като че ли буквално прави бийтбокс докато спи, толкова е добър. евала.
последва прекрасна разходка из центъра на софия, когато почти нямаше хора - стари, защото бяха вкъщи да гледат сапунки; млади, защото бяха на паметника; млади работещи, защото беше вече след работното им време. перфектния момент за околоулично пътешествие из поразбитите, мръснички, но все пак прекрасни и все още слънчево-топли улици на софия.
then кафе и приказки.
изкахар си супер. thank you, guys. and фифи.(:
скилър беше най-хубавата и най-мощната част от цялото събитие. този човек като че ли буквално прави бийтбокс докато спи, толкова е добър. евала.
последва прекрасна разходка из центъра на софия, когато почти нямаше хора - стари, защото бяха вкъщи да гледат сапунки; млади, защото бяха на паметника; млади работещи, защото беше вече след работното им време. перфектния момент за околоулично пътешествие из поразбитите, мръснички, но все пак прекрасни и все още слънчево-топли улици на софия.
then кафе и приказки.
изкахар си супер. thank you, guys. and фифи.(:
неделя, май 01, 2011
любовта.
случва се човек да има афинитет към по-стари неща,
но аз имам афинитет към много стари неща !
например една библиотека - самия мирис те кара да получиш
вътрешен оргазъм, защото мирише на уют, ама
уют от книгите, от страниците им, от годините им.
едно жилище почти може да ти направи същото впечатление,
но библиотеките са ... мм.
та докато се разбуждах се сетих как вчера
вечерта докато се прибирахме се бях разлигавила нещо,
и вървях на средата на улицата, пушеща,
и нещо си се въртях - по детски -
и ти ме погледна и каза, че съм много красива.
а в главата ми се въртеше само:
искам да ме изчукаш много здраво.
можеш ли?
неделя, април 03, 2011
приспивна песен.
докато бях в тролея се загледах в отражението си в прозореца. окото ми беше почти насълзено, а чертите ми бяха чужди. лицето ми се губеше в зелената светлина от светофара. все повече се губи от всички улични лампи и светофари. софия вечер е разноцветна, красива, нова. както лицето ми късно през нощта.
иска ми се тези мръсни прозорци да са прозорците на единица тролей. иска ми се тези спирки да са на път за левски-г. не искам да си представям, че всъщност е така, за да не изпитам поредното разочарование, когато сляза на спирката на същото това ДКЦ. и това да не е в твоя квартал. това да не е твоята спирка. това да не е твоят дом.
нашият дом.
иска ми се тези мръсни прозорци да са прозорците на единица тролей. иска ми се тези спирки да са на път за левски-г. не искам да си представям, че всъщност е така, за да не изпитам поредното разочарование, когато сляза на спирката на същото това ДКЦ. и това да не е в твоя квартал. това да не е твоята спирка. това да не е твоят дом.
нашият дом.
Абонамент за:
Публикации (Atom)