unfamiliar.

изморих се.
изморих се вече да тръгвам.
да напускам всичко.
правя го от толкова години.
сещам се за всички места,
на които съм била,
всички хора,
с които съм се срещнала на тези места,
всички спомени,
които съм създала,
и след това е трябвало да изоставя.
извървях толкова много
и продължавам да вървя,
без спирка,
без почивка.
животът ми се струва като неспирно колело,
върти се и върти,
скоро ще започне да ми се повръща.
изморих се да карам хората да ме обичат,
това е грешно.
изморих се да им давам толкова големи парчета от
живата плът на сърцето си,
а те да оставят след себе си само тишина и болка.
искам да намеря човек,
който ще иска да се бори за мен. или може би
с когото няма да ми се наложи да се боря,
защото нещата просто ще се случват.
моето минало е като една голяма карта -
събирам лица, събития, места.
и продължавам да го правя.
всеки ден си спомням откъде съм тръгнала 
и докъде съм стигнала.
припомням си го сама,
за да си вдъхна сили.
понякога дори се гордея със себе си.
не за академичните си постижения - 
те са почти несъществуващи.
за житейските.
за уроците, на които се научих сама.
за това, което преживях сама.
за всичко, което ми се случи.
а има още толкова много.

друга сцена. музиката се сменя.

вървя към магазина, който се намира зад блока на баба ми, червеният му казваме, винаги е отворен, и се оглеждам около себе си. същите блокове, добрите стари социалистически панелки, с тераси в различни цветове. всичко си е същото, с изключение на това, че не е. това е мястото, където израстнах.
прибирам се от аптеката и виждам зад една от сградите от онези бетонени стълби, които правиха, но които бяха без особена функция. под тях винаги си правихме бункери. не си спомням как ги наричахме, нещо като скривалища, но не точно. винаги бяхме момичета срещу момчета и бункерите ни винаги бяха далеч едни от други, за да си даваме разстояние за скаутване едни други. минах покрай същите стълби, бяха запустели. глухи и самотни, не си личи, че някога са били част от велики битки между различните полове на ранна възраст. тук, при баба, където съм родена, където израстнах, където дори живях за известно време, всичко си е постарому. само че аз не съм същата и всичко вече е толкова различно в моите очи. всяко малко нещо, което те виждат и ми е познато, мозъкът ми възприема по един начин, а сърцето ми крещи спомени. всеки иска да бъде чут.
напоследък ми е безкрайно носталгично, но не тъжно, а по-скоро отмерено. изпитвам една премерена носталгия, различна от тази, която изпитвах преди, когато идвах тук и бях тийнейджър. сега съм вече възрастен човек, използвам повече мозъка, отколкото сърцето си.
именно заради това, заради това, че не живея вече в софия, че съм изцяло в англия, че съм толкова далеч и съм свикнала да бъда далеч, всичко тук започва да ми крещи едно-единствено нещо, което ме натъжава:
непознато.

този пост е каша от мисли в главата ми, които от няколко дни се опитват да образуват няколко отделни поста, но просто не желаят да се конфигурират като хората. 
та се получи това.