моменти, в които се замислям над хората, които познавам и имам в живота си. чувствам се толкова неудовлетворена. чудя се за какво правя всичко, което правя? каква е целта ми? дали ще се почувствам по-добре, когато я постигна? ... има ли смисъл да се боря за нея? представям си как вървя сред тълпа от хора и съм единственият човек, който върви в обратната посока. като риба, попаднала в грешен водоем. чувствам се различна и самотна, чувствам, че не се вписвам или поне не достатъчно. всеки повтаря навсякъде и е често чувана реплика, че не е лошо да си различен - ами аз не съм, напротив, даже съм си доста обикновена. просто не усещам да се вписвам така или иначе. а може всъщност да е обратното? може да се вписвам твърде много и да губя отражението си, защото съм твърде еднаква с другите.
не знам.
знам единствено, че не мога да задържам хора до себе си за твърде дълго. рано или късно ги отблъсквам, дори не знам защо, просто понякога изведнъж започвам да се държа грубо и хората си тръгват. обръщат ми гръб и дори и да се срещнем отново, нещата никога не са същите. аз създавам дълбоки дупки между себе си и хората около мен. понякога ми се искаше да имаше поне един, един човек, който е устоял на характера ми, който се е върнал и всичко е било както преди, който ме разбира, на който мога да споделя. или да се науча как сама да бъда достатъчна на себе си. мислих си, че съм овладяла изкуството да не ми пука за нищо, освен за най-важните неща в живота ми, независимо дали са хора или неща или случки, малко като пешо з. но в тези моменти чувствам как този дзен, който съм създала, се срива и както винаги - аз съм тази, която го руши. както винаги, аз заставам сама срещу себе си.
в тези моменти сълзите ми са толкова тежки, че имам чувството, че почти ги чувам как се търкулват по бузите ми и се разбиват в пода.
ПС. а да, и честит първи март.
Няма коментари:
Публикуване на коментар