come undone.

гледам те на камера в скайп,
сякаш докосването ни преди няколко часа е само някакъв спомен,
мисля си за уелс и за природата,
и за мястото, където живееш,
и колко ме боли сърцето, че живееш в тази мизерия, но
в същото време завиждам за това, че твоите приятели са там,
и ти си с тях, и те са с теб.
в ума ми е гледката от прозореца ти,
сейнзбърис неон, 
и разходката до теско днес и колко ми е уютно там
и ме боли,
за първи път ме боли да се върна вкъщи,
защото е самотно и не е у дома,
и няма онова усещане, което имах в стаята ти,
лежаща гола на леглото под завивките, отпусната напълно, 
чувствах пълен покой,
тялото ми беше в странен дзен
и се чувствах у дома.
за първи път го усещам за място, където съм
за първи път през живота си.
и то толкова непознато, толкова различно,
и въпреки всичко
толкова познато и толкова приятно-уютно.
не мога да забравя сребристите косъмчета в косата ти,
които не символизират отминаващото време,
а просто ... твоята личност, твоят свят,
чувам тракането на часовника ти в различни предмети и
отеква в главата ми толкова силно, че
почти усещам как получавам главоболие и в същото време
полу-сълза се стича по едната ми буза.
как да ти кажа, че ще ми липсваш, че
искам да се върна и да бъда там с теб,
за днес, за утре, за след две седмици,
за....
не искам да ме боли, не искам да бъда с някого, и в същото време
искам да бъда с теб, но наполовина,
искам да се подсигуря, че няма да ме боли,
изграждам си постоянно стени, които след това сама руша и 
после съжалявам, а ето, че вече усещам, че 
съм привързана, а не трябва.
на това си задавам въпроса: защо?




и не мога да намеря подходящ и постоянен отговор 
сама на себе си.

завръщане, част 1.

бях спряла функционирането на блога си за известно време, докато бурният период от три месеца се поуспокои.
дори не знам откъде да започна, че нито съм и свършила, че да започвам, но нищо...

последната година в университета ми приключи през май.
трудно, трудно приключване, последната вечер беше трудна. но не като миналата година, когато си беше кошмарно. тази година се почувства трудно, някак си порастнало. някак си трудно, но решително.

преборвах последните месеци от университета заедно с излизания тук-таме да попийваме с колегите, защото последната година особено имаш нужда от стабилни дози алкохол да тече в кръвта ти от време на време. вечерите продължиха да ми бъдат трудни, тягостта на мълчанието в стаята ми в общежитията ме убиваше, затова рядко спах вкъщи, когато излизах вечер някъде навън. знам как звучи и не, не е това, което си мислите. едната вечер стигнах дъното, събуждайки се на следващата сутрин в собственото си легло, поглеждайки настрани, за да видя на земята портмонето ми обърнато, жълти и бели стотинки из целия под. бях стигнала дъното емоционално.
тогава престанах. беше ми много трудно.

след приключването на семестъра, се потихме по изложбата на факултета ни. за разлика от миналата година, когато всъщност беше забавно, тази година през всеки един час се питах защо, по дяволите, съм се заловила с това... така или иначе знаех, че няма да ми помогне да си намеря работа, а и хората, които сложиха да ръководят организацията на нашата група (мои колеги), не бяха на ниво. но както и да е.
пот се ля, пари се пръскаха, изложбата мина и замина, с полу-пияни обещания от ръководителите, че ще ми помогнат да замина да работя в германия.

... месец по-късно все още бях в англия. нямах никакви положителни отговори от германия (места, които сама съм си намирала) и никакви отговори като цяло с координати на "приятелски фирми" от страна на моя ръководител. в крайна сметка, разочарование винаги има. жалко, защото тези ръководители много ги харесвах. 
в крайна сметка, преместих се в лондон след края на изложбата, за да си търся работа. ежедневието ми беше тъжна еднотипност в следния ред - събуждане в 9, кафе, 10 започвам да пращам св, до поне пет следобед, след което така или иначе знам, че фирмите вече не работеха, аз също си давах почивка и върших неща из къщата.

месец бях между получаване на никакви отговори и първите, които започнаха да пристигат, които бяха отрицания. в този момент животът ми оттук-нататък зависеше до голяма степен на късмет. аз вършех моята част от сделката - да пращам изрядни св-та и изящно излъскани мотивационни писма - но останалото, което можех да правя е да тая надежда да ми дадат шанс и да се надявам, че конкуренцията не е пълна.

мразех този момент, този един месец, който в главата ми приличаше на една голяма въпросителна. въпросителна не само засягаща кариерата ми, но и до голяма степен личния ми живот. въпросителна за финанси, квартири, пари, пари и пак пари, магистратури, спестявания и всякакви средностатистически притеснения на току-що завършил кадър. в един късен следобед обаче Бог ми намигна и получих имейл от фирма в Саутхемптън, която ме канеше на интервю след седмица. 

малко след това, нещо стана. получих още едно, и още едно, и още едно. но не го приемах като постижение, защото не бяха големи фирми. не се разбирах, защото знаех, че не желая да робувам в голяма корпорация и да ставам архитектурна работна мишка. исках средна по големина фирма, която да ми дава стимул, да ме обучава и да ми дава достатъчно разнообразие от проекти, с които аз да уча сама себе си. 

пръснаха се пари и време по ходене на интервюта. всъщност отидох само на две, но имах подготвени и записани още три или четири, вече не си и спомням даже, все извън лондон, все в неголеми, но прогресивни архитектурни фирми. в крайна сметка, въпреки че все още не усещах никакво задоволение, че нещата вървяха както трябва, се успокоявах с мисълта, че много от моите колеги или сега започват да търсят, или вече са започнали, но все още нямат нищо. знам, звучи отвратително и арогантно, но трябва да разберете, че аз съм голям кариерист като личност и това е голяма и важна част от моя живот.

две седмици след първото ми интервю, се дипломирах. имайки предвид, че съм аз и как аз уреждам собствения си живот и всички подобни събития в него, не мина гладко, даже първия ден си беше пълна кочина, сълзи и излишно хвърляне на пари, заради моите понякога бедни организационни умения. въпреки всичко, въпреки очакването на дъжд, оксфорд ни подари един от най-топлите дни, които е имало за трите години, в които бях там. и беше прекрасно. 
бях безкрайно притеснена за самото преживяване - дипломирането. вече имах лоши спомени и кофти преживяване от подобно голямо събитие - бала - и мисълта, че всичко може да рухне за секунди, както се случи тогава, не спираше да ми виси над главата като гръмоносен облак. не позволявах на това да наруши настроението ми, даже напротив, за първи път го накарах да работи ЗА мен. 
въпреки кофти опита ми с такива неща, деня мина гладко и добре. приятно настроение, както от моя страна, така и от на родителите ми (при нас общото настроение и силно зависимо от индивидуалното и обратно). когато влязохме в церемониалната зала, с всички колеги, осъзнах, че това е последния път, когато ще видя всички заедно. последния път, когато ще чуя някой да се смее някъде и смехът ще ми е познат. гордеех се толкова много, но ми беше и много тъжно. за разлика от бала ми, когато бях толкова тъжна и уплашена, защото щях да заминавам, в правенето на тази стъпка бях тъжна, но уверена. беше по-различно. усещаше се още по-приятно от преди. имаше колеги, които поплакаха, аз не бях от тях. винаги ще имам специална връзка с университета и колегите от там, но по-скоро аз знам кои от тях ще ми липсват и кое от самия университет ще ми липсва. тоест говорим за единични неща, не за генерално преживяване, което ще ми липсва след това.
беше красив ден, споделен със семейството ми, с приятелите, които обичам най-много и въпреки че вечерта прекарах сама и това отново ме натъжи, бях щастлива.

в сутринта на дипломирането си, 21 юни, дадох отговор на една от фирмите, която ми предложи работа. и отговорих, че приемам.

взех тази стъпка след, повярвайте ми, нереално много мислене и притеснение дали взимам правилното решение. имаше толкова много неща, които трябваше да премисля преди да кажа да, за да съм сигурна, че съм обмислила всичко, че после няма какво да има да извадя като довод сама срещу себе си. беше изморителен процес, с много сълзи. притесненията ми бяха простички - че започвам след две седмици, че няма да имам време да си почина, че ще се местя, отново, че е нов град, че няма да познавам никого, че започвам да работя в архитектурата. 
имах по-малко от две седмици да си намеря квартира, преди първият понеделник на юли, когато започнах работа. ходих до Саутхемптън пет пъти, на огледи, пръснах, отново, време и ужасно много пари. не осъзнавах колко трудно е да ходиш на огледи в град, в който никога не си бил, който не познаваш, в който не знаеш кои квартали са ок и кои не са. ведях толкова много неща, имах оферта да живея с апартамент с балкон само с още едно момче, със собствена баня и общ хол и кухня. мястото беше прекрасно, стаята супер, балконът перфектен за пушачи, сумата - едвам щях да си го позволя. но беше близо до работа и точно в центъра, и кварталът беше добър. в крайна сметка, той не избра мен и така и не получих отговор. стана ми толкова тъпо, но нямах никакво време да мисля над случилото се, а да действам. 
времето ми почти изтичаше и се наложи да пътувам още един път, за да оглеждам още няколко неща. двуомях се между няколко, имаше разни работи, както и да е - харесах едното, пратих си капарото и първия наем и започнах да се опаковам.

пристигнах в Саутхемптън, готова да се нанеса, неделята преди да започна работа в понеделник. в събота опаковах, в петък пратих наема. толкова бързо се случи. 
малко след като казах, че взимам стаята и предадох капарото, започнаха да стават разни неща. напимер легена на душ-кабината се беше счупил и трябваше да се поправи. но водопроводчикът щеше да заминава на почивка за една седмица. което когато го чух едва не припаднах, защото не си представях да започна първата си работа в архитектурата и първата седмица да не мога да се изкъпя! в края на краищата, уредих да го оправят преди да се нанеса - криво-ляво. 
е така, и пристигнахме в неделя с нашите и с един съквартирант техен, който ни докара. чакаме момичето, което живееше преди това в стаята да си разглоби и вземе рамката на леглото (да знам, и да, спах на матрак на земята за известно време, защото хората са.. просто странни). в първия момент, когато видях стаята, когато се качих с нашите, съжалих, че я изчаках да тръгне, а не я хванах на място. стаята беше оставена в отвратителна кочина. такава, че ме беше гнус да подпра дори на стената. по прозорците беше пълно с пръстови отпечатъци, с мръсни подпрозоречни дъски, с мръсен под, който изглеждаше така, сякаш не е дори метен само от примерно три месеца, с трохи от храна в шкафовете, с огромно мръсно петно на страната, на която спиш, върху матрака. отворих вратата на тоалетната ми и почти не припаднах, когато видях, че вратичката на душ-кабината е свалена, което не беше проблемно, просто ставаше голям титаник, когато се къпеш, но по-скоро факта, че заради водопроводчика и неговата работа тоалетната беше оставена в отвратително састояние и безкрайно мръсна. бях толкова ядосана и объркана и ... съжалявах за всичките си взети решения, и накрая просто се разревах като петгодишно бебе, защото не можех да поема всички неща толкова бързо и всичко ме удряше в тялото и болеше. или поне така се усещаше.
мислех си, че поне в кухнята всичко ще е ок, но... бях в огромна грешка. когато отидох да си оставя нещата, всъщност видях, че нямам оставено достатъчно място, за да си прибера всички неща (до този ден, тиганите и повечето по-големи и по-специализирани прибори за готвене все още си стоят в кашона си, в стаята ми, а аз живея на процесната храна, замразена, приготвена във фурната, за да използвам само тавата, защото само нея мога да побера в шкафа си). имах заделено едно тясно шкафче от тези, които са закачени на стената над плотовете. не побираше НИЩО. баща ми отговори фурната, за да намери всякакви остатъци от храна и дебели слоеве мазнина, наслоени по дъното и стените й, както и вътрешната стъклена част на вратичката за отваряне. доповръща ми се, когато го видях. така и на татко. хладилникът беше претъпкан догоре с храна и с 0 място, заделено за мен да оставя своите неща. един от съквартирантите измежду другото се появи изведнъж, малко след като аз изпаднах в нервна криза и получих паническа атака, ревяща на макс, но тихо, с нашите забили остри, решителни и осъдителни погледи в хълцащото ми тяло. питах го за място за нещата ми в шкафовете и хладилника, на което той заяви, че всеки си ги слага, където си иска. и те това беше.
майка ми остана същата вечер да спи при мен, за да ми помогне да изчистим кочината, която наричах стая, да купим храна, да се успокоя за първия си работен ден. 
в моменти като този, когато те винаги са там в моите най-тежки моменти, до мен, когато правя тези най-решителни стъпки в живота си, осъзнавам, че ако тях ги няма, съм обречена. и благодаря на Бог, че ги има, и то точно сега, точно в началото на този период от живота ми, който ми е така непознат, за да ме напътстват.

коя съм аз?

има дни, в които не мога да посрещна света. дни, в които не мога да гледам хора и да дишам въздух. дни като последните три, в които си останах вкъщи. в леглото. в една и съща позиция, като замразена статуя.

в такива дни забравям къде съм и за какво се боря. забравям защо правя всичко, което правя, каква е моята собствена кауза. предавам се. за три дена. вдигам ръце от всичко и всички, защото тялото ми не може да понася повече от това. и се заривам в себе си, докато не реша, че отново съм готова да се срещна с това, което е от другата страна на прозореца ми.

толкова много ме е страх. стигнах момент в живота си, в който не съм особено сигурна, че съм намерила себе си или че знам коя съм. в който вместо план имам само една голяма въпросителна и нищо повече. предстои ми отново да се преместя, но този път за една година и аз нямам идея какво ще се случи в тази година. не знам къде ще бъда, къде ще живея, как ще си плащам... и единственото, което искам е да се прибера в българия, защото единственото, от което имам нужда в момента е да бъда у дома. доколкото българия все още е мой дом.

след всяка изминала година архитектура идва време на височина и време на болезнен спад. не зная защо ни е толкова трудно да се разберем с нея, но всяка година тя ме изненадва добре, след което ме разрушава на милиони парченца. мога откровено да кажа, че това ме превърна в студент втора степен, несигурен в собствените си възможности и в това, което произвежда. дори и да опитах обратната стратегия на миналата година през тази, в края на крайщата се намирам в същата позиция като миналата година по това време. не знам какво не давам за тази специалност и не знам защо непрестанно се провалям в опитите си да успея, но имам неприятното усещане, че ако тази мода продължи и занапред, някой ден съвсем няма да се позная.

за три години, учейки тази специалност, аз жертвах толкова много за нея. изоставих приятели, защото нямах време. те ме изоставяха, защото нямах време. не излизах и престанах да приемам чести покани за навън, защото нямах време. престанах да отделям време за себе си, защото нямах време. престанах да се гримирам и да се обличам, дори да нося любими обеци!, защото нямах време. бях далече от семейството и роднините си, защото учих в друга държава. разделих се с приятелят си, с когото бяхме заедно пет години, защото времето и разстоянието бяха прекалено тежки. не разбирам... не разбирам този живот. аз дадох всичко това за тази специалност. по английски стандарти, не се очертава да се дипломирам дори с нисък отличен, то тогава за какво се борих? почти нямам приятели, роднините ми са на километри от мен, най-близкият ми приятел вече почти не ми пише, коя съм аз?

гледам стари снимки и осъзнавам, че дори и в най-тежките си моменти преди години не се чувствах толкова неприятно, колкото се чувствах през тези три години. най-малкото, защото имах чувството, че ги прекарах в изолация и с маската на човек, когото не познавам. човекът на старите снимки съм аз, тази ми аз, която искам да върна, тази, която обичаше живота и смяташе, че той е поезия. която постоянно поддържаше блог, където споделяше красотата на света и не-толкова красивите си мисли за него. това, в което се превърнах, няма описание. не знам как дори да се опиша, може би съм станала твърде стереотипна, човек без лице, без...

призрак. това съм аз с една дума. живея тук от три години и няма нито един човек, който да знае какво обичам да ям за закуска. или фактът, че аз не закусвам, така че няма такова нещо!

изпитвам невъобразима болка, усещайки че съм пропиляла три години от живота си в нещо, което ... не ми се отплаща за всичко, което аз му дадох. и в амбицията си да го постигна, аз загубих всичко и всички, дори и малко, които имах. сега единственото, което ми остава, е да се обръщам назад и да виждам себе си преди три години като последната моя версия, която съм била в съзнание да познавам. да виждам назад, прескачайки тези изминали три години сякаш никога не са се случили, защото нямаше нито един ден в тях, в който аз бях жива.

an honest letter from me to myself.

midway through the last second semester of my bachelor degree, i am finally learning to kick people out of my life when i know they shouldn't be there.
ever since i broke up with the biggest love of my life on the grounds that it just wasn't fair to my own self to continue living in an unhappy relationship just for the sake of "it might get better over time" and "now is not the time to be heartbroken", i think i'm finally mending myself from this battle.
i feel tired of being constantly refused by people when actually all i need is a friend and a shoulder to cry on. i want a friend who wants to be updated on my life and care about me. instead of trying to find one, which i keep postponing for after i leave university with the reasoning that now is too late to get attached to something in oxford when in two months' time im hoping to actually leave the town, my love life has been crashing again and again like waves continuously knocking on coastal rocks.
im tired of my heart aching because of the constant refusals from people to even be present in my life, let alone get to know me for me and be more than friends with me.
i live in an endless battle between trying to accept myself for who i truly am without being worried of social judgement and making myself comfortable in my own life with the people i communicate to everyday and the situation it is at the moment.
i can't say i feel lonely but damn, do i want somebody to listen to me and understand me. a few days ago, i had a friend from second year over for a cup of tea and we concluded that i am poetry. she thought this was way too lyrical of an explanation of a person to be real, but i disagree. i feel like poetry because i dont feel understood. or if i am, then i am MISunderstood.
i am amazed by how grown-up i feel but then again i question this in the days, like two weeks ago, when i just need to be with myself. i ended up staying in my room for four days - no contacts with anybody, no getting out of bed, just watching some high school drama series on my laptop, thinking that living in their life for the time being was okay instead of going out and living my own life. i have been having these depression moments quite often now but i've come to terms with accepting the fact that i just do suffer from this and i have to handle it myself.
we had a conversation with the same girl who came over for tea, who is suffering a post-something disorder, which very much like depression, is frankly a hell of an unpleasant thing to do. all mental health disorders are. we were talking and i ended up telling her that there is the image of me - i do fine at university (at least for now i do), i chat with people from time to time, i try having a love life (extremely unsuccessfully), i go out to parties when i absolutely feel the need to but then again, i still do, i have people over for tea, i work in our architecture studio every single day for at least 12 hours a day, and yet, i suffer from depression. i told her by having this image of a perfectly normal human being, people don't get the idea that something is wrong with me just becase of the stereotype that if you're not performing well at school or have a lot of personal problems which are quite socially out there and people know about, then they accept the possibility of a mental disorder in the way. just because there is things happening which are obvious to the public. 
this is not the case with me. i go through life by keeping things to myself, by thinking that people don't need my personal stuff in their life as they may just consider it "unnecessary drama". 
i am hurt. it hurts me to go through life alone, constantly reaching out for something, i don't even know what i am looking for at the moment, and being rejected. maybe i reach out to the wrong people, who knows. i know this is helping me learn things, about people and about myself, so i am grateful for these lessons. i am not writing this with tears in my eyes because i have accustomed myself to being in such a state where i realise i am lonely, in pain and in need of a friend, but i have stopped feeling sorry for myself and instead have learned to grasp these small refusals and translate them into things i had to go through, parts of the grand scheme of my life. intentional falls which, i hope, would be preceding a grand moment of happiness.
i know people cannot feel constantly happy and there is not one person on this planet whose life is filled with non-stop roses and pink. i think this all sounds a bit too generalised so i think i should maybe just place it in events so it speaks for itself.
i had to break up with my boyfriend before christmas, i think i already wrote two posts on this, explaining our mutual decision and how i have tried to handle it. certainly was not very easy to write my dissertation while his picture was non-stop in my head, making me want to cry. but then again, i wrote it.
one of my ants dies a few weeks ago and i didn't quite know how to feel. i guess im just growing up as i am slowly just accepting these events happening as a natural process of life. i very much hope she is in a better place now than she was. 
the fact that this happened, as much as it hurt me because she was my aunt, made me think again of all these natural life cycles we have to put up with while growing. like the changing of the generations and the fact that it would soon be my parents' generation for whom i will be hearing of friends' deaths and funerals. i understand this may sound horrible but realising it has helped me love and understand my parents even more and appreciate all they have done for me in such a young age.
anyway, so when my aunt died i think i just needed somebody to talk to. not about her and not about me, but just about life. i ended up chatting on facebook to one of my flatmates with whom i had a very mixed relationship with. he had wanted nothing romantical with me so when we ended up being just friends, he told me he may have interpreted his emotions wrong and so maybe he actually was romantically interested in me. while saying this to me, in my bed, cuddling, he admitted to having contact with another girl as well to whom he wasnt going to tell anything about me. this all drama things was fine by me as long as i wasnt part of the drama and since i didnt want anything too serious atm aftre coming out of a five year relationship. this whole thing ended up with him deciding to be with the other girl and leaving me be just a friend. also, fine by me, as long as he was a friend. except that he never messaged me, never came to my room to see me, when we both were home it felt like he was hiding in his room to avoid contacting me. this resulted in me messaging him on facebook after my aunt died to just be a friend. to reassure myself i have a friend, somewhere there. the chat took a weird turn where he finished it by saying "i dont think i can be the friend you want me to" and us wishing each other good luck in life, despite living separated by a wall. so far so good.
i had another contact in my life that i found quite interesting and in my quest to find somebody on this planet that understood me, i decided to initiate even more contact with this person. he was a friend of mine i had met on several of a friends parties over the last two years. didnt know him all too well, but had a few conversations on facebook about books - a mutual passion. and so the conversations were insanely pleasant to me.
at the night when i had my last exam before easter break last thursday, i decided to invite him to the same friends parties we had been both going to but to which this time he wasnt invited (weird?). he said yes. for the first time in years, i felt like a high school girl, waiting to meet a boy for the very first time in her life. i was nervous, and red, and didnt know what to say, how to act. so he arrived, we drank, we went out, we danced. he took me home. at this point, i thought i had gotten through the fact that i liked him more than a friend. except that apparently only i knew that still by the end of the night.
so i cried, he cried, there was another person invloved, we drank tea, we were drunk, it was too honest, i asked him to leave, he did, i drank my tea and left the kitchen.
i couldn't bear another night of going out where i end up alone and rejected again. i was drunk and sad and consufed as to why don't guys just want to like me or even if they dont and thats okay, why dont they just want to get to know me even, without wanting anything else from me?
the following morning, bones aching, makeup messed up from all the crying, i look on the floor and i see i apparently ended up my night by counting the coins in my purse to hire a cab and go to sleep at a friends house. which obviously i didnt do.
the scene of this broke my heart to pieces. 
this was the moment i realised, unsless somebody shows they are interested in me, i am not opening myself like that ever again. i can deal by being on my own. until i have to. and thats that.

ретроспекции 2015.

весела коледа!
коледа, която предшества изпращането на една безкрайно побъркана година!
коледа, в която не съм у дома, в българия, нито съм в англия, но съм със семейството си (или поне частички от него).
коледа, в която за първи път от над пет години съм сама, не съм във връзка с никого, нещо, което ми е безкрайно странно, прави ме тъжна, но и интересно нетърпелива към бъдещето.
коледа, в която изпитвам такава болка по родината си и цялото ми обикаляне по света за тази година, краят на която ще изкарам в австрия, ме обърква тотално.
коледа, която няма да прекарам с дядо, който надали ще успее да изчака следващата, за която ще се постарая да съм там за тях.
не зная дали тази коледа съм щастлива или не. знам единствено, че съм объркана и тъжна до някаква степен. усещам някаква дълбока празнота в себе си, по-дълбока от всички моменти досега. мога дори да кажа, че до известна степен се чувствам глупаво и просто не знам защо.
не мисля, че ще пиша тук преди нова година, не, че съм била и особено постоянна в последните месеци, но не мисля, че и мога да бъда, особено в следващите няколко, които надявам се, ще приключат с моето дипломиране.
истината е, че изпитвам някаква незавършеност. за първи път се чувствам сама със себе си, вече в буквалният смисъл, и тъй като това не е било така от дълго време, имам нужда да свикна и това се случва сега. неприятно ми е, че е точно за празниците, но такъв е животът и аз не мога да го променя.
ако мога да го поставя в метафора, бих описала следното. аз съм изключително привързана към вече бившият си приятел. той беше най-добрият ми приятел, най-близкият ми човек, най-интимният ми партньор. затова и въпреки че нещата не вървяха толкова дълго време между нас, аз така и не можех да пусна ръката му, да се обърна и да поема по своя път. достраших се едва в краят на това лято, когато бяхме заедно на море и осъзнах, че нищо вече няма да бъде същото.
защото още тогава нищо вече не беше.
в следващите няколко месеца говорих все по-малко и по-малко с него, докато накрая през декември не се бяхме чували от седмици. направих го несъзнателно, но и се радвам, че стана така, защото свикнах да не мисля за него и да го избутвам от главата си малко по малко. въпреки всичко, аз все още го обичам - сигурна съм обаче, че тази любов е по скоро вече като между брат и сестра. знам, че сърцето ми би се разбило ако го видя с друг човек, видя как се гледат, как държат ръце, но също така знам, че сърцето ми има нужда да се излекува първо и след това ще може да понесе такава гледка. също така съм сигурна, че тогава може би даже съвсем малко би се зарадвало.
но не и сега.
та метафората би била следната, отплеснах се в обяснения. нека си представим една врата. зад тази врата има черно, тъмнина. моят приятел е тази тъмнина. той обгръща всичко зад вратата. вратата е моето сърце, моето съзнание. а аз съм пред вратата. 
сега е време да обясня как работи съзнанието ми, щом стане дума за приятеля ми. на няколко пъти сме се опитвали да се разделим, но не сме успявали. ние наистина бяхме безкрайно привързани един към друг, към навиците си, към това, че се познаваме безкрайно добре и попадайки всеки в неговата си нова среда, ни беше приятно да се връщаме обратно един към друг, защото бяхме единствените от двете си страни, които знаеха другия така добре. затова връщането назад, тази крачка обратно към миналото, ни се струваше логична.
та моето съзнание работи на този принцип. когато се опитваме да се разделим, то устояваше за няколко дни. след което аз не можех да понеса мисълта да не сме заедно и нямах волята да кажа твърдо не. не аз, сърцето ми и съзнанието ми нямаха. та те винаги ме връщаха обратно към него. сега, аз дърпам тази врата към себе си, за да я затворя, с всички сили. но тя се опитва да се отвори със страшна сила и да остави на тъмното, което е зад нея, да ме обгради изцяло. отново. 
но това е. този път няма връщане назад и аз го знам. подкрепям тази си постъпка, знам, че е правилна, имам нужда да бъда сама, да бъда свободна, да се радвам на свободата си, докато все още съм на тези години. просто трябва да се отпусна, да го осъзная и да свикна с това.
затова и се надявам, че годината, която идва ще ми донесе много изненади. надявам се, но не знам със сигурност, че наистина ще е така.
знам единствено, че имам толкова много неща, за които да бъда благодарна на тази коледа и към които да се върна отново на нова година. точно преди една година, ако някой ми беше казал, че лятото няма да се върна в българия, че ще остана да работя в англия, че ще работя в скъп хотел и ще бърша тоалетни, че ще замина за германия и ще имам удоволствието да уча в баухаус, че ще срещна един перфектно дефектен германец, към който все още се връщам мислено от време на време, защото беше бог на много неща, че ще срещна толкова много хора за две седмици, с много от които и до този момент поддържам постоянен контакт, че ще замина за исландия и ще видя северните сияния, че ще мога да бъда просто приятел на ник - щях да се изсмея и да си продължа каквото съм си правила, без дори да се замисля, че са възможни.
сега гледам напред, към живота ми сама, имам толкова много да научавам все още - да се върна към свободата си, да бъда щастлива, с това, което имам и да се радвам на живота. към дипломирането тази година, към интервютата за работа, към предстоящи планове за лятото, към евентуални кратки любови, от които имам нужда, към 22-ят ми рожден ден другият месец, към предаването на първата ми сериозна като обем важна работа за тази година, към вторият ми семестър. 
към надявам се още една година, изпълнена с неща, които не съм си и представяла, че ще ми се случат. които биха ме направили отново щастлива, както бях преди.

messy things.

толкова съм изморена.
изморена съм да мисля, умът ми се чувства изнасилен,
главата ме боли непрестанно, защото безкрайно много мисли се блъскат
от едната страна в другата.
изморена съм да тичам след нещо,
което дори не знам дали искам, дори да тичам и за него,
пак не знам дали го искам.
изморена съм да ми липсват всички неща,
които ми липсват,
защото не знам защо ми липсват. дори не съм сигурна какво точно ми липсва,
просто усещам една огромна липса.
изморена съм да имам нужда да споделям,
без да има на кого да споделя.
изморена съм да бъда сама със себе си,
нещо, което не мога да променя, защото така съм програмирана.
да мога да бъда с хора за кратко,
но никой не желае да остане до мен завинаги.
изтощена съм да се блъскам за всичко, 
което не знам дали си струва, за всички тези въпросителни,
които с всяка изминала година стават все по-големи.
очите ми са толкова изморени.
можеш да прочетеш историята ми в черните кръгове
под очите ми.
в двойните ми торбички.
в непрестанните ми прозявки и разтягания.
във вечното звучене на алармата ми.
в нуждата ми да бъда сама и да не бъда едновременно.
в недопушеният фас, който стои в кутията ми
в джоба на якето.
всички мои пори могат да ти разкажат някаква история.
толкова съм изморена да съм объркана,
да се надпреварвам с хора, които дори не знам дали са пред мен въобще,
да слушам критика и да не чувам позитивизъм.
знам, че ще дойде ден, когато може би всичко това ще има смисъл,
но с времето той изглежда все по-далечен и все по-далечен от мен.
междувременно ще ме видите 
примирено да съм свела очи, дъвчейки поредната си печена риба,
привидно спокойна,
вътрешно - a mess.

the cleansing month.

големи новини! 
в четвъртък вечер, около 2.30 през нощта, изпуших последната си цигара. от няколко седмици в главата ми се върти идеята да спра да пуша - в началото не го исках, защото мислех, че няма как да се случи; след време реших, че просто не съм пробвала правилните подходи. затова психически се подготвях около един месец за мисълта, че искам  да спра. в четвъртък, след кратък нап, се бетонирах на лаптопа и търсих всякакви различни планове, календари, онлайн помощ и всякакви от този род, които да запазя и да си подготвя. изведнъж, точно преди да заспя, намерих кампанията #stopctober, на английската здравна служба NHS.
и се записах.
станах на следващия ден, вчера в петък, и си казах, че няма да пуша. минах през всички онези ситуации, в които знаех, че иначе бих си запалила цигара - след като сляза от автобус, в който съм пътувала продължително време, докато вървя (продължително) нанякъде, докато други хора пушат, докато съм сама, докато чакам, докато нямам какво да правя, докато съм с родителите си и те пушат, преди и след вечеря. всички тези от навиците ми се случиха вчера, но нито веднъж не си запалих. бях на косъм да си запаля вечерта, когато излязохме с нашите в двора, но се чувствах толкова виновна... 
не можех да си представя как тези усилия, които положих да не пуша до онзи момент, ще изчезнат, ако си запаля цигара. все едно съм правила всичко на вятъра. затова така и не си запалих.
днес е вторият ден. според баща ми първите 2-3 седмици са най-трудни и съм абсолютно съгласна, в момента буквално МЕ СЪРБЯТ пръстите, езика, мозъка. трудно ми е да се концентрирам, защото единственото, за което мисля, е колко много искам а си запаля цигара.
но не не не не не и не. няма.
другото, което реших, е че този месец също така ще бъда вегетарианка и няма да пия алкохол. искам да направя нещо като пълно пречистване на тялото си, защото напоследък имам твърде много здравословни проблеми. вегетариантството ще ми помогне да се захранвам с повече плодове и зеленчуци, което не правя по принцип. а това с алкохола... е просто добавка. аз така или иначе не пия алкохол почти. за една седмица сигурно ще изпия половин бира, когато е през академичната година.
така е, остарях. хаха.
стискам си палци. ако успея да спра цигарите, значи мога да направя всичко. значи съм способна на всичко. това е най-голямата отрова в живота ми. а най-лошото - че именно към нея съм безкрайно пристрастена.

have you gone out for love?

докато пуших невероятно кофти свитата си цигара, вдишвайки отвратително силният вносен тютюн, се замислих за това как трябва да си намеря работа. за това колко не ми се работи в лондон. за това колко се притеснявам да работа в лондон.
погледнах надолу, две секунди,
три,
четири,
вдигнах главата си изведнъж и ми се зави свят. видях светлините на лампите да просветват измежду листата на вече раззеленилите се дървета.
погледнах надолу,
една минута,
две.
забелязах някаква мравка да се опитва да си проправи път по асфалта между цигарените фасове, листата и мръсотията.
ние всички сме мравки, които се опитват да си проправят път през живота.
аз съм мравка.
толкова много пречки има пред мен, аз все още продължавам, не знам как.
спомням си как преди минути на излизане от апартамента чух съквартирантките ми отново събрали се в едната стая да си говорят.
отново не съм с тях. отново не знам, че са се събрали, защото отново се е случило тихо, зад гърба ми, тихо, за да не чуя.
може би са си мислели, че спя. 
невъзможно, казах им, че страдам от инсомния тези дни и тя злобно се е хванала за мен и не желае да ме пусне.
те също са мравки.
само че са мравки, които с времето започнах да не мога да понасям.

една минута от песента,
настъпчив ритъм,
две.
три.
...
have you gone out for love? ...

дъждовна пролет.

знам, че от безкрайно много време съм неактивна. оказа се, че вторият семестър на втори курс си е чист rollercoaster и всякакви емоции просто не са спряли от самото му начало през февруари. истината е, че си спомням един ден през последните няколко месеца, който беше наскоро, в който всъщност намерих време да полегна и да почета Буковски и се почувствах отново като себе си. 
отделно от това, всички други четива бяха свързани пряко и непряко с архитектура.
големите новини са няколко - семестърът и годината приключиха (надявам се всичко с резултатите да мине окей), заминавам за маракеш, мароко другата седмица, пратих си порфолиото за лятното училище на Баухаус И ТЕ МЕ ПРИЕХА, имейлът за което получих днес и цял ден съм в уникално странно настроение, че успях да го постигна. така че след Маракеш се връщам в Оксфорд, откъдето се местя към Лондон, за да поработя за известно време, след което в края на юли заминавам за Германия и оттам в средата на август вероятно към България.
цялата ми ваканция в момента в главата ми изглежда като една голяма каша от мен по летища и пътувания насам-натам, но е притаена с надеждата, че всичко това ще бъде придружено от безкрайно много забавление и усмивки.
междувременно, в момента съм в екипа хора от моята група в университета, които оправяме нашата част от изложбата на студентите по архитектура от нашият факултет, която ще се състои след две седмици. за момента работата не кипи на 100%, но знам, че към края на тази седмица всички от екипа ще започнем да се панираме, че времето си лети.
отделно от академичните ми начинания, вчера приготвих жестоки телешки сандвичи, много простички - хлебче, маруля, домати, краставици, телешко кюфте (ср.дебелина около 2 - 3 см), лук (запържен леко в мазнината на телешкото), запържено яйце, хлебче. предупреждавам, получават се направо ГИГАНТСКИ сандвичи, тип тауър едва ли не, затова внимавайте с порциите. аз направих четири сандвича за себе си и едвам изядох един, другите дадох на съквартирантките си, защото просто порцията ми беше на 10000% непосилна. утре най-вероятно ще си приготвя паста на фурна, която може да споделя, а може и да не, в зависимост от това колко интересна се получи.
споделям снимки на телешкият сандвич а ла кони.

един много дълъг момент.

искам да споделя едно от най-хубавите преживявания в живота си - партито на нетскай, на което отидох в Лондон този четвъртък. 
не мога да повярвам ВСЕ ОЩЕ колко невероятно прекрасно беше, как не се сдържах да изкрещя, когато нетскай излезе на сцена, компанията до мен беше абсолютно перфектна, спомням си как свалих ризата си и я подадох на Титас и през целият един час не спрях да се мятам насам-натам, бях като в екстаз, като на наркотици, а той беше до мен, с ризата ми в ръката си, видя колко невероятно много се радвам и не можа да сдържи усмивката си. можех да видя колко се радва, че аз се радвам. 
аз бях в един малък, кратък момент от рая.
харесах себе си тогава. оставих титас да се радва на форейн бегърс без да му преча. можех да видя, че е чакал това от достатъчно време. 
спомням си, че след това потанцувахме пак заедно и аз реших да изчезна за известно време и го оставих да се кефи на музиката. през това време пих бира, говорих с хора, невероятно е колко различни хора срещнах на това парти. докато се размятах на бийта на нетскай без да искам забелязах, че момчето пред мен носи тениска, на която пишеше нещо на руски. следващото, което си спомням е как той ми дава телефона си, за да му напиша какво искам да кажа и когато видя, че пиша, че виждам, че са руснаци, ми даде една голяма прегръдка!
толкова ме мързеше да обяснявам, че съм от българия, защото винаги след това следват много въпроси, един от които е къде точно се намира, затова когато излязохме да пушим с титас (който е от литва), аз просто казвах, че също съм оттам, за да избегна ненужно обясняване. запознахме се с двама пича, които също като мен чакаха black sun empire да пускат чак в четири сутринта, единият от двамата беше сгоден и ни разказа за приятелката си и кога е сватбата им и как това се водеше като "нещо като" мини ергенско парти. 
запознахме се с група веселяци на нашата възраст горе-долу, едното момче беше японец и носеше очила като на джон ленън и ние решихме да му лепнем името японският джон ленън и на него много му хареса.
запознах се и с един румънец, който по някаква случайност се оказа родом от град Констанца в румъния, точно както е и цялото ми име. спомням си, че пуших с него и танцувах с него на балкона в периода, когато бях оставила титас да си танцува някъде долу. спомням си също, че ме черпи бира и някаква напитка, която трябваше да бъде портокалов сок с водка, но го бяха изментили защото се усещаше само и единствено портокаловият сок. после реших да зарежа румънеца, но да му тафя напитката, слязох при титас и си разделихме остатъка от "водката".
останалото от деня ... си остава за мен.:)

малко разхвърляни мисли, нищо повече.

най-накрая - пролетната ваканция.
в никакъв случай не казвам, че тази ваканция някога е била ваканция, каквато имах, когато бях пети клас. но въпреки всичко си е ваканция и нямам университет. и от една страна е окей, защото няма корекции, в които да ти променят дизайна всяка седмица по два пъти, от друга страна - НЯМА КОРЕКЦИИ, В КОИТО ДА МИ КАЗВАТ, ЧЕ ТОВА, КОЕТО ПРАВЯ Е ОКЕЙ. *паника*
и ето как разбирам, че направо си остарявам вече. в някакви такива моменти, които са суперобикновени, но към които подхождам толкова по-различно, отколкото бих преди три години. все пак - 21 си е 21. след осем години са 29...
напоследък беше толкова натоварено, че нямах време да се храня и спя нормално, а какво остава да си пиша в блога. предполагам - нормално, вече и ежедневието ми много се промени от преди и не мога да пиша толкова често, колкото ми се иска, защото повечето моменти съм толкова изморена, че предпочитам просто да си легна, отколкото да пиша нещо. 
за времето, в което не писах в блога, се случиха няколко неща. и първото и най-важно беше, че в момента, в който аз напълно се отпуснах, че около мен има хора, които ме ценят, уважават и обичат, всичко като че ли рухна и всички започнаха да се държат като идиоти. едните спряха да звънят, другите, с които даже живея, престанаха дори да ми чукат на вратата да пушим, пък остави за нещо друго, ... тук е толкова странно с хората. един ден всичко е окей, друг ден нищо не е окей, след това е напълно различно. човек никога не знае.
което не е непременно нещо лошо, но определено те учи на важни уроци, като този винаги да оставяш хората зад една измислена линия, която ти осигурява лично пространство, в което те не бива да се допускат. защото след тази линия всичко, което те правят, те наранява, тъй като си ги допуснал твърде близко до себе си.
lesson learned. point taken.
нямам търпение за лятната ваканция. все още не съм започнала да си търся работа, но се надявам, че ще мога да си намеря нещо набързо като приключа годината. а и чакам резултати от едно място, което е добре платено и работата е интересна и нетрудоемка, така че ще видим - но за това специално, си стискам всичките възможни пръсти по тялото!
иска ми се да се върна в българия сега, докато е пролет. липсва ми как миришат улиците, колко приятно топло е, но и леко хладно. липсват ми бирите в парка, когато времето започне да става такова. след цяла зима бира по заведенията, забутани някъде на топло, първата бира навън след това винаги си беше емоция! понякога даже си взимахме и наргилета, голямо празненство. 
вчера бях на спирката да си чакам автобуса обратно към вкъщи от центъра, защото бях на пазар, и на спирката дойде едно момче, което беше едно към едно с нико. но да кажем, 12 години преди нико сега. същите очи, същото лице, същата коса, същият поглед дори, просто много по-малък на възраст. 
и тогава се замислих как, когато нико е бил на тази възраст е бил още в българия. както и аз. не сме знаели, че нито един от нас съществува. всеки е бил толкова различен. и си представих как с всички хора е така. в момента аз вървя по път, който е с една единствена лента - и това е моята лента. но след време ще срещна още хора и лентите ще стават по две. след което тези хора ще изчезнат от живота ми, както почти всички от миналото ми до момента, и тази лента отново ще стане една. 
животът е нещо странно.

a few changes.

ден 2.
много мразя въпроси от сорта на 'къде си представяте, че ще бъдете след ? години' и разни такива, сякаш аз мога да предсказвам бъдещето. но този се различава от тях до известна степен, защото ме пита къде бих искала да бъда след десет години, така че ще се опитам да отговоря.
значи десет години са доста дълго време. плановете ми за по-близкото бъдеще са да замина за германия, където да карам магистър. и всъщност плановете ми приключват до там, защото трябва да свърша тази фаза от живота си, а именно бакалавъра, да започна, надявам се, да уча в германия и тогава да си изясня какво бих искала да направя след това.
имам една бегла идея, която не съм сигурна, че бих могла да осъществя, но която ми е ... мечта, и тя е да завърша магистър архитектура и докато практикувам, да се запиша за бакалавър Графичен дизайн в академията на Герит Ритвелд в амстердам. да, знам, че четете това и се смеете, защото жените архитекти едвам имат деца, докато практикуват, а какво остава да практикуват и да учат нещо друго. затова не знам как бих успяла да вкарам това някак си в живота си, но да завърша графичен дизайн е моя отдавнашна мечта. това е нещо, което обожавам, различните видове принтове - съжалявам, не знам как да говоря за това на български - са прекрасни. проектът ми за вторият семестър миналата година беше вдъхновен от любовта ми към графичния дизайн и беше адаптирана в дизайна ми на студио за графичен дизайн с машини за ръчно принтиране, а не с компютри.
освен това, бих искала да обиколя света - няма да успея целия, разбира се, говоря общо казано - да видя страни, хора, архитектура, забележителности. искам в следващите десет години да доразвия дзен-състоянието, което постигнах тази година и да продължавам да се опитвам да отварям сърцето си за нещата, които ме интересуват. 
не знам дали си представям да имам семейство в десет години - най-вероятно ще да е това време от живота ми, предполагам. но не обичам да си представям неща от този сорт, защото ... те не са подвластни на моите възможности да ги реализирам в сравнение с тези от академичен или професионален план. затова ... в личен план, каквото се случи - такова. надявам се единствено, че няма да се озова сама. че ще имам достатъчно близки приятели, които да стоплят сърцето ми, а за останалото - каквото дойде. :)

п.с. официално съм обучена да сервирам професионално маси, хаха. бях на обучението за кетъринг фирмата, заляха ме от информация, но беше много забавно. сега остава само да измисля кой ден да си фиксирам и да го запазвам за събитие. единственото ми притеснение относно работата е, че ще се справя ужасно. наистина ни затрупаха със твърде специфична информация на обучението, която за жалост, започвам съвсем леко и да забравям. но знам, че това е от онзи тип неща, които са на принципа - не знаеш как е, страх те е, но знаеш, че просто трябва да минеш през него веднъж, за да го правиш със самочувствие. и в този случай - с идея какво всъщност представлява и се изисква от теб.
другото, което е - вчера бях на йога с теди и беше страхотно. после направо се чувствах лека като перце, на всичкото отгоре времето тук е прекрасно - пролетно, слънчево, топло, синьо небе... само вечер си става студено като през януари, но... карай.

когато се събуждам и виждам реалността.

понякога, в разни вече редки моменти, се чудя защо съм тук. не в оксфорд, а тук като цяло. изпадам в една от онези неприятни дупки, в които имам чувството, че някой ме стяга за гушата, а аз не се боря за въздух.
моменти, в които се замислям над хората, които познавам и имам в живота си. чувствам се толкова неудовлетворена. чудя се за какво правя всичко, което правя? каква е целта ми? дали ще се почувствам по-добре, когато я постигна? ... има ли смисъл да се боря за нея? представям си как вървя сред тълпа от хора и съм единственият човек, който върви в обратната посока. като риба, попаднала в грешен водоем. чувствам се различна и самотна, чувствам, че не се вписвам или поне не достатъчно. всеки повтаря навсякъде и е често чувана реплика, че не е лошо да си различен - ами аз не съм, напротив, даже съм си доста обикновена. просто не усещам да се вписвам така или иначе. а може всъщност да е обратното? може да се вписвам твърде много и да губя отражението си, защото съм твърде еднаква с другите.
не знам.
знам единствено, че не мога да задържам хора до себе си за твърде дълго. рано или късно ги отблъсквам, дори не знам защо, просто понякога изведнъж започвам да се държа грубо и хората си тръгват. обръщат ми гръб и дори и да се срещнем отново, нещата никога не са същите. аз създавам дълбоки дупки между себе си и хората около мен. понякога ми се искаше да имаше поне един, един човек, който е устоял на характера ми, който се е върнал и всичко е било както преди, който ме разбира, на който мога да споделя. или да се науча как сама да бъда достатъчна на себе си. мислих си, че съм овладяла изкуството да не ми пука за нищо, освен за най-важните неща в живота ми, независимо дали са хора или неща или случки, малко като пешо з. но в тези моменти чувствам как този дзен, който съм създала, се срива и както винаги - аз съм тази, която го руши. както винаги, аз заставам сама срещу себе си.
в тези моменти сълзите ми са толкова тежки, че имам чувството, че почти ги чувам как се търкулват по бузите ми и се разбиват в пода.

ПС. а да, и честит първи март.

великденски пости или четиридесетдневният ми опит да постя в намиране на мир със себе си.

бях много заета напоследък и забравих какво значи да дойде сирни заговезни - постът. 
досега съм правила точно един опит да постя през живота си, но поради ниското си кръвно имах два припадъка и реших да спра да се правя на силна.
тази година ми се искаше да постя не, защото е модерно или не знам, хората го правят като някакъв вид диети и такива простотии, а за да мина през по-духовният пост, който той предполага - 'Великите пости са време за размисъл, за осмисляне на живота, преоценка на свършеното. Време, в което човек да се покае за греховете си, да потърси нов път към възвишеното и себе си.'
това е като пътят на сантяго де компостела в джобен вариант. тоест не се налага да зарежеш всичко и да отидеш да обикаляш до испания, а просто да си вкъщи и да постиш. за мен и двете събития са абсолютно задължителни в някакъв момент от живота, просто защото смятам, че целта и на двете е да се доближим до истинското си аз в тези периоди на лишение, да намерим себе си дори, ако щете.
както вече споменах, бях заета напоследък и забравих за поста. тъй като вече съм с три дена назад, това не е хубаво, защото не съм го започнала от неделя, Сирни заговезни, заговявайки с яйца и сирене. затова ще се опитам да постя по своему, няма да се изхвърлям, но ще гледам да спазвам ограниченията на поста спрямо храна.
ще имам един-два дни, в които ще се наложи да прекъсна, защото просто имам важни събития тогава, но ще видим - може пък в крайна сметка и тогава да продължа поста.
искам тази година да се опитам да го направя поне отчасти колкото трябва и другата, давам си обещание, тук и сега, че от Сирни Заговезни до Разпети петък ще се опитам да спазя строгият пост, който изисква религиозният ми календар. все пак, аз съм християнка, не мога да кажа, че съм силновярваща, но вярвам в това, което проповядва моята религия до степен, която аз предполагам за достатъчна. не съм крайна във вярванията си и не съм атеистично настроена спрямо религията, така че... :)

did you ask me about my relationship?

първото нещо за първият ми ден е да опиша връзката, в която се намирам в момента.
ами... много просто - връзка в застой. връзка от разстояние. връзка по скайп.
връзка без каквито и да е емоции.
колкото и да обичам приятеля си, разстоянието е нещо доста прецакващо в една връзка и колкото по-дълго продължи то, толкова по-кофти стават нещата.
в един момент вече не ви се занимава да се чувате постоянно, не ви се виси нон-стоп на скайп и колкото и да не ви се иска, подсъзнателно, разбира се, просто преставате да се интересувате един от друг, колкото бихте по принцип.
трудно е да се поддържа една такава връзка, когато сте на 2000 км един от друг (приблизително). всеки живее в свой собствен тип свят - ти в един, той в друг. при нас е - аз в англия, той в българия. нещата в двете държави са толкова различни, не само атмосферно - хора, ежедневие, университет... 
вече нямам време, а и честно казано желание, да се забивам да вися на скайп по цял ден. ако съм си вкъщи и имам време или правя нещо като модел, да речем, което не изисква да съм безкрайно съсредоточена - да. но всъщност разговорите по скайп отдавна са се превърнали в нещо като да си пуснеш музика от ютуб за фон, докато правиш нещо друго. просто си стоим там, на камера, аз правя нещо, той прави друго, единият се смее на каквото си гледа, другият излиза да отиде до тоалетна, да изпуши цигара и общо взето не се говори, всеки мълчи. чуват се само откъслечни изрази от сорта на 'брб', 'отивам да пуша', 'отивам в кухнята' и така.
така че откъм комуникация нещата също се прецакват. вие вече не сте в един град, нямате една компания. най-вероятно нито ти, нито той познавате всичките приятели на другият, само сте чували за тях разни неща. не излизате заедно и не споделяте някакви крайно прекрасни, щастливи и слънчеви моменти заедно, а по-скоро сцени на скайп, в които се карате, че не се чувате достатъчно, крещите си, че не се виждате или чувате добре, или че въобще нямате качествена връзка за нормален скайп разговор. връзката ни се превърна в някаква пикселирана картина с роботизиран звук. малко гнусно, да. но няма друг начин.
в случаите, в които аз се прибирам до българия за някой празник, прекарваме известно време заедно. виждаме се, говорим си, споделяме събития, излизаме с хора, които и двамата познаваме и които може след това доволно да обсъдим на воля и насаме. но аз се прибирам два пъти годишно - зимата за месец и лятото за два месеца. тази година дори не мисля, че ще се прибера лятото. ако ще го направя, предполагам, че ще е за не повече от един месец, както зимата. 
така че.. може да се каже, че в момента водя връзка със себе си. знам, че съм ангажирана с някого, не се занимавам с други хора, а и както изглежда - на никой тук не му се и занимава с мен. не се занасям с никого, когато изляза навън някоя вечер с приятели. аз съм със себе си докато съм тук, а когато се върна в българия си имам приятел.
да, звучи много глупаво, но така стоят нещата и не мисля, че те ще се променят в близкото бъдеще. в началото беше кофти. беше даже доста гадно, защото е трудно, докато свикнеш в началото не само с това, че той не е тук, но и семейството ти, приятелите, това-онова. сега вече е различно, защото аз се чувствам комфортно в оксфорд и малко по малко той се превърна в моят нов дом (искам или не, не беше въпрос на желание, хаха). сега всеки е ангажиран два пъти повече, затрупан е с работа, свързана с университета. аз започвам работа в кетъринг фирма. мисля да започна и курсове по немски, но така е... не мога да се лиша от важни за бъдещето ми неща, за да мога да си стоя вкъщи и да имам време.
всичко продължава и само времето ще покаже как ще протече.:)

не.

оставям на дъжда да отмие всичко от мен.
единственото, за което мисля,
са падащите капки и
предстоящото море.
всичко друго се губи в хоризонта
и престава да ме засяга.

п.с. прочетох 'любов' на елиф шафак и съвсем случайно, два дена по-късно, в книжарницата намерих друга книга, разказваща за Руми и Шамс, но като че ли историята ми се стори по-странна и по-различна. може и да си я купя, ще видим.:)

the night sky falls onto me.

един прекрасен месец мина.
изпълних го с усмивките на колегите си от работата, със закачки, разговори, откровения, болките на разни хора и много, много работа. толкова много, че даже си подух коляното за мой късмет.
приключих работа на последния ден от юли, с една целодневна смяна както си трябва. изпратиха ме топло и приятелски, така, както не видях да изпращат никой друг от шестте ни колеги, които напуснаха преди това. стана ми много приятно. надявам се, че тези хора ще останат в живота ми. ако е писано.
сега е време да почина, въпреки че май ще се наложи да се прибера в англия една идея по-рано от планираното. това далеч няма да ми попречи да видя цялата рода и да си отделя една скромна седмица за бясно море. 
днес е трети, а на трети започва петото издание на софия диша. доколкото прочетох темата ще е еко настроена, което е супер, защото аз съм много на ти с екологичния начин на живот. нали към такъв вид архитектура се стремя, все пак.:)
направих едно кратко пътуване до австрия, за да изпратя леля си по новият път на брака. прекарах си невероятно, но мисля, че това беше просто от самата атмосфера, в която се намирах. мястото беше райско. бяхме до езеро, казва се traunsee, където сякаш времето просто е спряло. има планини, има вода, има малки, уютни, наредени верижно градчета-селца и гостоприемни, топли хора. 
сега ако успея финансово, ноември месец съм в синсинати, охайо, сащ, за да изпратя и братовчед си по неговият споделен със сузи път. много се надявам, fingers crossed да успея.
не ми се прибира в англия, там е такава скука. тук имам всичко и всички, и най-хубавото - чувствам се щастлива и добре. но няма как, ще завърша там след още две години и ще му мисля.:)

пътят към вкъщи.

тридесети май беше един много, ама много дълъг ден.
започвайки от ранната сутрин, в която излизах тоалетната до блясък, пуснах пране два пъти и прибирах последно дрехи, минавайки през тътренето на двата куфара и двете чанти до братовчедка ми, ходенето на кафе, двете разходки, оправянето на още багаж, миенето на бюрото и секцията в стаята ми и прахосмученето на килима, до оправянето на хладилника, правенето на сандвичи, доопаковането и тръгването в 3.10 сутринта, сама, с два куфара и две чанти.
не съм спала 24 часа.
автобуса за Хийтроу закъсня. все още ме гложди притеснението, че куфарът ми е твърде тежък и ще трябва да доплащам за overweight. притеснявам се и че ръчният ми багаж е твърде тежък и че и за него ще трябва да плащам. прозявам се през пет минути. на спирката пристига и друго момиче. на десет минути минават разни пияни хора. един човек на съседната спирка яко си повърна и после реши да ходи пеша, защото се усети, че в три през нощта няма градски автобуси.
автобусът. най-накрая.
заспала съм веднага, щом съм се облегнала назад на седалката. и като по часовник се събудих точно, когато вече бяхме през терминал 5 на едно от най-големите летища в Европа. сърцето ми заблъска по-силно. обожавам цялата галимация по пътуването със самолет - да си хванеш пет различни автобуса докато стигнеш своя терминал, да се занимаваш с чекиране, минаване през проверки, самия полет - прекрасно е.
естествено, както винаги, билета си го запазих до централната автогара на хийтроу, та оттам трябваше да си взема един от безплатните автобуси до моят си терминал.
30 минути чакане. времето е хладно, чантата ми тежи и рамото ме боли. имам чувството, че цялата ми стойка е прегърбена и изгърчена заради товара, който нося. за толкова ранна, съботна сутрин, тук е безкрайно оживено. хора отиват на работа в събота - явно - ползват автобусите, за да стигнат до други квартали и до спирки на метрото. всякакви хора - араби, англичани, гърци, руснаци, една великолепно небрежна смесица от имигранти и чистокръвни ингилизи. гледам ги как тичат насам-натам, ядосват се, че автобусите закъсняват, лондон винаги е бил безкрайно динамичен град в моя поглед. всичко се случва като че ли има часовник, който тиктака някъде далеч на фон, и трябва да се бърза. трябва. в англия винаги ми е било неудобно да запаля цигара някъде навън, защото много често има зони, в които не се пуши. като например под платформите за чакане на автобуси - навсякъде - пушенето е забранено. винаги съм на принципа, че ако ми се пуши и не знам дали е разрешено, просто чакам да видя някого, който също е запалил цигара. за по-сигурно.
на отиване към терминал пет, още в автобуса от оксфорд, небето над летището беше описано с бели линии, събиращи се в една точка - някъде зад сградата на самия терминал. изглеждаха невероятно стръмни линии, на около 60 градуса, сякаш са от изтребители, а не от самолети. усетих кожата си да настръхва.
когато се качвах в безплатния автобус към терминал четири, шофьорът ме заговори. каза ми, че ми се учудва как за толкова слабичка женичка успявам да нося очевидно тежките си куфари. казах му, че когато нямаш друг избор, правиш каквото и да е.
оказва се, че много от тези автобуси на път към терминала, минават през кварталите преди това, с много начестени спирки, от които повечето хора, които се качват, са служители на летището. добре измислено и много удобно. беше странно, че бях единственият човек с куфари в цялото автобусче, но все пак. 
обичам летищата. създават ми редица от красиви чувства и обожавам как коремът ми е свит на топка - по приятен начин - всеки път, когато трябва да летя. обожавам да гледам как хората се посрещат, как се прегръщат и да виждам усмивките от първият от много време физически контакт. независимо, че не си част от това, моментът те грабва така, сякаш и ти чакаш този човек, усещаш радостта. при departures никога не съм виждала хора, които да изпращат и да плачат, не и на това летище. тази част от сградата е каша. виждаш как хора с колички с по шест куфара летят към проверките, а проверките пък са винаги обърквация по всякакъв начин. хора с отворени куфари преместват багаж при чекирането, а при проверките отварят куфарите, за да разкарат всички простотии, които не можеш да носиш.
този път и аз бях от тези с отворените куфари, понеже без да мисля, бях натъпкала всички неща, които по принцип биха искали да се извадят и сложат в прозрачни торбички, точно в ръчния си багаж - лепила, лакове, гримове, сандвичи и какво ли още не. та и аз си пльоснах куфара на средата на нищото, отворих го и започнах да ровя в кочината си от лаптопи, бельо и дамски принадлежности, докато една много мила индийка, работеща там, ми помагаше да си прибриам тоновете малки, незначителни разкрасителни продукти.
по някакъв божи знак, когато влязох да ми проверяват багажа и да мина през онази порта против метал, бях заобградена от българи. единият даже го познавах, но той се направи, че не знае коя съм. не бях особено учудена, а и не дадох знак, че ми пука. останах си мълчалива и не казах нищо, просто не желаех да проявавам признаци на българщина по какъвто и да е начин. 
преди да замина за летището, вкъщи бях проверила всички неща, които биха ми трябвали и бях снимала разни карти. проучих целият терминал, за да знам къде мога да пуша и къде не, къде има определени неща и къде тоалетни. за първи път се престраших да отида да пуша в зоната, определена за това - много добре са си го измислили, а и аз лично го намерих повече като място, където можеш да си поемеш глътка външен въздух, разбира се отчасти примесен с пушек, освен да изпушиш и една цигара. също така, за първи път реших, че ще отида и до тоалетна на летището. досега не ми беше ясно как да отида с куфара и багажите си, но реших, че щом всички го правят, значи куфара не е проблем. влязох вътре и видях, че са направили тоалетните кабинки една идея по-големи от по принцип, точно с мисълта, че хората с багаж ще могат да го оставят вътре и да има достатъчно място за още двама човека. супер.
отидох до тоалетна, значи всичко е чук.
когато след безкрайно закъснение, ни осведомиха на едно от милионите малки табла с информация за полети и гейтове, кой е нашия, веднага се изтрелях. винаги имам фобия, че ще объркам нещо и ще си изпусна полета. никога не се е случвало, но като че ли е по-добре да се притеснявам, защото винаги отивам навсякъде с поне 30 минути по-рано. 
и разбира се, винаги в чакалнята пред гейта за полет на българия еър, се радвам на една много цветна картина от хора, която честно и искрено ме забавлява.
има ги нахаканите момичета, които когато вървят си въртят дупетата, сякаш притежават летището, англичаните и страната им, мислейки, че щом учат там, значи са едни от тях. тези индивиди са ми едни от любимите. винаги са облечени с дрехи, на които по някакъв начин е загатната марката, за да се добави и малко 'стил' към цялата картина и да не бъдат помислени за средностатистическо българско момиче с дънки от битака и чехли от пазара в куфара. трябва да се разграничават от тези неща.
втори тип - работещи българи в чужбина, но най-вече тези, които винаги, когато трябва да летят, се обличат с анцуг на найки и маратонки на пума, за да може все пак, когато пристигнат в българия да покажат много повече елегантност в облеклото си от един тъп българин от софия с анцуга адидас от пазара. те са също с едно необикновено характерно поведение, сякаш светът е в краката им, но то е ясно проявено само когато са сред свои, за да покажат по-голяма мощ. или с други думи казано - в англия, тези хора са тихи като овчици, но когато се качат в самолета, пълен с българи или пристигнат на летището в софия, изведнъж те вече са някои, те работят в англия, носят марковите си спортни дрехи и са повече от всеки един човек в България. гръмогласни и с много ясен тон на пренебрежение, те са най-забавният тип българи, които можеш да срещнеш по чужбината.
на последно място са всички онези богати дечица, на които мама и тати са купили билетите, както и всичко в техния живот, включае и най-вероятно образованието в чужбина. те също са гръмогласни, но не само сред свои. знаете, парите дават самочувствие, което не зависи от местоположението. това важи и за тях. 
не ме разбирайте погрешно. безкрайно много обичам България и това да се върна тук за това лято, ме направи невероятно щастлива, защото имах нужда от това. имах нужда да се прибера 'у дома' и да изляза от депресията, в която бях изпаднала. а и сърцето ме болеше при мисълта да не се прибера в България. другата година може и да не, но за тази - беше задължително. 
всички тези типове българи, с които се сблъсквам, когато съм в Англия, не ме притеснява. интересни са ми като поведение - без контакт, само наблюдения. ние, българите, сме безкрайно интересен тип хора. освен, че бихме учудили чужденците, понякога ми се струва, че учудваме и самите себе си.
сега съм в България и съм невероятно щастлива. все още не мога да повярвам, че стоя на дивана в хола и пуша цигара с кафе. сънувала съм го, но все още ми се струва, че сякаш сънувам. имам навика да пропускам случващото се в момента, мислейки твърде много за бъдещето, независимо колко много съм очаквала този момент. 
тъкмо получих две обаждания за работа. 
щастлива съм.

развитието със специалността, което влезе в тунел.

напоследък има моменти, когато се чудя дали все още искам да продължавам да уча архитектура. но подтискам това чувство, защото не го считам за правилно. не мога да си представя да напусна университета след всичко, през което успях да мина. 
но въпреки всичко като че би, време е да си го призная без да се срамувам, защото е време да порастна в тези си възгледи, че архитектурата вече не ме привлича толкова, колкото преди. може би преди ме е привличала повече илюзията за нея, чувството за нещо непознато и вълнуващо. но вече не. гледам снимки на сгради, фейсбукът ми е пълен с харесани страници, свързани с архитектура и нюз фийд-а ми е бъкан със снимки на всякакви дизайни - дори и някакви адски шантави 3д визуализации на хотели с трева и някакви си там подобни глупости. нищо. не изпитвам нищо, просто продължавам да скролвам надолу, защото не изпитвам нужда да се поинтересувам повече.
не съм сигурна дали трябва да се чувствам виновна, не е чувство, което съм искала да се появи, но знам, че ако остане и аз продължа, занапред ще ми е много трудно.
въпреки всичко разчитам на факта, че съм упорита и амбициозна. и продължавам да си повтарям, че това е временно и просто най-вероятно избликва от тежката година, която имах и все още не е свършила, като че ли породила вече отвращение, но само временно такова, от архитектурата и безкрайно много, ама много, умора. все пак, аз харесвам всичко, свързано с дизайн, въпреки че винаги графичният дизайн ми е бил по-интересен - това оставям настрана - така че не би трябвало да не се справя, независимо от този факт.
и да отбележа, че освен, че в момента просто не ми е, явно, до архитектура, аз все още много бих се радвала да бъда дипломиран и практикуващ архитект.