коя съм аз?

има дни, в които не мога да посрещна света. дни, в които не мога да гледам хора и да дишам въздух. дни като последните три, в които си останах вкъщи. в леглото. в една и съща позиция, като замразена статуя.

в такива дни забравям къде съм и за какво се боря. забравям защо правя всичко, което правя, каква е моята собствена кауза. предавам се. за три дена. вдигам ръце от всичко и всички, защото тялото ми не може да понася повече от това. и се заривам в себе си, докато не реша, че отново съм готова да се срещна с това, което е от другата страна на прозореца ми.

толкова много ме е страх. стигнах момент в живота си, в който не съм особено сигурна, че съм намерила себе си или че знам коя съм. в който вместо план имам само една голяма въпросителна и нищо повече. предстои ми отново да се преместя, но този път за една година и аз нямам идея какво ще се случи в тази година. не знам къде ще бъда, къде ще живея, как ще си плащам... и единственото, което искам е да се прибера в българия, защото единственото, от което имам нужда в момента е да бъда у дома. доколкото българия все още е мой дом.

след всяка изминала година архитектура идва време на височина и време на болезнен спад. не зная защо ни е толкова трудно да се разберем с нея, но всяка година тя ме изненадва добре, след което ме разрушава на милиони парченца. мога откровено да кажа, че това ме превърна в студент втора степен, несигурен в собствените си възможности и в това, което произвежда. дори и да опитах обратната стратегия на миналата година през тази, в края на крайщата се намирам в същата позиция като миналата година по това време. не знам какво не давам за тази специалност и не знам защо непрестанно се провалям в опитите си да успея, но имам неприятното усещане, че ако тази мода продължи и занапред, някой ден съвсем няма да се позная.

за три години, учейки тази специалност, аз жертвах толкова много за нея. изоставих приятели, защото нямах време. те ме изоставяха, защото нямах време. не излизах и престанах да приемам чести покани за навън, защото нямах време. престанах да отделям време за себе си, защото нямах време. престанах да се гримирам и да се обличам, дори да нося любими обеци!, защото нямах време. бях далече от семейството и роднините си, защото учих в друга държава. разделих се с приятелят си, с когото бяхме заедно пет години, защото времето и разстоянието бяха прекалено тежки. не разбирам... не разбирам този живот. аз дадох всичко това за тази специалност. по английски стандарти, не се очертава да се дипломирам дори с нисък отличен, то тогава за какво се борих? почти нямам приятели, роднините ми са на километри от мен, най-близкият ми приятел вече почти не ми пише, коя съм аз?

гледам стари снимки и осъзнавам, че дори и в най-тежките си моменти преди години не се чувствах толкова неприятно, колкото се чувствах през тези три години. най-малкото, защото имах чувството, че ги прекарах в изолация и с маската на човек, когото не познавам. човекът на старите снимки съм аз, тази ми аз, която искам да върна, тази, която обичаше живота и смяташе, че той е поезия. която постоянно поддържаше блог, където споделяше красотата на света и не-толкова красивите си мисли за него. това, в което се превърнах, няма описание. не знам как дори да се опиша, може би съм станала твърде стереотипна, човек без лице, без...

призрак. това съм аз с една дума. живея тук от три години и няма нито един човек, който да знае какво обичам да ям за закуска. или фактът, че аз не закусвам, така че няма такова нещо!

изпитвам невъобразима болка, усещайки че съм пропиляла три години от живота си в нещо, което ... не ми се отплаща за всичко, което аз му дадох. и в амбицията си да го постигна, аз загубих всичко и всички, дори и малко, които имах. сега единственото, което ми остава, е да се обръщам назад и да виждам себе си преди три години като последната моя версия, която съм била в съзнание да познавам. да виждам назад, прескачайки тези изминали три години сякаш никога не са се случили, защото нямаше нито един ден в тях, в който аз бях жива.