дори не знам откъде да започна, че нито съм и свършила, че да започвам, но нищо...
последната година в университета ми приключи през май.
трудно, трудно приключване, последната вечер беше трудна. но не като миналата година, когато си беше кошмарно. тази година се почувства трудно, някак си порастнало. някак си трудно, но решително.
преборвах последните месеци от университета заедно с излизания тук-таме да попийваме с колегите, защото последната година особено имаш нужда от стабилни дози алкохол да тече в кръвта ти от време на време. вечерите продължиха да ми бъдат трудни, тягостта на мълчанието в стаята ми в общежитията ме убиваше, затова рядко спах вкъщи, когато излизах вечер някъде навън. знам как звучи и не, не е това, което си мислите. едната вечер стигнах дъното, събуждайки се на следващата сутрин в собственото си легло, поглеждайки настрани, за да видя на земята портмонето ми обърнато, жълти и бели стотинки из целия под. бях стигнала дъното емоционално.
тогава престанах. беше ми много трудно.
след приключването на семестъра, се потихме по изложбата на факултета ни. за разлика от миналата година, когато всъщност беше забавно, тази година през всеки един час се питах защо, по дяволите, съм се заловила с това... така или иначе знаех, че няма да ми помогне да си намеря работа, а и хората, които сложиха да ръководят организацията на нашата група (мои колеги), не бяха на ниво. но както и да е.
пот се ля, пари се пръскаха, изложбата мина и замина, с полу-пияни обещания от ръководителите, че ще ми помогнат да замина да работя в германия.
... месец по-късно все още бях в англия. нямах никакви положителни отговори от германия (места, които сама съм си намирала) и никакви отговори като цяло с координати на "приятелски фирми" от страна на моя ръководител. в крайна сметка, разочарование винаги има. жалко, защото тези ръководители много ги харесвах.
в крайна сметка, преместих се в лондон след края на изложбата, за да си търся работа. ежедневието ми беше тъжна еднотипност в следния ред - събуждане в 9, кафе, 10 започвам да пращам св, до поне пет следобед, след което така или иначе знам, че фирмите вече не работеха, аз също си давах почивка и върших неща из къщата.
месец бях между получаване на никакви отговори и първите, които започнаха да пристигат, които бяха отрицания. в този момент животът ми оттук-нататък зависеше до голяма степен на късмет. аз вършех моята част от сделката - да пращам изрядни св-та и изящно излъскани мотивационни писма - но останалото, което можех да правя е да тая надежда да ми дадат шанс и да се надявам, че конкуренцията не е пълна.
мразех този момент, този един месец, който в главата ми приличаше на една голяма въпросителна. въпросителна не само засягаща кариерата ми, но и до голяма степен личния ми живот. въпросителна за финанси, квартири, пари, пари и пак пари, магистратури, спестявания и всякакви средностатистически притеснения на току-що завършил кадър. в един късен следобед обаче Бог ми намигна и получих имейл от фирма в Саутхемптън, която ме канеше на интервю след седмица.
малко след това, нещо стана. получих още едно, и още едно, и още едно. но не го приемах като постижение, защото не бяха големи фирми. не се разбирах, защото знаех, че не желая да робувам в голяма корпорация и да ставам архитектурна работна мишка. исках средна по големина фирма, която да ми дава стимул, да ме обучава и да ми дава достатъчно разнообразие от проекти, с които аз да уча сама себе си.
пръснаха се пари и време по ходене на интервюта. всъщност отидох само на две, но имах подготвени и записани още три или четири, вече не си и спомням даже, все извън лондон, все в неголеми, но прогресивни архитектурни фирми. в крайна сметка, въпреки че все още не усещах никакво задоволение, че нещата вървяха както трябва, се успокоявах с мисълта, че много от моите колеги или сега започват да търсят, или вече са започнали, но все още нямат нищо. знам, звучи отвратително и арогантно, но трябва да разберете, че аз съм голям кариерист като личност и това е голяма и важна част от моя живот.
две седмици след първото ми интервю, се дипломирах. имайки предвид, че съм аз и как аз уреждам собствения си живот и всички подобни събития в него, не мина гладко, даже първия ден си беше пълна кочина, сълзи и излишно хвърляне на пари, заради моите понякога бедни организационни умения. въпреки всичко, въпреки очакването на дъжд, оксфорд ни подари един от най-топлите дни, които е имало за трите години, в които бях там. и беше прекрасно.
бях безкрайно притеснена за самото преживяване - дипломирането. вече имах лоши спомени и кофти преживяване от подобно голямо събитие - бала - и мисълта, че всичко може да рухне за секунди, както се случи тогава, не спираше да ми виси над главата като гръмоносен облак. не позволявах на това да наруши настроението ми, даже напротив, за първи път го накарах да работи ЗА мен.
въпреки кофти опита ми с такива неща, деня мина гладко и добре. приятно настроение, както от моя страна, така и от на родителите ми (при нас общото настроение и силно зависимо от индивидуалното и обратно). когато влязохме в церемониалната зала, с всички колеги, осъзнах, че това е последния път, когато ще видя всички заедно. последния път, когато ще чуя някой да се смее някъде и смехът ще ми е познат. гордеех се толкова много, но ми беше и много тъжно. за разлика от бала ми, когато бях толкова тъжна и уплашена, защото щях да заминавам, в правенето на тази стъпка бях тъжна, но уверена. беше по-различно. усещаше се още по-приятно от преди. имаше колеги, които поплакаха, аз не бях от тях. винаги ще имам специална връзка с университета и колегите от там, но по-скоро аз знам кои от тях ще ми липсват и кое от самия университет ще ми липсва. тоест говорим за единични неща, не за генерално преживяване, което ще ми липсва след това.
беше красив ден, споделен със семейството ми, с приятелите, които обичам най-много и въпреки че вечерта прекарах сама и това отново ме натъжи, бях щастлива.
в сутринта на дипломирането си, 21 юни, дадох отговор на една от фирмите, която ми предложи работа. и отговорих, че приемам.
взех тази стъпка след, повярвайте ми, нереално много мислене и притеснение дали взимам правилното решение. имаше толкова много неща, които трябваше да премисля преди да кажа да, за да съм сигурна, че съм обмислила всичко, че после няма какво да има да извадя като довод сама срещу себе си. беше изморителен процес, с много сълзи. притесненията ми бяха простички - че започвам след две седмици, че няма да имам време да си почина, че ще се местя, отново, че е нов град, че няма да познавам никого, че започвам да работя в архитектурата.
имах по-малко от две седмици да си намеря квартира, преди първият понеделник на юли, когато започнах работа. ходих до Саутхемптън пет пъти, на огледи, пръснах, отново, време и ужасно много пари. не осъзнавах колко трудно е да ходиш на огледи в град, в който никога не си бил, който не познаваш, в който не знаеш кои квартали са ок и кои не са. ведях толкова много неща, имах оферта да живея с апартамент с балкон само с още едно момче, със собствена баня и общ хол и кухня. мястото беше прекрасно, стаята супер, балконът перфектен за пушачи, сумата - едвам щях да си го позволя. но беше близо до работа и точно в центъра, и кварталът беше добър. в крайна сметка, той не избра мен и така и не получих отговор. стана ми толкова тъпо, но нямах никакво време да мисля над случилото се, а да действам.
времето ми почти изтичаше и се наложи да пътувам още един път, за да оглеждам още няколко неща. двуомях се между няколко, имаше разни работи, както и да е - харесах едното, пратих си капарото и първия наем и започнах да се опаковам.
пристигнах в Саутхемптън, готова да се нанеса, неделята преди да започна работа в понеделник. в събота опаковах, в петък пратих наема. толкова бързо се случи.
малко след като казах, че взимам стаята и предадох капарото, започнаха да стават разни неща. напимер легена на душ-кабината се беше счупил и трябваше да се поправи. но водопроводчикът щеше да заминава на почивка за една седмица. което когато го чух едва не припаднах, защото не си представях да започна първата си работа в архитектурата и първата седмица да не мога да се изкъпя! в края на краищата, уредих да го оправят преди да се нанеса - криво-ляво.
е така, и пристигнахме в неделя с нашите и с един съквартирант техен, който ни докара. чакаме момичето, което живееше преди това в стаята да си разглоби и вземе рамката на леглото (да знам, и да, спах на матрак на земята за известно време, защото хората са.. просто странни). в първия момент, когато видях стаята, когато се качих с нашите, съжалих, че я изчаках да тръгне, а не я хванах на място. стаята беше оставена в отвратителна кочина. такава, че ме беше гнус да подпра дори на стената. по прозорците беше пълно с пръстови отпечатъци, с мръсни подпрозоречни дъски, с мръсен под, който изглеждаше така, сякаш не е дори метен само от примерно три месеца, с трохи от храна в шкафовете, с огромно мръсно петно на страната, на която спиш, върху матрака. отворих вратата на тоалетната ми и почти не припаднах, когато видях, че вратичката на душ-кабината е свалена, което не беше проблемно, просто ставаше голям титаник, когато се къпеш, но по-скоро факта, че заради водопроводчика и неговата работа тоалетната беше оставена в отвратително састояние и безкрайно мръсна. бях толкова ядосана и объркана и ... съжалявах за всичките си взети решения, и накрая просто се разревах като петгодишно бебе, защото не можех да поема всички неща толкова бързо и всичко ме удряше в тялото и болеше. или поне така се усещаше.
мислех си, че поне в кухнята всичко ще е ок, но... бях в огромна грешка. когато отидох да си оставя нещата, всъщност видях, че нямам оставено достатъчно място, за да си прибера всички неща (до този ден, тиганите и повечето по-големи и по-специализирани прибори за готвене все още си стоят в кашона си, в стаята ми, а аз живея на процесната храна, замразена, приготвена във фурната, за да използвам само тавата, защото само нея мога да побера в шкафа си). имах заделено едно тясно шкафче от тези, които са закачени на стената над плотовете. не побираше НИЩО. баща ми отговори фурната, за да намери всякакви остатъци от храна и дебели слоеве мазнина, наслоени по дъното и стените й, както и вътрешната стъклена част на вратичката за отваряне. доповръща ми се, когато го видях. така и на татко. хладилникът беше претъпкан догоре с храна и с 0 място, заделено за мен да оставя своите неща. един от съквартирантите измежду другото се появи изведнъж, малко след като аз изпаднах в нервна криза и получих паническа атака, ревяща на макс, но тихо, с нашите забили остри, решителни и осъдителни погледи в хълцащото ми тяло. питах го за място за нещата ми в шкафовете и хладилника, на което той заяви, че всеки си ги слага, където си иска. и те това беше.
майка ми остана същата вечер да спи при мен, за да ми помогне да изчистим кочината, която наричах стая, да купим храна, да се успокоя за първия си работен ден.
в моменти като този, когато те винаги са там в моите най-тежки моменти, до мен, когато правя тези най-решителни стъпки в живота си, осъзнавам, че ако тях ги няма, съм обречена. и благодаря на Бог, че ги има, и то точно сега, точно в началото на този период от живота ми, който ми е така непознат, за да ме напътстват.
