завръщане, част 1.

бях спряла функционирането на блога си за известно време, докато бурният период от три месеца се поуспокои.
дори не знам откъде да започна, че нито съм и свършила, че да започвам, но нищо...

последната година в университета ми приключи през май.
трудно, трудно приключване, последната вечер беше трудна. но не като миналата година, когато си беше кошмарно. тази година се почувства трудно, някак си порастнало. някак си трудно, но решително.

преборвах последните месеци от университета заедно с излизания тук-таме да попийваме с колегите, защото последната година особено имаш нужда от стабилни дози алкохол да тече в кръвта ти от време на време. вечерите продължиха да ми бъдат трудни, тягостта на мълчанието в стаята ми в общежитията ме убиваше, затова рядко спах вкъщи, когато излизах вечер някъде навън. знам как звучи и не, не е това, което си мислите. едната вечер стигнах дъното, събуждайки се на следващата сутрин в собственото си легло, поглеждайки настрани, за да видя на земята портмонето ми обърнато, жълти и бели стотинки из целия под. бях стигнала дъното емоционално.
тогава престанах. беше ми много трудно.

след приключването на семестъра, се потихме по изложбата на факултета ни. за разлика от миналата година, когато всъщност беше забавно, тази година през всеки един час се питах защо, по дяволите, съм се заловила с това... така или иначе знаех, че няма да ми помогне да си намеря работа, а и хората, които сложиха да ръководят организацията на нашата група (мои колеги), не бяха на ниво. но както и да е.
пот се ля, пари се пръскаха, изложбата мина и замина, с полу-пияни обещания от ръководителите, че ще ми помогнат да замина да работя в германия.

... месец по-късно все още бях в англия. нямах никакви положителни отговори от германия (места, които сама съм си намирала) и никакви отговори като цяло с координати на "приятелски фирми" от страна на моя ръководител. в крайна сметка, разочарование винаги има. жалко, защото тези ръководители много ги харесвах. 
в крайна сметка, преместих се в лондон след края на изложбата, за да си търся работа. ежедневието ми беше тъжна еднотипност в следния ред - събуждане в 9, кафе, 10 започвам да пращам св, до поне пет следобед, след което така или иначе знам, че фирмите вече не работеха, аз също си давах почивка и върших неща из къщата.

месец бях между получаване на никакви отговори и първите, които започнаха да пристигат, които бяха отрицания. в този момент животът ми оттук-нататък зависеше до голяма степен на късмет. аз вършех моята част от сделката - да пращам изрядни св-та и изящно излъскани мотивационни писма - но останалото, което можех да правя е да тая надежда да ми дадат шанс и да се надявам, че конкуренцията не е пълна.

мразех този момент, този един месец, който в главата ми приличаше на една голяма въпросителна. въпросителна не само засягаща кариерата ми, но и до голяма степен личния ми живот. въпросителна за финанси, квартири, пари, пари и пак пари, магистратури, спестявания и всякакви средностатистически притеснения на току-що завършил кадър. в един късен следобед обаче Бог ми намигна и получих имейл от фирма в Саутхемптън, която ме канеше на интервю след седмица. 

малко след това, нещо стана. получих още едно, и още едно, и още едно. но не го приемах като постижение, защото не бяха големи фирми. не се разбирах, защото знаех, че не желая да робувам в голяма корпорация и да ставам архитектурна работна мишка. исках средна по големина фирма, която да ми дава стимул, да ме обучава и да ми дава достатъчно разнообразие от проекти, с които аз да уча сама себе си. 

пръснаха се пари и време по ходене на интервюта. всъщност отидох само на две, но имах подготвени и записани още три или четири, вече не си и спомням даже, все извън лондон, все в неголеми, но прогресивни архитектурни фирми. в крайна сметка, въпреки че все още не усещах никакво задоволение, че нещата вървяха както трябва, се успокоявах с мисълта, че много от моите колеги или сега започват да търсят, или вече са започнали, но все още нямат нищо. знам, звучи отвратително и арогантно, но трябва да разберете, че аз съм голям кариерист като личност и това е голяма и важна част от моя живот.

две седмици след първото ми интервю, се дипломирах. имайки предвид, че съм аз и как аз уреждам собствения си живот и всички подобни събития в него, не мина гладко, даже първия ден си беше пълна кочина, сълзи и излишно хвърляне на пари, заради моите понякога бедни организационни умения. въпреки всичко, въпреки очакването на дъжд, оксфорд ни подари един от най-топлите дни, които е имало за трите години, в които бях там. и беше прекрасно. 
бях безкрайно притеснена за самото преживяване - дипломирането. вече имах лоши спомени и кофти преживяване от подобно голямо събитие - бала - и мисълта, че всичко може да рухне за секунди, както се случи тогава, не спираше да ми виси над главата като гръмоносен облак. не позволявах на това да наруши настроението ми, даже напротив, за първи път го накарах да работи ЗА мен. 
въпреки кофти опита ми с такива неща, деня мина гладко и добре. приятно настроение, както от моя страна, така и от на родителите ми (при нас общото настроение и силно зависимо от индивидуалното и обратно). когато влязохме в церемониалната зала, с всички колеги, осъзнах, че това е последния път, когато ще видя всички заедно. последния път, когато ще чуя някой да се смее някъде и смехът ще ми е познат. гордеех се толкова много, но ми беше и много тъжно. за разлика от бала ми, когато бях толкова тъжна и уплашена, защото щях да заминавам, в правенето на тази стъпка бях тъжна, но уверена. беше по-различно. усещаше се още по-приятно от преди. имаше колеги, които поплакаха, аз не бях от тях. винаги ще имам специална връзка с университета и колегите от там, но по-скоро аз знам кои от тях ще ми липсват и кое от самия университет ще ми липсва. тоест говорим за единични неща, не за генерално преживяване, което ще ми липсва след това.
беше красив ден, споделен със семейството ми, с приятелите, които обичам най-много и въпреки че вечерта прекарах сама и това отново ме натъжи, бях щастлива.

в сутринта на дипломирането си, 21 юни, дадох отговор на една от фирмите, която ми предложи работа. и отговорих, че приемам.

взех тази стъпка след, повярвайте ми, нереално много мислене и притеснение дали взимам правилното решение. имаше толкова много неща, които трябваше да премисля преди да кажа да, за да съм сигурна, че съм обмислила всичко, че после няма какво да има да извадя като довод сама срещу себе си. беше изморителен процес, с много сълзи. притесненията ми бяха простички - че започвам след две седмици, че няма да имам време да си почина, че ще се местя, отново, че е нов град, че няма да познавам никого, че започвам да работя в архитектурата. 
имах по-малко от две седмици да си намеря квартира, преди първият понеделник на юли, когато започнах работа. ходих до Саутхемптън пет пъти, на огледи, пръснах, отново, време и ужасно много пари. не осъзнавах колко трудно е да ходиш на огледи в град, в който никога не си бил, който не познаваш, в който не знаеш кои квартали са ок и кои не са. ведях толкова много неща, имах оферта да живея с апартамент с балкон само с още едно момче, със собствена баня и общ хол и кухня. мястото беше прекрасно, стаята супер, балконът перфектен за пушачи, сумата - едвам щях да си го позволя. но беше близо до работа и точно в центъра, и кварталът беше добър. в крайна сметка, той не избра мен и така и не получих отговор. стана ми толкова тъпо, но нямах никакво време да мисля над случилото се, а да действам. 
времето ми почти изтичаше и се наложи да пътувам още един път, за да оглеждам още няколко неща. двуомях се между няколко, имаше разни работи, както и да е - харесах едното, пратих си капарото и първия наем и започнах да се опаковам.

пристигнах в Саутхемптън, готова да се нанеса, неделята преди да започна работа в понеделник. в събота опаковах, в петък пратих наема. толкова бързо се случи. 
малко след като казах, че взимам стаята и предадох капарото, започнаха да стават разни неща. напимер легена на душ-кабината се беше счупил и трябваше да се поправи. но водопроводчикът щеше да заминава на почивка за една седмица. което когато го чух едва не припаднах, защото не си представях да започна първата си работа в архитектурата и първата седмица да не мога да се изкъпя! в края на краищата, уредих да го оправят преди да се нанеса - криво-ляво. 
е така, и пристигнахме в неделя с нашите и с един съквартирант техен, който ни докара. чакаме момичето, което живееше преди това в стаята да си разглоби и вземе рамката на леглото (да знам, и да, спах на матрак на земята за известно време, защото хората са.. просто странни). в първия момент, когато видях стаята, когато се качих с нашите, съжалих, че я изчаках да тръгне, а не я хванах на място. стаята беше оставена в отвратителна кочина. такава, че ме беше гнус да подпра дори на стената. по прозорците беше пълно с пръстови отпечатъци, с мръсни подпрозоречни дъски, с мръсен под, който изглеждаше така, сякаш не е дори метен само от примерно три месеца, с трохи от храна в шкафовете, с огромно мръсно петно на страната, на която спиш, върху матрака. отворих вратата на тоалетната ми и почти не припаднах, когато видях, че вратичката на душ-кабината е свалена, което не беше проблемно, просто ставаше голям титаник, когато се къпеш, но по-скоро факта, че заради водопроводчика и неговата работа тоалетната беше оставена в отвратително састояние и безкрайно мръсна. бях толкова ядосана и объркана и ... съжалявах за всичките си взети решения, и накрая просто се разревах като петгодишно бебе, защото не можех да поема всички неща толкова бързо и всичко ме удряше в тялото и болеше. или поне така се усещаше.
мислех си, че поне в кухнята всичко ще е ок, но... бях в огромна грешка. когато отидох да си оставя нещата, всъщност видях, че нямам оставено достатъчно място, за да си прибера всички неща (до този ден, тиганите и повечето по-големи и по-специализирани прибори за готвене все още си стоят в кашона си, в стаята ми, а аз живея на процесната храна, замразена, приготвена във фурната, за да използвам само тавата, защото само нея мога да побера в шкафа си). имах заделено едно тясно шкафче от тези, които са закачени на стената над плотовете. не побираше НИЩО. баща ми отговори фурната, за да намери всякакви остатъци от храна и дебели слоеве мазнина, наслоени по дъното и стените й, както и вътрешната стъклена част на вратичката за отваряне. доповръща ми се, когато го видях. така и на татко. хладилникът беше претъпкан догоре с храна и с 0 място, заделено за мен да оставя своите неща. един от съквартирантите измежду другото се появи изведнъж, малко след като аз изпаднах в нервна криза и получих паническа атака, ревяща на макс, но тихо, с нашите забили остри, решителни и осъдителни погледи в хълцащото ми тяло. питах го за място за нещата ми в шкафовете и хладилника, на което той заяви, че всеки си ги слага, където си иска. и те това беше.
майка ми остана същата вечер да спи при мен, за да ми помогне да изчистим кочината, която наричах стая, да купим храна, да се успокоя за първия си работен ден. 
в моменти като този, когато те винаги са там в моите най-тежки моменти, до мен, когато правя тези най-решителни стъпки в живота си, осъзнавам, че ако тях ги няма, съм обречена. и благодаря на Бог, че ги има, и то точно сега, точно в началото на този период от живота ми, който ми е така непознат, за да ме напътстват.

разни хора, разни житейски уроци.

в българия съм вече втори месец. не мога да бъда по-щастлива от това, че съм у дома. да се радвам на удобството да звънна на татко да ме вземе от някъде с колата, да се прибера и мама да е сготвила нещо вкусно, да ги виждам всеки ден и тихо да им се радвам, да усещам мириса на липи по улиците, да усещам дупките по асфалта, да виждам толкова много пушещи хора по улиците. даже и тъпканиците в градския транспорт ми липсваха и честно, не ми пречат.
знам, че никога няма да усетя това чувство отново. защото усещам щастието от това да има много любов около себе си, която ми помага и аз да предавам любов. независимо дали вали, дали е слънце, дали съм се събудила с гъза нагоре или просто ми е дошъл цикъла, пак се чувствам добре.
на работа съм от месец и +/- 2 седмици. работата в магазина е нещо уникално. никога не съм си представяла, че освен да ходя в моловете да харча пари, мога да видя и другата страна на монетата и да работя там. радвам се, че имах тази възможност. запознах се с много хора, запознах се с работен режим на живот, запознах се и с отговорностите, които носи една работа. всичко там ме научи на нещо - малко или не, ще го помня за цял живот. научих се да бъда по-организирана и по-отговорна, и независимо, че работя нещо, което не е свързано със специалността ми и следователно се очаква, че няма да давам всичко от себе си, аз все пак го правя. първа работа или не - това няма значение, ако го правиш с желание. продължавам да бъда на принципа, че ако постоянно предизвиквам себе си, мога да постигна много.
и го правя. 
там се срещнах с различни хора, които откриха за мен живота си, споделяха ми неща. научиха ме, че за да бъдеш част от живота, трябва да се откриеш към него и съм им благодарна за този урок. изпитах го и знам, че е така. разбира се, както винаги, бях свидетел и жертва на разочароващи хора, но този път не позволих това да ме сломи както по принцип обичам да правя. радвам се много. 
благодаря на всички тези хора, че ми позволиха да бъда част от живота им. :)

пътят към вкъщи.

тридесети май беше един много, ама много дълъг ден.
започвайки от ранната сутрин, в която излизах тоалетната до блясък, пуснах пране два пъти и прибирах последно дрехи, минавайки през тътренето на двата куфара и двете чанти до братовчедка ми, ходенето на кафе, двете разходки, оправянето на още багаж, миенето на бюрото и секцията в стаята ми и прахосмученето на килима, до оправянето на хладилника, правенето на сандвичи, доопаковането и тръгването в 3.10 сутринта, сама, с два куфара и две чанти.
не съм спала 24 часа.
автобуса за Хийтроу закъсня. все още ме гложди притеснението, че куфарът ми е твърде тежък и ще трябва да доплащам за overweight. притеснявам се и че ръчният ми багаж е твърде тежък и че и за него ще трябва да плащам. прозявам се през пет минути. на спирката пристига и друго момиче. на десет минути минават разни пияни хора. един човек на съседната спирка яко си повърна и после реши да ходи пеша, защото се усети, че в три през нощта няма градски автобуси.
автобусът. най-накрая.
заспала съм веднага, щом съм се облегнала назад на седалката. и като по часовник се събудих точно, когато вече бяхме през терминал 5 на едно от най-големите летища в Европа. сърцето ми заблъска по-силно. обожавам цялата галимация по пътуването със самолет - да си хванеш пет различни автобуса докато стигнеш своя терминал, да се занимаваш с чекиране, минаване през проверки, самия полет - прекрасно е.
естествено, както винаги, билета си го запазих до централната автогара на хийтроу, та оттам трябваше да си взема един от безплатните автобуси до моят си терминал.
30 минути чакане. времето е хладно, чантата ми тежи и рамото ме боли. имам чувството, че цялата ми стойка е прегърбена и изгърчена заради товара, който нося. за толкова ранна, съботна сутрин, тук е безкрайно оживено. хора отиват на работа в събота - явно - ползват автобусите, за да стигнат до други квартали и до спирки на метрото. всякакви хора - араби, англичани, гърци, руснаци, една великолепно небрежна смесица от имигранти и чистокръвни ингилизи. гледам ги как тичат насам-натам, ядосват се, че автобусите закъсняват, лондон винаги е бил безкрайно динамичен град в моя поглед. всичко се случва като че ли има часовник, който тиктака някъде далеч на фон, и трябва да се бърза. трябва. в англия винаги ми е било неудобно да запаля цигара някъде навън, защото много често има зони, в които не се пуши. като например под платформите за чакане на автобуси - навсякъде - пушенето е забранено. винаги съм на принципа, че ако ми се пуши и не знам дали е разрешено, просто чакам да видя някого, който също е запалил цигара. за по-сигурно.
на отиване към терминал пет, още в автобуса от оксфорд, небето над летището беше описано с бели линии, събиращи се в една точка - някъде зад сградата на самия терминал. изглеждаха невероятно стръмни линии, на около 60 градуса, сякаш са от изтребители, а не от самолети. усетих кожата си да настръхва.
когато се качвах в безплатния автобус към терминал четири, шофьорът ме заговори. каза ми, че ми се учудва как за толкова слабичка женичка успявам да нося очевидно тежките си куфари. казах му, че когато нямаш друг избор, правиш каквото и да е.
оказва се, че много от тези автобуси на път към терминала, минават през кварталите преди това, с много начестени спирки, от които повечето хора, които се качват, са служители на летището. добре измислено и много удобно. беше странно, че бях единственият човек с куфари в цялото автобусче, но все пак. 
обичам летищата. създават ми редица от красиви чувства и обожавам как коремът ми е свит на топка - по приятен начин - всеки път, когато трябва да летя. обожавам да гледам как хората се посрещат, как се прегръщат и да виждам усмивките от първият от много време физически контакт. независимо, че не си част от това, моментът те грабва така, сякаш и ти чакаш този човек, усещаш радостта. при departures никога не съм виждала хора, които да изпращат и да плачат, не и на това летище. тази част от сградата е каша. виждаш как хора с колички с по шест куфара летят към проверките, а проверките пък са винаги обърквация по всякакъв начин. хора с отворени куфари преместват багаж при чекирането, а при проверките отварят куфарите, за да разкарат всички простотии, които не можеш да носиш.
този път и аз бях от тези с отворените куфари, понеже без да мисля, бях натъпкала всички неща, които по принцип биха искали да се извадят и сложат в прозрачни торбички, точно в ръчния си багаж - лепила, лакове, гримове, сандвичи и какво ли още не. та и аз си пльоснах куфара на средата на нищото, отворих го и започнах да ровя в кочината си от лаптопи, бельо и дамски принадлежности, докато една много мила индийка, работеща там, ми помагаше да си прибриам тоновете малки, незначителни разкрасителни продукти.
по някакъв божи знак, когато влязох да ми проверяват багажа и да мина през онази порта против метал, бях заобградена от българи. единият даже го познавах, но той се направи, че не знае коя съм. не бях особено учудена, а и не дадох знак, че ми пука. останах си мълчалива и не казах нищо, просто не желаех да проявавам признаци на българщина по какъвто и да е начин. 
преди да замина за летището, вкъщи бях проверила всички неща, които биха ми трябвали и бях снимала разни карти. проучих целият терминал, за да знам къде мога да пуша и къде не, къде има определени неща и къде тоалетни. за първи път се престраших да отида да пуша в зоната, определена за това - много добре са си го измислили, а и аз лично го намерих повече като място, където можеш да си поемеш глътка външен въздух, разбира се отчасти примесен с пушек, освен да изпушиш и една цигара. също така, за първи път реших, че ще отида и до тоалетна на летището. досега не ми беше ясно как да отида с куфара и багажите си, но реших, че щом всички го правят, значи куфара не е проблем. влязох вътре и видях, че са направили тоалетните кабинки една идея по-големи от по принцип, точно с мисълта, че хората с багаж ще могат да го оставят вътре и да има достатъчно място за още двама човека. супер.
отидох до тоалетна, значи всичко е чук.
когато след безкрайно закъснение, ни осведомиха на едно от милионите малки табла с информация за полети и гейтове, кой е нашия, веднага се изтрелях. винаги имам фобия, че ще объркам нещо и ще си изпусна полета. никога не се е случвало, но като че ли е по-добре да се притеснявам, защото винаги отивам навсякъде с поне 30 минути по-рано. 
и разбира се, винаги в чакалнята пред гейта за полет на българия еър, се радвам на една много цветна картина от хора, която честно и искрено ме забавлява.
има ги нахаканите момичета, които когато вървят си въртят дупетата, сякаш притежават летището, англичаните и страната им, мислейки, че щом учат там, значи са едни от тях. тези индивиди са ми едни от любимите. винаги са облечени с дрехи, на които по някакъв начин е загатната марката, за да се добави и малко 'стил' към цялата картина и да не бъдат помислени за средностатистическо българско момиче с дънки от битака и чехли от пазара в куфара. трябва да се разграничават от тези неща.
втори тип - работещи българи в чужбина, но най-вече тези, които винаги, когато трябва да летят, се обличат с анцуг на найки и маратонки на пума, за да може все пак, когато пристигнат в българия да покажат много повече елегантност в облеклото си от един тъп българин от софия с анцуга адидас от пазара. те са също с едно необикновено характерно поведение, сякаш светът е в краката им, но то е ясно проявено само когато са сред свои, за да покажат по-голяма мощ. или с други думи казано - в англия, тези хора са тихи като овчици, но когато се качат в самолета, пълен с българи или пристигнат на летището в софия, изведнъж те вече са някои, те работят в англия, носят марковите си спортни дрехи и са повече от всеки един човек в България. гръмогласни и с много ясен тон на пренебрежение, те са най-забавният тип българи, които можеш да срещнеш по чужбината.
на последно място са всички онези богати дечица, на които мама и тати са купили билетите, както и всичко в техния живот, включае и най-вероятно образованието в чужбина. те също са гръмогласни, но не само сред свои. знаете, парите дават самочувствие, което не зависи от местоположението. това важи и за тях. 
не ме разбирайте погрешно. безкрайно много обичам България и това да се върна тук за това лято, ме направи невероятно щастлива, защото имах нужда от това. имах нужда да се прибера 'у дома' и да изляза от депресията, в която бях изпаднала. а и сърцето ме болеше при мисълта да не се прибера в България. другата година може и да не, но за тази - беше задължително. 
всички тези типове българи, с които се сблъсквам, когато съм в Англия, не ме притеснява. интересни са ми като поведение - без контакт, само наблюдения. ние, българите, сме безкрайно интересен тип хора. освен, че бихме учудили чужденците, понякога ми се струва, че учудваме и самите себе си.
сега съм в България и съм невероятно щастлива. все още не мога да повярвам, че стоя на дивана в хола и пуша цигара с кафе. сънувала съм го, но все още ми се струва, че сякаш сънувам. имам навика да пропускам случващото се в момента, мислейки твърде много за бъдещето, независимо колко много съм очаквала този момент. 
тъкмо получих две обаждания за работа. 
щастлива съм.

архитектурата обича смелите.

специалността с най-високи индикации за безработица е архитектурата.
само в голям, космополитен, милионен град като Лондон, безработицата в тази област е 12.5% (май 2013г.). разгледах форуми и статии онлайн, и ето какво намерих, че са публикували BD (building design - тези, които са изнесли статистическите резултати) като туитър отговори на различни хора, завършили тази специалност:

“As a senior architect (late 50s) who is versatile and with a specific speciality, there are zero employment prospects.”

“New mom back to work, seeing first hand how hard it is to work in architecture and balance family. Staying late hard to avoid.”

“At this practice, all staff have taken significant pay cuts – in my case a 60% cut.”

“Award winning architect: 8 months, 127 job applications, 6 replies, 2 interviews and no job."

всички неща, които прочетох, определено ме разтревожиха и в момента имам смесени чувства. защо? защото септември месец започва и моята учебна година като първокурсничка в специалност архитектура в oxford brookes university. как бих изпълнила тригодишното си, изключително изтощително и тежко обучение в тази област, знаейки, че след като завърша бакалавър, работя (ако имам късмет) една година стаж, продължа още две години до тотално строшаване на четирибуквието, може и да не направя нищо. просто работиш усърдно, за да постигнеш целта си да получиш едно хвърчащо листче, с което си удостоен да бъдеш квалифициран британски архитект, част от тяхната гилдия и прочие, и накрая да седнеш в хола на мизерния си, малък апартамент, безработен, 'чудейки се защо да фък си завършил архитектура?

боже, колко хубаво звучи. нямам търпение да започна.

rip to me and all my future colleagues.

пс. за повече инфо - see the image below.