дъждовна пролет.

знам, че от безкрайно много време съм неактивна. оказа се, че вторият семестър на втори курс си е чист rollercoaster и всякакви емоции просто не са спряли от самото му начало през февруари. истината е, че си спомням един ден през последните няколко месеца, който беше наскоро, в който всъщност намерих време да полегна и да почета Буковски и се почувствах отново като себе си. 
отделно от това, всички други четива бяха свързани пряко и непряко с архитектура.
големите новини са няколко - семестърът и годината приключиха (надявам се всичко с резултатите да мине окей), заминавам за маракеш, мароко другата седмица, пратих си порфолиото за лятното училище на Баухаус И ТЕ МЕ ПРИЕХА, имейлът за което получих днес и цял ден съм в уникално странно настроение, че успях да го постигна. така че след Маракеш се връщам в Оксфорд, откъдето се местя към Лондон, за да поработя за известно време, след което в края на юли заминавам за Германия и оттам в средата на август вероятно към България.
цялата ми ваканция в момента в главата ми изглежда като една голяма каша от мен по летища и пътувания насам-натам, но е притаена с надеждата, че всичко това ще бъде придружено от безкрайно много забавление и усмивки.
междувременно, в момента съм в екипа хора от моята група в университета, които оправяме нашата част от изложбата на студентите по архитектура от нашият факултет, която ще се състои след две седмици. за момента работата не кипи на 100%, но знам, че към края на тази седмица всички от екипа ще започнем да се панираме, че времето си лети.
отделно от академичните ми начинания, вчера приготвих жестоки телешки сандвичи, много простички - хлебче, маруля, домати, краставици, телешко кюфте (ср.дебелина около 2 - 3 см), лук (запържен леко в мазнината на телешкото), запържено яйце, хлебче. предупреждавам, получават се направо ГИГАНТСКИ сандвичи, тип тауър едва ли не, затова внимавайте с порциите. аз направих четири сандвича за себе си и едвам изядох един, другите дадох на съквартирантките си, защото просто порцията ми беше на 10000% непосилна. утре най-вероятно ще си приготвя паста на фурна, която може да споделя, а може и да не, в зависимост от това колко интересна се получи.
споделям снимки на телешкият сандвич а ла кони.

the night sky falls onto me.

един прекрасен месец мина.
изпълних го с усмивките на колегите си от работата, със закачки, разговори, откровения, болките на разни хора и много, много работа. толкова много, че даже си подух коляното за мой късмет.
приключих работа на последния ден от юли, с една целодневна смяна както си трябва. изпратиха ме топло и приятелски, така, както не видях да изпращат никой друг от шестте ни колеги, които напуснаха преди това. стана ми много приятно. надявам се, че тези хора ще останат в живота ми. ако е писано.
сега е време да почина, въпреки че май ще се наложи да се прибера в англия една идея по-рано от планираното. това далеч няма да ми попречи да видя цялата рода и да си отделя една скромна седмица за бясно море. 
днес е трети, а на трети започва петото издание на софия диша. доколкото прочетох темата ще е еко настроена, което е супер, защото аз съм много на ти с екологичния начин на живот. нали към такъв вид архитектура се стремя, все пак.:)
направих едно кратко пътуване до австрия, за да изпратя леля си по новият път на брака. прекарах си невероятно, но мисля, че това беше просто от самата атмосфера, в която се намирах. мястото беше райско. бяхме до езеро, казва се traunsee, където сякаш времето просто е спряло. има планини, има вода, има малки, уютни, наредени верижно градчета-селца и гостоприемни, топли хора. 
сега ако успея финансово, ноември месец съм в синсинати, охайо, сащ, за да изпратя и братовчед си по неговият споделен със сузи път. много се надявам, fingers crossed да успея.
не ми се прибира в англия, там е такава скука. тук имам всичко и всички, и най-хубавото - чувствам се щастлива и добре. но няма как, ще завърша там след още две години и ще му мисля.:)

пътят към вкъщи.

тридесети май беше един много, ама много дълъг ден.
започвайки от ранната сутрин, в която излизах тоалетната до блясък, пуснах пране два пъти и прибирах последно дрехи, минавайки през тътренето на двата куфара и двете чанти до братовчедка ми, ходенето на кафе, двете разходки, оправянето на още багаж, миенето на бюрото и секцията в стаята ми и прахосмученето на килима, до оправянето на хладилника, правенето на сандвичи, доопаковането и тръгването в 3.10 сутринта, сама, с два куфара и две чанти.
не съм спала 24 часа.
автобуса за Хийтроу закъсня. все още ме гложди притеснението, че куфарът ми е твърде тежък и ще трябва да доплащам за overweight. притеснявам се и че ръчният ми багаж е твърде тежък и че и за него ще трябва да плащам. прозявам се през пет минути. на спирката пристига и друго момиче. на десет минути минават разни пияни хора. един човек на съседната спирка яко си повърна и после реши да ходи пеша, защото се усети, че в три през нощта няма градски автобуси.
автобусът. най-накрая.
заспала съм веднага, щом съм се облегнала назад на седалката. и като по часовник се събудих точно, когато вече бяхме през терминал 5 на едно от най-големите летища в Европа. сърцето ми заблъска по-силно. обожавам цялата галимация по пътуването със самолет - да си хванеш пет различни автобуса докато стигнеш своя терминал, да се занимаваш с чекиране, минаване през проверки, самия полет - прекрасно е.
естествено, както винаги, билета си го запазих до централната автогара на хийтроу, та оттам трябваше да си взема един от безплатните автобуси до моят си терминал.
30 минути чакане. времето е хладно, чантата ми тежи и рамото ме боли. имам чувството, че цялата ми стойка е прегърбена и изгърчена заради товара, който нося. за толкова ранна, съботна сутрин, тук е безкрайно оживено. хора отиват на работа в събота - явно - ползват автобусите, за да стигнат до други квартали и до спирки на метрото. всякакви хора - араби, англичани, гърци, руснаци, една великолепно небрежна смесица от имигранти и чистокръвни ингилизи. гледам ги как тичат насам-натам, ядосват се, че автобусите закъсняват, лондон винаги е бил безкрайно динамичен град в моя поглед. всичко се случва като че ли има часовник, който тиктака някъде далеч на фон, и трябва да се бърза. трябва. в англия винаги ми е било неудобно да запаля цигара някъде навън, защото много често има зони, в които не се пуши. като например под платформите за чакане на автобуси - навсякъде - пушенето е забранено. винаги съм на принципа, че ако ми се пуши и не знам дали е разрешено, просто чакам да видя някого, който също е запалил цигара. за по-сигурно.
на отиване към терминал пет, още в автобуса от оксфорд, небето над летището беше описано с бели линии, събиращи се в една точка - някъде зад сградата на самия терминал. изглеждаха невероятно стръмни линии, на около 60 градуса, сякаш са от изтребители, а не от самолети. усетих кожата си да настръхва.
когато се качвах в безплатния автобус към терминал четири, шофьорът ме заговори. каза ми, че ми се учудва как за толкова слабичка женичка успявам да нося очевидно тежките си куфари. казах му, че когато нямаш друг избор, правиш каквото и да е.
оказва се, че много от тези автобуси на път към терминала, минават през кварталите преди това, с много начестени спирки, от които повечето хора, които се качват, са служители на летището. добре измислено и много удобно. беше странно, че бях единственият човек с куфари в цялото автобусче, но все пак. 
обичам летищата. създават ми редица от красиви чувства и обожавам как коремът ми е свит на топка - по приятен начин - всеки път, когато трябва да летя. обожавам да гледам как хората се посрещат, как се прегръщат и да виждам усмивките от първият от много време физически контакт. независимо, че не си част от това, моментът те грабва така, сякаш и ти чакаш този човек, усещаш радостта. при departures никога не съм виждала хора, които да изпращат и да плачат, не и на това летище. тази част от сградата е каша. виждаш как хора с колички с по шест куфара летят към проверките, а проверките пък са винаги обърквация по всякакъв начин. хора с отворени куфари преместват багаж при чекирането, а при проверките отварят куфарите, за да разкарат всички простотии, които не можеш да носиш.
този път и аз бях от тези с отворените куфари, понеже без да мисля, бях натъпкала всички неща, които по принцип биха искали да се извадят и сложат в прозрачни торбички, точно в ръчния си багаж - лепила, лакове, гримове, сандвичи и какво ли още не. та и аз си пльоснах куфара на средата на нищото, отворих го и започнах да ровя в кочината си от лаптопи, бельо и дамски принадлежности, докато една много мила индийка, работеща там, ми помагаше да си прибриам тоновете малки, незначителни разкрасителни продукти.
по някакъв божи знак, когато влязох да ми проверяват багажа и да мина през онази порта против метал, бях заобградена от българи. единият даже го познавах, но той се направи, че не знае коя съм. не бях особено учудена, а и не дадох знак, че ми пука. останах си мълчалива и не казах нищо, просто не желаех да проявавам признаци на българщина по какъвто и да е начин. 
преди да замина за летището, вкъщи бях проверила всички неща, които биха ми трябвали и бях снимала разни карти. проучих целият терминал, за да знам къде мога да пуша и къде не, къде има определени неща и къде тоалетни. за първи път се престраших да отида да пуша в зоната, определена за това - много добре са си го измислили, а и аз лично го намерих повече като място, където можеш да си поемеш глътка външен въздух, разбира се отчасти примесен с пушек, освен да изпушиш и една цигара. също така, за първи път реших, че ще отида и до тоалетна на летището. досега не ми беше ясно как да отида с куфара и багажите си, но реших, че щом всички го правят, значи куфара не е проблем. влязох вътре и видях, че са направили тоалетните кабинки една идея по-големи от по принцип, точно с мисълта, че хората с багаж ще могат да го оставят вътре и да има достатъчно място за още двама човека. супер.
отидох до тоалетна, значи всичко е чук.
когато след безкрайно закъснение, ни осведомиха на едно от милионите малки табла с информация за полети и гейтове, кой е нашия, веднага се изтрелях. винаги имам фобия, че ще объркам нещо и ще си изпусна полета. никога не се е случвало, но като че ли е по-добре да се притеснявам, защото винаги отивам навсякъде с поне 30 минути по-рано. 
и разбира се, винаги в чакалнята пред гейта за полет на българия еър, се радвам на една много цветна картина от хора, която честно и искрено ме забавлява.
има ги нахаканите момичета, които когато вървят си въртят дупетата, сякаш притежават летището, англичаните и страната им, мислейки, че щом учат там, значи са едни от тях. тези индивиди са ми едни от любимите. винаги са облечени с дрехи, на които по някакъв начин е загатната марката, за да се добави и малко 'стил' към цялата картина и да не бъдат помислени за средностатистическо българско момиче с дънки от битака и чехли от пазара в куфара. трябва да се разграничават от тези неща.
втори тип - работещи българи в чужбина, но най-вече тези, които винаги, когато трябва да летят, се обличат с анцуг на найки и маратонки на пума, за да може все пак, когато пристигнат в българия да покажат много повече елегантност в облеклото си от един тъп българин от софия с анцуга адидас от пазара. те са също с едно необикновено характерно поведение, сякаш светът е в краката им, но то е ясно проявено само когато са сред свои, за да покажат по-голяма мощ. или с други думи казано - в англия, тези хора са тихи като овчици, но когато се качат в самолета, пълен с българи или пристигнат на летището в софия, изведнъж те вече са някои, те работят в англия, носят марковите си спортни дрехи и са повече от всеки един човек в България. гръмогласни и с много ясен тон на пренебрежение, те са най-забавният тип българи, които можеш да срещнеш по чужбината.
на последно място са всички онези богати дечица, на които мама и тати са купили билетите, както и всичко в техния живот, включае и най-вероятно образованието в чужбина. те също са гръмогласни, но не само сред свои. знаете, парите дават самочувствие, което не зависи от местоположението. това важи и за тях. 
не ме разбирайте погрешно. безкрайно много обичам България и това да се върна тук за това лято, ме направи невероятно щастлива, защото имах нужда от това. имах нужда да се прибера 'у дома' и да изляза от депресията, в която бях изпаднала. а и сърцето ме болеше при мисълта да не се прибера в България. другата година може и да не, но за тази - беше задължително. 
всички тези типове българи, с които се сблъсквам, когато съм в Англия, не ме притеснява. интересни са ми като поведение - без контакт, само наблюдения. ние, българите, сме безкрайно интересен тип хора. освен, че бихме учудили чужденците, понякога ми се струва, че учудваме и самите себе си.
сега съм в България и съм невероятно щастлива. все още не мога да повярвам, че стоя на дивана в хола и пуша цигара с кафе. сънувала съм го, но все още ми се струва, че сякаш сънувам. имам навика да пропускам случващото се в момента, мислейки твърде много за бъдещето, независимо колко много съм очаквала този момент. 
тъкмо получих две обаждания за работа. 
щастлива съм.

пътуване - част 1.

мисля, че има красота във всичко около нас. понякога обаче е по-трудно да я забележим или да я усетим от други моменти, просто защото е затрупана под много мръсотия и прах.
чичо Тони, от магазинчето до старото ми училище, почина. една от най-тъжните новини. той ни беше толкова близък на всички, че даже ми беше и на бала. в ресторанта. специален куверт за Тонката! беше на баловете на нас и на всички випуски преди нас за последните 17 години. и изведнъж - пуф! влизаш във фейсбук след суперизморителен ден и виждаш, че този прекрасен човек вече го няма. ей така. толкова ми е странно как хората си отиват просто ей така... кара ме да се чувствам тъжна, че и аз така ще си отида.

----------------------------------------------------------------------
един уикенд в Глазгоу.
пепи принадлежи на този град. докато вървим към пъба, аз леко си заглаждам новата пола с флорални елементи, мисля си за онези адски тъпи българи, с които загубих два часа от живота си в слушане на тъпни. прибирам си косата зад ухото и поглеждам към пешо, който мълчаливо ходи до мен. на фона на урбанистичната картина на централната улица на глазгоу зад себе си, просто не мога да не забележа, че той просто се вписва. някак си направо се смесва с нея и стават едно цяло. не, не като камуфлаж. като нещо по-силно. като нещо, към което принадлежиш.
като цяло съботата беше хубав ден. валя, докато се разхождахме в началото, но после спря. огледах центъра, видях типичните мъже в килти, бях в типичен шотландски пъб, слушах уличните рандом музиканти. видях онзи пич, който се раздава на саксофон, за който пепи ми беше обяснявал. абе въобще - каквото можах, попих от града. разбира се, без да искам, но явно не и така за вселената, попаднах в галерията за архитектурата на шотландския архитект Макинтош, който е проектирал и Училището по изкуства там. невероятни неща. бях толкова вдъхновена.
на прибиране, въпреки пътуването ми цял ден до Лондон, в автобуса към Оксфорд бях окрилена от идеи за индивидуалния ми проект по дизайн. бях адски нетърпелива да ги споделя на ръководителя си, защото имах чувството, че благодарение на това пътуване, съм натрупала два пъти повече познание за архитектурата и функциите й, от което и да е висене в Гугъл в библиотеката.
и съдбата изведнъж ме срещна, присмя ми се и ми каза: о, не, не толкова бързо, млада, вдъхновена студентке по архитектура. в тази специалност нещата далеч няма да се случат толкова лесно за теб, колкото ти се иска.
и БАМ! днес на срещата с ръководителя ми споделих гениалната си идея и ей така, той не я хареса. не можех да повярвам на ушите си. той не я хареса. НЕ Я ХАРЕСА. не е достатъчно реалистична, не е стабилна идея, трябва да успееш да убедиш изпитващите на изпита. 
майната им! идеята ми беше страхотна. исках това да бъде място за хора като мен. хора, които обичат да пътуват. това щеше да бъде място, в което те щяха да имат възможността да обменят опит, снимки, преживявания и вкусове. но не. 
не се вписва в района, където ти е обекта. не може.
еми кур за яката идея. и аман от еднакви ръководители.
пък.

тролейни мисли 2.

има неща, които много бих искала да снимам. неща, които само обектива би могъл за изобрази. неща като лицето ти сутрин, когато се събуждаш или в тролея, докато пътуваме, как гледаш през прозореца, въпреки глупавата ти прическа. как гърдите ти се повдигат докато вдишваш и издишваш, тихо заспал до мен. неща, които не мога да опиша с думи и не мога да изразя с жестове, защото са безценни. и само фотоапарат би могъл да ги хване завинаги такива, каквито умът ми би искал да ги запомни.

muffins.

нищо не ме вдъхновява повече от природата,
и нищо не ме кара да се чувствам по-добре от думите.


--
днес бяхме на витоша с приятели. прекарахме един чудесен следобед и надвечер на вода и кока кола. хапнахме си. полежахме си на импровизираните дървени шезлонги около нещото, приличащо на басейн. цъкахме, малко неуспешно, хек и се щуркахме като луди. 
четири пъти обърках пътя и транспорта. 
но се радвам. видях онази красива софия вечер, с всичките й блещукащи светлинки, отвисоко, невероятна, както само тя си може. когато само тя си може.
много усмивки, споделени.
денят е 13. 

a wave goodbye.

getting on the road again.


photo:MertTutuncu.

countdown until im happier.(:

на 154тия км:
асфалтът блещука от жаркото слънце. слънчогледите спокойно спят, свели своите глави. километрите се отброяват, а в главата ми ехти музика.


на 57мия км:
преброих 82 коли за последните 1-2км. време е да опиша обстановката. аз и още 4 жени. една - на възраст, с розова чанта. втора - къса коса, червени грозни обувки и две нетолкова хващащи окото, едната от които най-вероятно студентка. току що минахме през тунела. имам чувството, че вали. пишка ми се. скука.


на 54тия км:
пишка ми се още повече. до ихтиман съм. бавно, но славно пътувам, а температурата все повече пада. часът е осем без десет. мразя тази част от магистралата - самотна е и е еднообразна. въпреки това - доста зелена.
п.с. май вали. пак имам това чувство.


на 48мия км:
температурата спадна на 21 градуса. шибано време. стъмва се. не виждам залеза, защото слънцето е срамежливо и се крие зад едни облаци. въпреки всичко светлината, която пада, е невероятна.


2км:
познатите ханчета. лампите. гнездото на щъркелите. поста на полицията. ЗДРАВЕЙ СОФИЯ.^^