experimentation.

i had a shoot today for a performative art that i did during my research of the work of Yves Klein. if you havent heard of him, he was the artist who named a tint of blue with his name, google it, its called "international klein blue".
i am researching one of his performances in which in front of a live audience, he asked three naked models to paint themselves with paint and then "reprint" their body (by essentially pressing their body) onto a big vertical sheet of fabric. it is one of his most famous performances and when i saw it, i fell in love. i am absolutely magnetized by the idea of the women using their bodies as "live brushes". his art is very nice. :)
here are the pictures and the final piece from today.

along these lines...

one week in oxford, with a one-off stop at London for one night after the first tutorial day on thursday, and im already sick. nose is running like the niagara falls, i already had temperature and feel like poop.
so the first day of school went well. met the second years in the unit, the tutors as well - toby and colin. nice guys, tobys a tutor in technology for the tech module so i'd assume our unit is going to be very techy. but thats to be seen yet. and also, big news - field trip this year is to ICELAND. fucking iceland!! its going to be amazing, i cant wait for it. leaving at the end of October.
no signs of any tutorial for the dissertation but we'll see how that goes. im already one day behind and thats BAD. 
so the unit this year is about performance. i already decided on my performance - hand-printing. i'll do a linocut today and film it, and monday i'll pop in the oxford printmakers cooperative to see the machines and different techniques and to talk with the guys there. they said mondays are usually quieter.
also went on a workshop for small kids today called "ready steady color" for coloring plates with "ketchup", "mustard" and so on. it was so fun, although it was for children. it was for the performance research but i had a good time anyways.
still not sent thomas's present. its so bad. its on my desk and i look at it every day, thinking where the fuck am i going to find the time to go to the post office and send it off finally. i'll have to do it monday so i know im done with it and dont have to bother anymore.
went to an 80s party yesterday at ben and kierans. me and tin went to primark before to buy some ugly shit we're never going to wear again in eye-blinding colors like yellow and orange. seriously, i looked like a road sign or a bikers safe shirt, you know, the yellow ones. but i think i was very authentic, haha.
wednesday lena did a sushi night again - always on freshers week before the craze has started. was so fun, thats when i met tin. she studies in germany, frankfurt, doing a semester abroad here, in my uni. she's very fun!
im off to rehabilitating now, before i actually die because of this cold.

happiness is rare but it feels so good.

радвам се на хората, които намерих в живота си напоследък. правят ме безкрайно щастлива. 

------------------------
пс. преместих постовете за архитектурата в отделен блог, за да разделя двете неща - personal and academic.:)

day 6.

day 5.

обекти:
1.) turl street kitchen, oxford, united kingdom

2.) derry city walls, derry, northern ireland

day 2.

ден втори, семестър първи, втори курс

хм. към цялата купчина проекти по дизайн, днес добавхме още две - технология и градове, култура и общество. по технология имаме проекти, групови, както по дизайн. моята група е с клиент едно прекрасно местенце за хапване в центъра на оксфорд със задача да направим столове и маси. мисля, че имаше още една или две групи със същия клиент. след което, вторият ни проект ще бъде индивидуален - ще ни бъде зададена сграда, към която да се отнесем критично, да набележим недостатъците и 'да ги поправим'. накратко казано - ре-дизайн на съществуваща сграда, но силно се надявам да е само на една част. 
за ГКО също сме на групи. семинарни групи. имаме лекции и семинари. на лекциите ни биват представени теми, като урбанистична визия, върху която имаме списък с книги, които трябва да прочетем. поправка - части от книги, които трябва да прочетем. след което имаме семинар, който представлява един вид дискусия с още три групи освен нашата, за книгите и проблемите, изложени в тях. за изпита - трябва да направим един вид книга групово. избираме една от темите и обект в лондон или оксфорд. върху него пишем есе, всеки от групата, като накрая тези есета се събират в едно - като книга, която трябва да има съответно перфектен дизайн, типография и така нататък.
грубо представям модулите си, защото ще е добре да се знае като основа на това, което ще споделям по-нататък, ако, честно казано, успея да поддържам идеята си. много ми се иска, но след днес ме съмнява да успявам да се храня и да спя нормално с такава програма, пък какво остава отгоре на това и да пиша в блога. НО надеждата умира последна, затова стискаме палци и се надяваме да не е чак толкова натоварено, колкото за момента изглежда.:)

day 1.

реших да се опитам да ви покажа какво представлява живота на един студент по архитектура, ден по ден - ако пропусна някой ден, то имайте предвид, че съм или безкрайно уморена, или безкрайно натоварена, но ще се опитам, въпреки всичко, да поддържам този един вид дневник.
----------------------------------------------------------------
ден първи, семестър първи, 2 курс архитектура

не мога да опиша колко изморена се чувствам в момента. на крак съм от девет сутринта и се прибрах вкъщи в 7 вечерта. това е първият ден от семестъра, но го усетихме сякаш беше 101-ят. имахме чувството, че мозъците ни ще се изпържат от претоварване с информация и в крайна сметка - умора. в 6ч. вечерта вече всички едвам гледаха, някои се поклащаха, за да се държат будни, други полу-заспиваха, подпряни на лактите си.
ден едно мина в безкрайно много презентации за северна ирландия и войните, както и в диаграми и анализи на ситуации и събития. очевидно тази година ще е още по-голям ад от миналата, тъй като имаме седем месеца, в които да произведем перфектно портфолио, първите страници, от които, трябва да бъдат подготвени за този четвъртък. чудесно.
винаги това ме е съсипвало в специалността ми. фактът, че ти харесва, искаш да го учиш, но самия процес е толкова изтощителен и съсипващ организма ти от безсъние и стрес, че в един момент се чудиш защо продължаваш да си го причиняваш. и тук идва най-голямата изненада за теб самия - въпреки въпросите към самия себе си, ставаш, сядаш на бюрото и започваш да чертаеш. знаеш, че не можеш да гледаш от безсъние, но въпреки всичко вътрешно искаш да приключиш всичко, не, за да го приключиш и да свършиш веднъж за винаги с него, а защото вътрешно те човърка някакво извънземно чувство, че винаги можеш още.
и още. и още. и още. и още.
според статистически данни, само за 2013, годината, в която аз кандидатствах, са били приети само във Великобритания около 4 060 кандидат-студенти, а за 2014 - приблизително 4 265. това са цифри, които са абсолютно показателни, че архитектурата все още е силно желана специалност. значи такъв брой студенти преминават през този ад всяка година само в UK - около 4 000.
успех на всички тези колеги.

пътят към вкъщи.

тридесети май беше един много, ама много дълъг ден.
започвайки от ранната сутрин, в която излизах тоалетната до блясък, пуснах пране два пъти и прибирах последно дрехи, минавайки през тътренето на двата куфара и двете чанти до братовчедка ми, ходенето на кафе, двете разходки, оправянето на още багаж, миенето на бюрото и секцията в стаята ми и прахосмученето на килима, до оправянето на хладилника, правенето на сандвичи, доопаковането и тръгването в 3.10 сутринта, сама, с два куфара и две чанти.
не съм спала 24 часа.
автобуса за Хийтроу закъсня. все още ме гложди притеснението, че куфарът ми е твърде тежък и ще трябва да доплащам за overweight. притеснявам се и че ръчният ми багаж е твърде тежък и че и за него ще трябва да плащам. прозявам се през пет минути. на спирката пристига и друго момиче. на десет минути минават разни пияни хора. един човек на съседната спирка яко си повърна и после реши да ходи пеша, защото се усети, че в три през нощта няма градски автобуси.
автобусът. най-накрая.
заспала съм веднага, щом съм се облегнала назад на седалката. и като по часовник се събудих точно, когато вече бяхме през терминал 5 на едно от най-големите летища в Европа. сърцето ми заблъска по-силно. обожавам цялата галимация по пътуването със самолет - да си хванеш пет различни автобуса докато стигнеш своя терминал, да се занимаваш с чекиране, минаване през проверки, самия полет - прекрасно е.
естествено, както винаги, билета си го запазих до централната автогара на хийтроу, та оттам трябваше да си взема един от безплатните автобуси до моят си терминал.
30 минути чакане. времето е хладно, чантата ми тежи и рамото ме боли. имам чувството, че цялата ми стойка е прегърбена и изгърчена заради товара, който нося. за толкова ранна, съботна сутрин, тук е безкрайно оживено. хора отиват на работа в събота - явно - ползват автобусите, за да стигнат до други квартали и до спирки на метрото. всякакви хора - араби, англичани, гърци, руснаци, една великолепно небрежна смесица от имигранти и чистокръвни ингилизи. гледам ги как тичат насам-натам, ядосват се, че автобусите закъсняват, лондон винаги е бил безкрайно динамичен град в моя поглед. всичко се случва като че ли има часовник, който тиктака някъде далеч на фон, и трябва да се бърза. трябва. в англия винаги ми е било неудобно да запаля цигара някъде навън, защото много често има зони, в които не се пуши. като например под платформите за чакане на автобуси - навсякъде - пушенето е забранено. винаги съм на принципа, че ако ми се пуши и не знам дали е разрешено, просто чакам да видя някого, който също е запалил цигара. за по-сигурно.
на отиване към терминал пет, още в автобуса от оксфорд, небето над летището беше описано с бели линии, събиращи се в една точка - някъде зад сградата на самия терминал. изглеждаха невероятно стръмни линии, на около 60 градуса, сякаш са от изтребители, а не от самолети. усетих кожата си да настръхва.
когато се качвах в безплатния автобус към терминал четири, шофьорът ме заговори. каза ми, че ми се учудва как за толкова слабичка женичка успявам да нося очевидно тежките си куфари. казах му, че когато нямаш друг избор, правиш каквото и да е.
оказва се, че много от тези автобуси на път към терминала, минават през кварталите преди това, с много начестени спирки, от които повечето хора, които се качват, са служители на летището. добре измислено и много удобно. беше странно, че бях единственият човек с куфари в цялото автобусче, но все пак. 
обичам летищата. създават ми редица от красиви чувства и обожавам как коремът ми е свит на топка - по приятен начин - всеки път, когато трябва да летя. обожавам да гледам как хората се посрещат, как се прегръщат и да виждам усмивките от първият от много време физически контакт. независимо, че не си част от това, моментът те грабва така, сякаш и ти чакаш този човек, усещаш радостта. при departures никога не съм виждала хора, които да изпращат и да плачат, не и на това летище. тази част от сградата е каша. виждаш как хора с колички с по шест куфара летят към проверките, а проверките пък са винаги обърквация по всякакъв начин. хора с отворени куфари преместват багаж при чекирането, а при проверките отварят куфарите, за да разкарат всички простотии, които не можеш да носиш.
този път и аз бях от тези с отворените куфари, понеже без да мисля, бях натъпкала всички неща, които по принцип биха искали да се извадят и сложат в прозрачни торбички, точно в ръчния си багаж - лепила, лакове, гримове, сандвичи и какво ли още не. та и аз си пльоснах куфара на средата на нищото, отворих го и започнах да ровя в кочината си от лаптопи, бельо и дамски принадлежности, докато една много мила индийка, работеща там, ми помагаше да си прибриам тоновете малки, незначителни разкрасителни продукти.
по някакъв божи знак, когато влязох да ми проверяват багажа и да мина през онази порта против метал, бях заобградена от българи. единият даже го познавах, но той се направи, че не знае коя съм. не бях особено учудена, а и не дадох знак, че ми пука. останах си мълчалива и не казах нищо, просто не желаех да проявавам признаци на българщина по какъвто и да е начин. 
преди да замина за летището, вкъщи бях проверила всички неща, които биха ми трябвали и бях снимала разни карти. проучих целият терминал, за да знам къде мога да пуша и къде не, къде има определени неща и къде тоалетни. за първи път се престраших да отида да пуша в зоната, определена за това - много добре са си го измислили, а и аз лично го намерих повече като място, където можеш да си поемеш глътка външен въздух, разбира се отчасти примесен с пушек, освен да изпушиш и една цигара. също така, за първи път реших, че ще отида и до тоалетна на летището. досега не ми беше ясно как да отида с куфара и багажите си, но реших, че щом всички го правят, значи куфара не е проблем. влязох вътре и видях, че са направили тоалетните кабинки една идея по-големи от по принцип, точно с мисълта, че хората с багаж ще могат да го оставят вътре и да има достатъчно място за още двама човека. супер.
отидох до тоалетна, значи всичко е чук.
когато след безкрайно закъснение, ни осведомиха на едно от милионите малки табла с информация за полети и гейтове, кой е нашия, веднага се изтрелях. винаги имам фобия, че ще объркам нещо и ще си изпусна полета. никога не се е случвало, но като че ли е по-добре да се притеснявам, защото винаги отивам навсякъде с поне 30 минути по-рано. 
и разбира се, винаги в чакалнята пред гейта за полет на българия еър, се радвам на една много цветна картина от хора, която честно и искрено ме забавлява.
има ги нахаканите момичета, които когато вървят си въртят дупетата, сякаш притежават летището, англичаните и страната им, мислейки, че щом учат там, значи са едни от тях. тези индивиди са ми едни от любимите. винаги са облечени с дрехи, на които по някакъв начин е загатната марката, за да се добави и малко 'стил' към цялата картина и да не бъдат помислени за средностатистическо българско момиче с дънки от битака и чехли от пазара в куфара. трябва да се разграничават от тези неща.
втори тип - работещи българи в чужбина, но най-вече тези, които винаги, когато трябва да летят, се обличат с анцуг на найки и маратонки на пума, за да може все пак, когато пристигнат в българия да покажат много повече елегантност в облеклото си от един тъп българин от софия с анцуга адидас от пазара. те са също с едно необикновено характерно поведение, сякаш светът е в краката им, но то е ясно проявено само когато са сред свои, за да покажат по-голяма мощ. или с други думи казано - в англия, тези хора са тихи като овчици, но когато се качат в самолета, пълен с българи или пристигнат на летището в софия, изведнъж те вече са някои, те работят в англия, носят марковите си спортни дрехи и са повече от всеки един човек в България. гръмогласни и с много ясен тон на пренебрежение, те са най-забавният тип българи, които можеш да срещнеш по чужбината.
на последно място са всички онези богати дечица, на които мама и тати са купили билетите, както и всичко в техния живот, включае и най-вероятно образованието в чужбина. те също са гръмогласни, но не само сред свои. знаете, парите дават самочувствие, което не зависи от местоположението. това важи и за тях. 
не ме разбирайте погрешно. безкрайно много обичам България и това да се върна тук за това лято, ме направи невероятно щастлива, защото имах нужда от това. имах нужда да се прибера 'у дома' и да изляза от депресията, в която бях изпаднала. а и сърцето ме болеше при мисълта да не се прибера в България. другата година може и да не, но за тази - беше задължително. 
всички тези типове българи, с които се сблъсквам, когато съм в Англия, не ме притеснява. интересни са ми като поведение - без контакт, само наблюдения. ние, българите, сме безкрайно интересен тип хора. освен, че бихме учудили чужденците, понякога ми се струва, че учудваме и самите себе си.
сега съм в България и съм невероятно щастлива. все още не мога да повярвам, че стоя на дивана в хола и пуша цигара с кафе. сънувала съм го, но все още ми се струва, че сякаш сънувам. имам навика да пропускам случващото се в момента, мислейки твърде много за бъдещето, независимо колко много съм очаквала този момент. 
тъкмо получих две обаждания за работа. 
щастлива съм.

развитието със специалността, което влезе в тунел.

напоследък има моменти, когато се чудя дали все още искам да продължавам да уча архитектура. но подтискам това чувство, защото не го считам за правилно. не мога да си представя да напусна университета след всичко, през което успях да мина. 
но въпреки всичко като че би, време е да си го призная без да се срамувам, защото е време да порастна в тези си възгледи, че архитектурата вече не ме привлича толкова, колкото преди. може би преди ме е привличала повече илюзията за нея, чувството за нещо непознато и вълнуващо. но вече не. гледам снимки на сгради, фейсбукът ми е пълен с харесани страници, свързани с архитектура и нюз фийд-а ми е бъкан със снимки на всякакви дизайни - дори и някакви адски шантави 3д визуализации на хотели с трева и някакви си там подобни глупости. нищо. не изпитвам нищо, просто продължавам да скролвам надолу, защото не изпитвам нужда да се поинтересувам повече.
не съм сигурна дали трябва да се чувствам виновна, не е чувство, което съм искала да се появи, но знам, че ако остане и аз продължа, занапред ще ми е много трудно.
въпреки всичко разчитам на факта, че съм упорита и амбициозна. и продължавам да си повтарям, че това е временно и просто най-вероятно избликва от тежката година, която имах и все още не е свършила, като че ли породила вече отвращение, но само временно такова, от архитектурата и безкрайно много, ама много, умора. все пак, аз харесвам всичко, свързано с дизайн, въпреки че винаги графичният дизайн ми е бил по-интересен - това оставям настрана - така че не би трябвало да не се справя, независимо от този факт.
и да отбележа, че освен, че в момента просто не ми е, явно, до архитектура, аз все още много бих се радвала да бъда дипломиран и практикуващ архитект.

най-най-най-прекрасното нещо.

трета седмица в един от най-красиви и стари градове в Англия - Оксфорд. обожавам го. обожавам всичко в него, но най-вече невероятните му сгради и прекрасната атмосфера. университета е страхотен, толкова ми харесва и съм толкова доволна! архитектурата върви, трудно е, предполагах го, доста работа е, но и аз каквато съм си, винаги си удвоявам работата ей така, без да искам. 
тук е просто... нямам думи. времето е страшно пролетно, сякаш не знам, съм си пролетта в българия. липсва ми баницата, лютеницата и суджуците, ама и тук има нелоши неща.
вдъхновена съм.<3 font="">

ето малко от него: