heavy.

there are so many things to be grateful for,
yet when the heart feels heavy
that don't matter - all it wants is
to feel heavy and let be.

за много години.

бих писала по-често в блога си напоследък, ако нещо се случваше в живота ми. но за момента съм в застой, заровена под чертежи и калкулации, и сънувайки покриви и планове и разрези. 
още една седмица и се връщам обратно в АДА. там, където времето не стига да се изпикаеш, да си сготвиш, да си изпереш и да се наспиш, стига само за една цигара. нямам нищо против оксфорд, но градът ми създава носталгично чувство към българия всеки път, когато съм там. а аз съм там за много дълго време.
другата седмица имам рожден ден. и много се чудя къде изминаха всичките тези 21 години от живота ми. една част от тях - знам къде. бях дете, а децата са по принцип щастливи в повечето случаи. та и аз имах хубаво детство, макар и рутинно, пак ми беше яко. и после идва другата част, когато порастнах и нещата тръгнаха в много кофти посока. ето тези години не ги усетих. сякаш вчера имах бал и завършвах гимназия и се вълнувах за оксфорд и заминаването и бях много сама. 
е, днес вече съм там, и то от някво време и пак съм сама. ей този период... толкова ми е дразнещо. трябва да спра да се чудя къде отива времето ми и да се съсредоточа в това, което правя през това време, но ето... не става и не става.
силно се надявам, че вторият семестър ще бъде по-добре от първия. или поне ще се опитам да го подобря сама, пък ще видим какъв ще е резултатът.

ultraviolet.

време. толкова много време.
а иначе - толкова малко.
и не знаем дали да се обичаме,
да се мразим, или да се опитаме да се понасяме.
колкото и да е дълго, знаем, 
че времето лети. 
а ние бавно и мъчително се опитваме да го догоним,
като дете хелиев балон в небето.
и сме така невинни, 
като това дете.
мислим си, че нещата,
в които вярваме,
са истина. но ние никога няма да знаем
със сигурност.
тъй като това, в което е най-добър животът,
е да си показва рогата точно тогава
когато не го очакваме.

първото кафе с канела.

обичам тези сутрини, когато се събудя, родителите ми вече са тръгнали на работа. отивам да си сипя от вече направеното кафе в една от безкрайно многото чаши, които съм си купувала през годините.
понеже обожавам чаши. могат да бъдат във всякакви форми и могат да събират всичко. един обяд може да се събере в една чаша. едно сутрешно кафе също. важната закуска за един малчуган и млякото му с какао също се побират. харесвам, когато чашите са оригинални и интересни, или просто безкрайно красиви. имам си цяла колекция. майка ми е по стъклените чаши - имаме всякакви на кока кола от всевъзможните им игри. имаме и според типа алкохол, който ще се сипва в чашата. моите чаени и кафени чаши пък са големи, в странни форми и с интересни шарки. на снимката е една от любимите ми - простичка, но създава настроение сутрин.
ще започна нова книга, повелителят на мухите нещо не ме грабна. предположих, че ще е така, но бях решила да й дам шанс сама да ми докаже, че ще ми е безинтересна. по принцип, не мисля, че книгата задължително трябва да те грабне от началото. всеки път, когато започна нова книга, началото винаги ми се струва глупаво в сравнение с предишната книга, която съм прочела, но когато продължа по-нататък вече съм с друго мнение. на тази й четох резюмета в гуудрийдс и честно казано, останах със смесени чувства. все още не съм стигнала до частта с брутализма, не знам и как точно са представени тия ужасни сцени, но нещо не ми е много интересно да чета за деца, заклещени на остров, които явно в последствие започват да се убиват едни други. или нещо от този сорт.
следващата ми книга ще е с притчи за щастие. :)

пътят към вкъщи.

тридесети май беше един много, ама много дълъг ден.
започвайки от ранната сутрин, в която излизах тоалетната до блясък, пуснах пране два пъти и прибирах последно дрехи, минавайки през тътренето на двата куфара и двете чанти до братовчедка ми, ходенето на кафе, двете разходки, оправянето на още багаж, миенето на бюрото и секцията в стаята ми и прахосмученето на килима, до оправянето на хладилника, правенето на сандвичи, доопаковането и тръгването в 3.10 сутринта, сама, с два куфара и две чанти.
не съм спала 24 часа.
автобуса за Хийтроу закъсня. все още ме гложди притеснението, че куфарът ми е твърде тежък и ще трябва да доплащам за overweight. притеснявам се и че ръчният ми багаж е твърде тежък и че и за него ще трябва да плащам. прозявам се през пет минути. на спирката пристига и друго момиче. на десет минути минават разни пияни хора. един човек на съседната спирка яко си повърна и после реши да ходи пеша, защото се усети, че в три през нощта няма градски автобуси.
автобусът. най-накрая.
заспала съм веднага, щом съм се облегнала назад на седалката. и като по часовник се събудих точно, когато вече бяхме през терминал 5 на едно от най-големите летища в Европа. сърцето ми заблъска по-силно. обожавам цялата галимация по пътуването със самолет - да си хванеш пет различни автобуса докато стигнеш своя терминал, да се занимаваш с чекиране, минаване през проверки, самия полет - прекрасно е.
естествено, както винаги, билета си го запазих до централната автогара на хийтроу, та оттам трябваше да си взема един от безплатните автобуси до моят си терминал.
30 минути чакане. времето е хладно, чантата ми тежи и рамото ме боли. имам чувството, че цялата ми стойка е прегърбена и изгърчена заради товара, който нося. за толкова ранна, съботна сутрин, тук е безкрайно оживено. хора отиват на работа в събота - явно - ползват автобусите, за да стигнат до други квартали и до спирки на метрото. всякакви хора - араби, англичани, гърци, руснаци, една великолепно небрежна смесица от имигранти и чистокръвни ингилизи. гледам ги как тичат насам-натам, ядосват се, че автобусите закъсняват, лондон винаги е бил безкрайно динамичен град в моя поглед. всичко се случва като че ли има часовник, който тиктака някъде далеч на фон, и трябва да се бърза. трябва. в англия винаги ми е било неудобно да запаля цигара някъде навън, защото много често има зони, в които не се пуши. като например под платформите за чакане на автобуси - навсякъде - пушенето е забранено. винаги съм на принципа, че ако ми се пуши и не знам дали е разрешено, просто чакам да видя някого, който също е запалил цигара. за по-сигурно.
на отиване към терминал пет, още в автобуса от оксфорд, небето над летището беше описано с бели линии, събиращи се в една точка - някъде зад сградата на самия терминал. изглеждаха невероятно стръмни линии, на около 60 градуса, сякаш са от изтребители, а не от самолети. усетих кожата си да настръхва.
когато се качвах в безплатния автобус към терминал четири, шофьорът ме заговори. каза ми, че ми се учудва как за толкова слабичка женичка успявам да нося очевидно тежките си куфари. казах му, че когато нямаш друг избор, правиш каквото и да е.
оказва се, че много от тези автобуси на път към терминала, минават през кварталите преди това, с много начестени спирки, от които повечето хора, които се качват, са служители на летището. добре измислено и много удобно. беше странно, че бях единственият човек с куфари в цялото автобусче, но все пак. 
обичам летищата. създават ми редица от красиви чувства и обожавам как коремът ми е свит на топка - по приятен начин - всеки път, когато трябва да летя. обожавам да гледам как хората се посрещат, как се прегръщат и да виждам усмивките от първият от много време физически контакт. независимо, че не си част от това, моментът те грабва така, сякаш и ти чакаш този човек, усещаш радостта. при departures никога не съм виждала хора, които да изпращат и да плачат, не и на това летище. тази част от сградата е каша. виждаш как хора с колички с по шест куфара летят към проверките, а проверките пък са винаги обърквация по всякакъв начин. хора с отворени куфари преместват багаж при чекирането, а при проверките отварят куфарите, за да разкарат всички простотии, които не можеш да носиш.
този път и аз бях от тези с отворените куфари, понеже без да мисля, бях натъпкала всички неща, които по принцип биха искали да се извадят и сложат в прозрачни торбички, точно в ръчния си багаж - лепила, лакове, гримове, сандвичи и какво ли още не. та и аз си пльоснах куфара на средата на нищото, отворих го и започнах да ровя в кочината си от лаптопи, бельо и дамски принадлежности, докато една много мила индийка, работеща там, ми помагаше да си прибриам тоновете малки, незначителни разкрасителни продукти.
по някакъв божи знак, когато влязох да ми проверяват багажа и да мина през онази порта против метал, бях заобградена от българи. единият даже го познавах, но той се направи, че не знае коя съм. не бях особено учудена, а и не дадох знак, че ми пука. останах си мълчалива и не казах нищо, просто не желаех да проявавам признаци на българщина по какъвто и да е начин. 
преди да замина за летището, вкъщи бях проверила всички неща, които биха ми трябвали и бях снимала разни карти. проучих целият терминал, за да знам къде мога да пуша и къде не, къде има определени неща и къде тоалетни. за първи път се престраших да отида да пуша в зоната, определена за това - много добре са си го измислили, а и аз лично го намерих повече като място, където можеш да си поемеш глътка външен въздух, разбира се отчасти примесен с пушек, освен да изпушиш и една цигара. също така, за първи път реших, че ще отида и до тоалетна на летището. досега не ми беше ясно как да отида с куфара и багажите си, но реших, че щом всички го правят, значи куфара не е проблем. влязох вътре и видях, че са направили тоалетните кабинки една идея по-големи от по принцип, точно с мисълта, че хората с багаж ще могат да го оставят вътре и да има достатъчно място за още двама човека. супер.
отидох до тоалетна, значи всичко е чук.
когато след безкрайно закъснение, ни осведомиха на едно от милионите малки табла с информация за полети и гейтове, кой е нашия, веднага се изтрелях. винаги имам фобия, че ще объркам нещо и ще си изпусна полета. никога не се е случвало, но като че ли е по-добре да се притеснявам, защото винаги отивам навсякъде с поне 30 минути по-рано. 
и разбира се, винаги в чакалнята пред гейта за полет на българия еър, се радвам на една много цветна картина от хора, която честно и искрено ме забавлява.
има ги нахаканите момичета, които когато вървят си въртят дупетата, сякаш притежават летището, англичаните и страната им, мислейки, че щом учат там, значи са едни от тях. тези индивиди са ми едни от любимите. винаги са облечени с дрехи, на които по някакъв начин е загатната марката, за да се добави и малко 'стил' към цялата картина и да не бъдат помислени за средностатистическо българско момиче с дънки от битака и чехли от пазара в куфара. трябва да се разграничават от тези неща.
втори тип - работещи българи в чужбина, но най-вече тези, които винаги, когато трябва да летят, се обличат с анцуг на найки и маратонки на пума, за да може все пак, когато пристигнат в българия да покажат много повече елегантност в облеклото си от един тъп българин от софия с анцуга адидас от пазара. те са също с едно необикновено характерно поведение, сякаш светът е в краката им, но то е ясно проявено само когато са сред свои, за да покажат по-голяма мощ. или с други думи казано - в англия, тези хора са тихи като овчици, но когато се качат в самолета, пълен с българи или пристигнат на летището в софия, изведнъж те вече са някои, те работят в англия, носят марковите си спортни дрехи и са повече от всеки един човек в България. гръмогласни и с много ясен тон на пренебрежение, те са най-забавният тип българи, които можеш да срещнеш по чужбината.
на последно място са всички онези богати дечица, на които мама и тати са купили билетите, както и всичко в техния живот, включае и най-вероятно образованието в чужбина. те също са гръмогласни, но не само сред свои. знаете, парите дават самочувствие, което не зависи от местоположението. това важи и за тях. 
не ме разбирайте погрешно. безкрайно много обичам България и това да се върна тук за това лято, ме направи невероятно щастлива, защото имах нужда от това. имах нужда да се прибера 'у дома' и да изляза от депресията, в която бях изпаднала. а и сърцето ме болеше при мисълта да не се прибера в България. другата година може и да не, но за тази - беше задължително. 
всички тези типове българи, с които се сблъсквам, когато съм в Англия, не ме притеснява. интересни са ми като поведение - без контакт, само наблюдения. ние, българите, сме безкрайно интересен тип хора. освен, че бихме учудили чужденците, понякога ми се струва, че учудваме и самите себе си.
сега съм в България и съм невероятно щастлива. все още не мога да повярвам, че стоя на дивана в хола и пуша цигара с кафе. сънувала съм го, но все още ми се струва, че сякаш сънувам. имам навика да пропускам случващото се в момента, мислейки твърде много за бъдещето, независимо колко много съм очаквала този момент. 
тъкмо получих две обаждания за работа. 
щастлива съм.

аз съм в нулата.

понякога се събуждам сутрин,
чувствам се странно.
чета книга, няма ми нищо.
и изведнъж краят на пръстите ми ме заболява.
както винаги, когато
ме боли много.
така беше и днес.
не знам защо,
добре, излъгах. знам защо.
чувствам се така,
сякаш в тези моменти имам нужда да плача
безкрайно много,
сякаш си мисля, че
болката ми ще излезе през сълзите.
никога не се получава.
тази година бях силна повече,
отколкото съм си мислела, 
че мога да бъда.
и в този момент се чувствам
изморена.
изморена съм да се правя, че
съм добре и че има хора около мен.
изморена съм да бъда в тази връзка,
в която и аз и той се лъжем взаимно, 
че нещата са добре. 
всъщност много просто мога да обясня как това
вече далеч не е така
и как ние не сме онези две хлапета от гимназията,
които бяхме, когато
се запознахме.
тогава пак никой не ме разбираше,
освен него,
сега никой не ме разбира,
включително и той и това,
което говоря вече не е 'интересно',
а са скучни филми и 
вътрешни драми, от които той няма нужда.
и болката пак се появява.
и единственото, което искам е да заспя
и да не се събудя повече.
защото вече не знам дали искам да остана тук,
или да се прибера вкъщи.

седем сутринта.

четиринадесети май.
билет за прибиране в България - 31-ви май. НЯМАМ. ТЪРПЕНИЕ. ВЕЧЕ.
имам чувството, че мина цяла вечност и едновременно с това секунда, откакто се върнах в Оксфорд за втория семестър. 
който, между другото, приключи миналият вторник - официално - с предаване на портфолиото ми. оттук изхождаме до две новини - една добра и една лоша.
добрата новина е, че оценката ми по дизайн е много добра и на всичкото отгоре портфолиото ми е селектирано за преглед от Британската камара на архитектите. оу йеа.
лошата новина е, че заради пропусната диаграма в листа ми за environmental strategy, трябва да държа изпита по технология отново. през юли.
ДА МИ ЯДАТ ГЪЗА. 
естествено, ще сложа тъпата диаграма и ще предам пак. но в никакъв случай няма да си а) променям билета и да трябва да стоя тук ЦЯЛ ШИБАН МЕСЕЦ, чакайки поправката; нито б) да си купувам друг билет за юли месец.
просто ще го направя по-рано и ще го оставя на някого.
но както и да е. добре, че е просто една диаграма, иначе щях да се самоубия. а иначе не можах да повярвам колко са прецизни, щом като за едната диаграма ме пращат на поправка. ( това е първият ми изпит с оценка по технология за тази година, затова е изненада за мен, а и ръководителите ми там са различни от тези по дизайн )
иначе - почивка. седем часа е, цяла нощ си бозя на лаптопа и мързелувам.
гледам сериал, плюскам бисквити, пуша.
животът е прекрасен за момента.
скоро наближава изложбата ни, на моята специалност. който ми чете блога от време на време и има път към оксфорд, е добре дошъл да я разгледа и да види какво правим. все пак сме в десятката по архитектура във великобритания, очаква се, че нещата ни са доста добри. ха.
през юни излизат всичките ми оценки като официални и финални. 
тогава ще е паниката, засега е просто ... meh.
какво се случва с мен напоследък?
хм.
нищо, просто отново разбрах, че тук приятели така и не направих. осъзнах, че съм заобградила себе си с идиоти, на които не им пука за мен.
и реших най-накрая да направя някаква промяна по въпроса.
първото, което направих, беше да отрежа теди и да спра всякакъв контакт с нея. няма да обсъждам подробности. тя си знае защо и по какъв повод се случи това. 
всички останали просто... fake. отвсякъде и по всякакъв начин.
и те отидоха в рецайкъл бин-а.
вчера направих вечеря за мен, фрейзър и габи. хапнахме, говорихме, смяхме се. обичам и двамата, чувствам се добре, когато съм с тях. може и да не ми звънят постоянно да се виждаме или нещо подобно, но когато се видим, сякаш никога не сме се разделяли.
ето такива приятели искам. и спрайт беше там.:)
тя е китайската ми колежка (габи и фрейзър също са ми колеги всъщност), която живее в същия блок като мен, но на горния етаж. и е голяма сладурана, нищо, че е решила да се самопрекръсти на Спрайт, за да може на кухите англичани да им е по-лесно да й произнасят името. всъщност единственото, което правят по този повод, е да си правят ташак с нея с това име, ама... какво да правиш. света е пълен с гъзове.
та така. излязох веднъж на дискотека, пихме вкъщи с габи малко вино, говорихме.
днес се запизах за редактор в списанието да архитектура и дизайн заедно с нея.
за момента не се ангажирам с хора. не се притеснявам повече кой и какво, защото скоро се прибирам. а за другата година - ... 
ще му мисля септември месец.:)

повярвай ми. пролет.

не знам кога ще събера този така нужен
кураж
да бъда себе си,
да покажа себе си
на живо.
пред цялата тази публика.
и в много кратки, 
но чести моменти,
обичам да си задавам въпроса:
а какво ако всеки от нас
можеше по свой начин да 
промени света?
всеки води своя малка борба,
всеки живее в своя малка вселена
и играе в своя собствен
филм.
и звучи толкова красиво,
но ми се иска понякога
да участвам освен в своя,
и в твоя,
и в твоя,
и във вашия филм.
всички всеки ден
правим свои си 
важни
многобройни избори.
знам, че е така.
искам обаче
да бъда част от общност.
искам да чувствам,
че съм част от нея. 
да бъда част от малка машина.
вече съм част от една -
тук, 
тук, на тази Земя,
където живея.

не знам кога ще е време.

Insomnia, рег. #45563

Поредната инсомниачна нощ.
Душата ми е глуха и празна,
Грозна и мрачна.
Не искаш да познаваш душата ми,
Защото ще се погнусиш.
Иска ми се да не познавах душата си,
Защото от нея ми се повръща.
Като онзи ден,
Заляна в алкохолната си еуфория така,
Сякаш тя ще бъде моето спасение.
Глупачка!
Така се преебават общо взето
Всички неща днес.
От алкохолно поумняване.
Ама рязко.
Sleeping pills и съм
Като нова.

страхове.

градя себе си вече 18 години и вместо вече да се чувствам цяла, силна и самостоятелна личност, се чувствам сякаш цялата съм в кръпки. не е до това, дали приемам мнението на другите като мое - не го правя, или че не приемам изобщо чуждата гледна точка - както твърди моята класна - не. чувствам се започната и недовършена, като едва наченатия обяд на разбързан нюйоркчанин. има неща, от които твърде много се плаша и позволявам тези страхове да надделяват в мен и да размиват преценките ми, но всеки се страхува от нещо. не съм слабохарактерна, но съм твърде упорита. не съм претенциозна, но съм нетърпелива. имам своите лоши страни, и все пак най-големият порок след цигарите - невъзможността да се оттърся от чувството за незавършеност. вярно е, че имам цял живот да се градя и разрушавам, но се страхувам, че той няма да е достатъчен, няма да го изживея пълноценно или пък че ще е пълен с грешки. искам просто да бъде спокойна от самата себе си...

просто поредната спирка.

ето го и момента, когато не можеш да прецениш какво всъщност е важно за теб. след като едно толкова важно събитие е минало така бързо и ти дори не си сигурен дали това си бил ти, ти остава само и единствено да чакаш. живееш в някакво безвремие. ставаш, ходиш, ядеш, сереш, пиеш, говориш и пак лягаш. и всичко това в някакво болезнено очакване, обгърнат от страшна несигурност. и ти се струва, че всичко около теб е твърде глупаво.


пс. страшна кашлица от цигарите. май е време да ги спра?

24 май.

честит празник на всички! 
и честит бал на надето! ще й пожелаем много усмивки, щастие, да жъне само успехи занапред, защото вече поема по своя път и само хубави неща да се случват.:) ето, че и времето я уважи, сега вече ще мога да си сложа токчетата и рокля както си бях намислила. с надето изпращаме предпоследния завършил. другата година съм аз и оттам нататък - само с хубавите новини трябва да започваме.:))
хубав ден, хора.

сутрин.

започвам този слънчев ден с топло кафе в ръка и усмивка на лицето.
днес заминаваш за някакви си три дни, но на мен ми се струват като триста хиляди години. за момент усмивката ми се размива, но сърцето ми се усмихва широко.
единственото, което искам да правя през тази ваканция, е да чета и да чета и да чета. 
хубав ден пожелавам.:)

корумпирана дъвка.

днес, докато пътувах в тролея за към фифи, пред мен стоеше съвременна България. носеше кубинки, камуфлажни дънки, черно кожено яке, изпод което се подаваше протрит суичър на някоя метълска група, и задължително покрит с качулка. днешна България е скинар. за нищо не става и се крие. отместих поглед настрани, извратих се от България, и погледнах през прозореца. бях най-отзад на тролея и тъкмо минавахме през английската гимназия. видях бъдещето на България да пресича улицата - няколко първолака и две майки. това е бъдещето, те са бъдещето. 
после случайно реших да се огледам наоколо - снежната обстановка из цяла софия, трудността при ходене, изразена в изкривените лица на всички хора. ето я църквата св. александър невски, със златните куполи. следя ги с поглед, докато и последният най-голям купол не се губи зад посивял, изтощен панелен блок.
не искам да живея повече тук. хората са вече твърде тъжни, твърде безнадеждни, твърде обезкуражени. те не осъзнават като че ли, че България в ничии ръце не е на сигурно, че никой няма да се погрижи за нея и нейните рани. никой няма да я излекува. като че ли не разбират, че тези, които избират, са тези, които са на власт. а то е едно и също. нима не вижда, този сляп български народ, че промяната остава далечна мечта, а състоянието едно и също? не. и като че ли народът се движи в побеснял кръговрат на корупция, несигурност и бяс.
стоя в мръсния тролей и измръзвам, заради слабото му парно, мислейки такива простотии, и се изморявам. в мозъка ми се получава късо съединение от твърде много мисли в един - единствен контакт, и ето че пак съм изморена, клепачите ми тежат. 6ч. сутринта изглежда твърде далеч, а дойде толкова бързо.
съжалявам, България. обичам те, но няма да остана тук.

безлюдна улица.

как е възможно да може толкова пъти все на НЕкъсмет да ми върви? а може би трябва да спра да давам всичко от себе си и накрая отново аз да съм преебана. да спра да бутам количката с всички сили и не пак, а отново, тя да се дърпа назад. нищо не е справедливо, докато не го сравниш с на някой друг паницата. 
и все пак - просто не е честно.
следващия път ще си клатя краката и ще бъда номер 1.


сега ще се успокоя, ще си направя чай и ще чета книга.

matilda.

какво обичам най-много сутрин?
да се събудя със слънчевите лъчи на времето отвън, да погледна през прозореца и да виждам бистро синьо небе. Да се протегна, да включа компютъра, да си направя топло кафенце - по-силно, за да не заспя на момента - и да седна на уча.
днес е горе-долу така, всичко на фона на страхооооооооотен микс на Parov Stelar, които които които които ще идват отново в България. някъде през декември.
междувременно докато си пия кафето, си мисля за София. нищо по-специално, обичайните банални темички, но психически се подготвям за студа навън. замислих се колко много ВРАТИ има само в центъра на софия, а какво остава извън него. и ми стана хубаво.^^
честит ни край на седмицата.(:

the fucking name is love.

какво ако перфектните неща оставаха неизказани, за да осъзнаем, че всъщност са истински?

последните глътки кафе.

с последните глътки кафе,
искам да те поздравя, град.
ще изляза навън и вече няма да съм аз,
ще съм забързаната, динамична,
хибридизирана бо,
защото ти ще си ме оплел в мрежите си.
и е твърде късно да се върна назад.
а и няма за кога.
бързам за някъде.


добро утро и приятен ден.(: