корумпирана дъвка.

днес, докато пътувах в тролея за към фифи, пред мен стоеше съвременна България. носеше кубинки, камуфлажни дънки, черно кожено яке, изпод което се подаваше протрит суичър на някоя метълска група, и задължително покрит с качулка. днешна България е скинар. за нищо не става и се крие. отместих поглед настрани, извратих се от България, и погледнах през прозореца. бях най-отзад на тролея и тъкмо минавахме през английската гимназия. видях бъдещето на България да пресича улицата - няколко първолака и две майки. това е бъдещето, те са бъдещето. 
после случайно реших да се огледам наоколо - снежната обстановка из цяла софия, трудността при ходене, изразена в изкривените лица на всички хора. ето я църквата св. александър невски, със златните куполи. следя ги с поглед, докато и последният най-голям купол не се губи зад посивял, изтощен панелен блок.
не искам да живея повече тук. хората са вече твърде тъжни, твърде безнадеждни, твърде обезкуражени. те не осъзнават като че ли, че България в ничии ръце не е на сигурно, че никой няма да се погрижи за нея и нейните рани. никой няма да я излекува. като че ли не разбират, че тези, които избират, са тези, които са на власт. а то е едно и също. нима не вижда, този сляп български народ, че промяната остава далечна мечта, а състоянието едно и също? не. и като че ли народът се движи в побеснял кръговрат на корупция, несигурност и бяс.
стоя в мръсния тролей и измръзвам, заради слабото му парно, мислейки такива простотии, и се изморявам. в мозъка ми се получава късо съединение от твърде много мисли в един - единствен контакт, и ето че пак съм изморена, клепачите ми тежат. 6ч. сутринта изглежда твърде далеч, а дойде толкова бързо.
съжалявам, България. обичам те, но няма да остана тук.