викам, а ти чуваш тишина.

изпитвам нереална меланхолия в душата си,
и ми тежи все,
така, сякаш някой в продължение на месеци
е удрял по сърцето ми с тухла непрестанно.

дали кърви все още,
не знам,
но знам, че очите ми са изморени
кладенците, пълни със сълзи, се изпразват бавно

душата ми остава празна
малко по малко
и аз съм все така загубена
в другите.

messy things.

толкова съм изморена.
изморена съм да мисля, умът ми се чувства изнасилен,
главата ме боли непрестанно, защото безкрайно много мисли се блъскат
от едната страна в другата.
изморена съм да тичам след нещо,
което дори не знам дали искам, дори да тичам и за него,
пак не знам дали го искам.
изморена съм да ми липсват всички неща,
които ми липсват,
защото не знам защо ми липсват. дори не съм сигурна какво точно ми липсва,
просто усещам една огромна липса.
изморена съм да имам нужда да споделям,
без да има на кого да споделя.
изморена съм да бъда сама със себе си,
нещо, което не мога да променя, защото така съм програмирана.
да мога да бъда с хора за кратко,
но никой не желае да остане до мен завинаги.
изтощена съм да се блъскам за всичко, 
което не знам дали си струва, за всички тези въпросителни,
които с всяка изминала година стават все по-големи.
очите ми са толкова изморени.
можеш да прочетеш историята ми в черните кръгове
под очите ми.
в двойните ми торбички.
в непрестанните ми прозявки и разтягания.
във вечното звучене на алармата ми.
в нуждата ми да бъда сама и да не бъда едновременно.
в недопушеният фас, който стои в кутията ми
в джоба на якето.
всички мои пори могат да ти разкажат някаква история.
толкова съм изморена да съм объркана,
да се надпреварвам с хора, които дори не знам дали са пред мен въобще,
да слушам критика и да не чувам позитивизъм.
знам, че ще дойде ден, когато може би всичко това ще има смисъл,
но с времето той изглежда все по-далечен и все по-далечен от мен.
междувременно ще ме видите 
примирено да съм свела очи, дъвчейки поредната си печена риба,
привидно спокойна,
вътрешно - a mess.

щъркелите, които не излетяха на юг.

кога ще престана да си мисля, че живея във филм?
аз съм спасител в ръжта.
защо щъркелите са още тук?
днес измръзнах от гаден студ, но поне има сняг !!
нямам чувство за контрол над живота си.
ти говориш по телефона и ме изблъскваш, за да минеш пред мен.
вече няма джентълмени.
не желая да съм никъде.
и нямам празнично настроение.
искам да избягам, но не зная накъде.
искам да си отида, искам да не бъда забравена.
кога ще бъда щастлива?
'всичко зависи само и единствено от теб.'
не, възпитаха ме да не знам дали животът ми е в моите ръце.
и да бъда възпитана.
и да възпитавам хората около себе си.
започнах да се крия и вече се крия дори от мен самата.
искам да извървя пътя до сантяго де компостела,
хората казват, че тогава имаш достатъчно време да мислиш над нещата.
ах, тази архитектура.
скоро ми излизат резултатите от изпитите.
треперя, но не знам защо.
красиви пейзажи, много красиви.
обичам българия, искам да остарея тук.
искам да се погреба в цигарения дим.
да прекарам хубава нова година.
искам да се променя, но нямам тази сила над себе си.
нямам воля, аз съм наивна и жалка.
колко време пропилях? 21 години?
боже, ставам на 21.
голяма каша.

симфонии.

вече започвам да се губя в това време.
превръщам се бавно в цигарен дим. 
харесвам града, в който живея в момента - стар и меланхоличен. много по-за предпочитане от лондон, да кажем. но много често ... просто не зная защо съм тук.
вярно е, че не съм дошла тук, за да бъда щастлива. дойдох тук, за да уча. 
не е задължително архитектурата да ме прави щастлива, независимо дали харесвам това, което уча или не. отговорът е да, харесвам. но когато си толкова самотен, колкото съм аз. когато имаш нещо като аура, която кара хората да се отдръпват от теб при по-нататъшен контакт. когато няма нито колега, нито приятел, нито семейство около теб и разходките ти най-често са със теб самата. и най-страшното - когато ти харесва.
напоследък, признавам си, аз сама избягвам контакт с други хора. от петък до понеделник не си излязох от стаята. не се чувствах като затворник, по-скоро като човек, който предпочита собствената си компания пред това да слуша глупости. 
no offence.
трудно ми е да кажа дали е егоистично да се оплаквам, че се чувствам самотна, при положение, че в голяма част, вината си е лично моя. но началото далеч не беше моя вина. просто всички се отдръпнаха.
а и аз явно имам навика да имам приятелства и в един момент просто ... да изчезна. вътрешно предполагам, че това би било като някакъв вид тест, за да видя кой ще ме последва. досега единствено приятелят ми е разбивал тази стена.
никой друг.
вечер не мога да спя. пускам си класическа музика и плача, гледайки закачените снимки на стената ми на стари приятели и моменти. и всичко така ми липсва. липсва ми и колко щастлива бях в българия, независимо какво ми се случваше. там винаги имаше нещо, което да ме вдъхновява и да се чувствам жива. 
мислих, че тук, в оксфорд, ще започна на чисто. че това е нов шанс да започна отначало след като последната година в българия беше малко по-самотна и с повече проблеми с приятелите. казах си, че трябва да се възползвам, че трябва да се променя поне малко, за да си намеря приятели, да имам поне един близък приятел и да не усещам липсата на българия толкова много в сърцето си.
през изминалата година пропилях този шанс.
сега имам нужда от друго място, на което да се опитам да започна отначало. и ще направя всичко по силите си да го намеря.

Insomnia, рег. #45563

Поредната инсомниачна нощ.
Душата ми е глуха и празна,
Грозна и мрачна.
Не искаш да познаваш душата ми,
Защото ще се погнусиш.
Иска ми се да не познавах душата си,
Защото от нея ми се повръща.
Като онзи ден,
Заляна в алкохолната си еуфория така,
Сякаш тя ще бъде моето спасение.
Глупачка!
Така се преебават общо взето
Всички неща днес.
От алкохолно поумняване.
Ама рязко.
Sleeping pills и съм
Като нова.

отива си.

твърде тежко е, когато любовта започва да си отива.
когато ти нацелва най-слабия момент.
когато нямаш какво да направиш,
защото вече не зависи от теб.
а просто стоиш и гледаш
как любовта 
просто си отива.

арх ама друг път!

имам огромна нужда да поговоря с някой, но ми става много тъжно, когато се огледам около себе си и не видя никой. не, че не съм общителна, но се оказва, че кофти частта са приятелите - просто гадна грешка. неточни хора. може би това е. 
за момента, изпитвам нужда някой да ми каже, че мога да постигна това, което съм си наумила, защото се опитвам да си го втълпя сама, но не се получава. сякаш когато тръгна да рисувам, ръката ми трепери. линията става крива. щриха грозен. и нищо не се получава. това ме кара да си мисля, че цялата работа отива към пълен провал и че може би няма смисъл дори да пробвам. 
а колко ми се иска да дам всичко от себе си... защо ми се струва, че винаги мечтите ми са прекалено по-големи от възможностите ми?

пс. а и атмосферата е толкова НЕвдъхновяваща... :/

in my head.

не можеш да кажеш на дъжда да спре да вали. не можеш да кажеш на вятъра да спре да духа. не можеш да кажеш на сърцето си да спре да чувства, да спре да обича. 
така и аз не мога да ти кажа да спреш да ме нараняваш. днес пробвах да поговорим, давайки на приятелството ни още един шанс - повярвай ми, незаслужен - но ме разочарова допълнително. не мисля, че има смисъл - за мен няма. в света не съществува човек, който да обича да бъде нараняван всекидневно и аз не съм феномен. когато човек не желае, няма нищо, което да го убеди в обратното.
не мога да те накарам да пожелаеш приятелството ни обратно.
предавам се.


п.с. а днес за секунда почувствах щастието от това да почувствам най-добрата си приятелка близо до мен. чувствах непрестанната ми усмивка... не го заслужаваш.

hurts.

весели празници на всички ще пожелая първо преди отново да се отделя от интернета и да замина на вилата ни, която е в най-забравеното от Бога възможно село.
напоследък все повече и повече се замислям колко безсмислено ми изглежда всичко, което правя. не виждам с какво помагам сама на себе си за собственото си бъдеще. допринасящи са и приятелите ми, които съвсем забравиха за съществуването ми. ха, без изненади. 
не мога постоянно да напомням за себе си и за присъствието си, защото е твърде изморително. но иначе ме боли достатъчно много и отново са съсипани поредните ми празници, щастливка съм с такива приятели зад гърба си.:)
иска ми се да им тегля една майна, но не мога. не искам да преставам да бъда с тях, искам всичко да е както беше преди, същите поводи, същия смях, същите усмивки. но вече сама съм се убедила, че времето въобще няма намерение да ме чака да се туткам и върви достатъчно бързо, затова напоследък не мога да го настигна и постояннно тичам след него.
гледам дърветата навън през прозореца от апартамента на леля в Ямбол и колко е синьо и прекрасно небето, и настроението ми, което е в тотална дисхармония с всичко. дори с родителите и семейството ми. не мога да си намеря място, твърде съм раздразнителна, постоянно съм в кофти настроения и без желание за разговор.
искам просто да споделя на някой, но този някой се бави твърде много с идването си. очакването ми вече се превръща в някаква пародия, всичко е пародирано до такава степен в живота ми, че ако си външен наблюдател - ще се смаеш колко е зле положението. некомфортно ми е, въпреки че не съм свикнала да го правя, да не си споделям с мама. напоследък имам нужда просто да седнем и да й разкажа всичко, да ме разбере, но всеки път, когато правя такъв опит всичко се проваля, срива се в очите ми, които допреди пет секунди са били пълни с надежда, че може би този един-единствен човек, който би трябвало да ме познава най-добре, ще разбере всичко в сърцето ми, цялата ми болка.
или просто имам нужда да разтоваря всичко от плещите си. не знам.
но е твърде тежко...

лайтмотив.

осъзнавам как в живота ми почти няма красота. старая се и се опитвам да я постигна, да внеса поне мъничка част в ежедневието си, но тя все ми бяга. не се стремя към съвършенство, но това ме кара да бъда тъжна.
а фактът, че нямам на кого да споделя - още по-сива. въпреки че съм на мнение, че вече е време да преодолея факта, че най-добрата ми приятелка ме изрита заради друг човек, но все още се държи с мен като такава, само когато е изгодно. глупава съм да се поддавам, но нямам какво да направя. проблема при човешките същества е, че знаят какво трябва да направят, но твърде много ги е страх - и мен в тази ситуация ме е страх - да не остана сама. имам фифи, така е. но да имаш близък приятел, който не е момче, е триста пъти по-добре.
е, както и да е. животът продължава. 
вчера бяхме на картинг, на който безобразно много се изложих с три хилядите си забивки в страничните гуми и едно полу-прегазване на работещите в картинга, добавено с минаването ми през бокса. обаче пък беше яко и много ми хареса. както всяко удоволствие и това си имаше странични ефекти - имам болки в кръста, а вчера една голяма цицина на гръбначния стълб от седалката на карта. сега едвам се движа, но спомена е важен, а пък и кой знае - може да се ходи още, че да задобрея.
днес с фифи решихме, че ще му купим мини зайче - от тези косматите. също така отивам на лов за молив за очи и заздравител за нокти, които от много време насам не мога да си харесам. паралелно с това, след месец е първия ми изпит и съм затрупана в глупости за учене, да не забравяме и даскалото. нямам време за четене на книги - не мога от седмица насам да продължа Разказа на мурасаки поне за тридесет минути, или да гледам някой филм от моя списък с български филми.
тва време.. си е ебало майката.


п.с. честита пролет със закъснение! чудесно начало на пролетния сезон с такова невероятно време.:))

нощ.

отново лягам рано. завивката е студена, налага се да мине време, за да я постопля. 
очите ми са изморени, но не ми се спи. пак трудно ще заспя.
напоследък не мога да заспивам. а обожавам да спя. никак не мога да се накарам да затворя очи и да замечтая. 
днес решавам друга тактика - с лента за очи, за сън. 
почитам малко докато изморя още мъничко очите си и накрая решавам, че ще се спи. намотах си тази т.нар. лента. моята е от много време, една розова с дантелки, купена ехе, преди сигурно пет години, но рядко влизаща в употреба. намествам я, но носа ми е твърде голям и пак влиза светлина, всъщност тъмнина, през някакви прозорчета тук-таме.
оставам в покой за кратко. навън се чува някакъв потаен вятър. и много висулки, които безцелно летят из въздуха. насочвам слуха си в стаята ми - тихото fur elise, идващо от домофона, който така и не оправиха; няколко етажа по-нагоре се чува топуркане, нищо, че е 3ч. през нощта; а в моята стая е изпълнена със спокойствие. 
заглеждам се в бялата стена до мен през една от пролукичките на лентата. и имам чувството, че някъде в тъмното, нещо ме наблюдава. разтягам се. въртя се. но нито съня идва, нито тази мисъл изчезва. 
за да разсея съзнанието и да привлека вниманието на съня към мен, носталгично се връщам към стари случки. и това не помага. затова пък си имам и друго оръжие - превъртам си целият филм в главата ми, който сътворих, докато четох Хиляди сияйни слънца. за кратко съм прекъсната от рязък шум, тракане по дограмата на врата, точно над главата ми. плаша се. свалям лентата и поглеждам в стаята - нищо, тишина. ставам и отивам до прозореца, внимателно дръпвам завесата - и да, замръзнала вейка е почукала по прозореца ми. нищо повече.
връщам се в топлото легло и умората вече ме застига. затварям очи. захвърлям настрана лентата - не ми е нужна. отново пускам филма в главата ми и се унасям.
сънувам хиляди сияйни слънца.

пак сняг.

напоследък нямам сили и вдъхновение да пиша.
нищо не ми се прави и ме е налегнал някакъв мързел, който обаче ще ми струва скъпо, затова е време да се стягам. 
навън пак е снежно, голяма приказка. чак ми е едно такова детско да се разхождам навън, а вече получих и покана да се прави снежен човечец.^^
уморена съм. приключих бяла като мляко, червена като кръв и отскачам на среща с халед хюсейни отново, за да гледаме хилядите сияйни слънца. 
напоследък съм се омотала в някаква мрежа на безразличие. само аз и това, което ме интересува. като егоист в малката си страна. не знам вчера дали е имало протест за витоша, мисля, че не. въпреки че миналата сряда ходих, казаха, че ще продължават с протестите. но явно е имало прогрес. или поне така се надявам, не съм се интересувала скоро, защото нямам време.
някога пак ще ми дойде настроението, напоследък ми е в излишък..

пътуване до безкрая.

вчера беше един от най-гадните дни в живота ми.
никога повече няма да направя това, което направих. или поне се надявам.
имах чувството, че съм зад очите си, седнала на столче, гледаща всичко в 3D. бях изплашена, несигурна, самотна. всичко беше страшно - тъмния, тих парк, пейката, иво. всичко. това, че нямаше кой да ме прегърне, беше нещо, което ме изтезаваше през цялото време. никога не съм била по-изплашена през живота си. виждах всичко през призмата на замърсеното ми, замъглено подсъзнание. чувах, но не запомнях думите. виждах, но не осъзнавах какво виждам. всички звуци, които чувах, бяха далечни. не можех да фокусирам. не можех да се концентрирам. не можех да действам, да вървя, да говоря. ако говорих, то чувствах, че не бях аз. ако правех нещо, чувствах, че не бях аз.
бяхме две. тя ми беше напълно непозната. страшна. съмнителна. зла.
треперех от страх. сигурна съм, че ако можех, щях да се напикая в гащите.
боже мои, дори си помислих, че съм полудяла и че ще си остана луда от този момент до края на живота ми.
точка. повече, или поне скоро, не.
не искам отново да изпитвам този неописуем страх.
ааааааааааааааааааааааааааааааааааааа.

очите.

толкова ли ти се спи?
защо не се погледаме?
да, сега.
да забравим за заобикалящият ни свят,
да забравим за проблемите и хората.
да забравим за себе си, 
кои сме.
да оставим на образите ни 
да се оглеждат един друг през камерата.
останалото - технологията го върши.
нека ние просто да се гледаме.
позволи ми да си помечтая как галя черната ти коса.
да искам да преплетеш пръстите си в моите.
да си представям как си ме прегърнал и заспиваме.


остави ме да изживея една мечта
чрез очите си.
искам да се вгледам в теб
и да се вцепеня.
вместо това от очите ми се търкулват
няколко сълзи,
докато те гледам как спиш на камерата. 
в момента искам да запаля цигара
и да те обичам.
гледайки те.

the point is i lost my point.

искам да говоря.
имам нужда да говоря.
имам толкова много да казвам,
да изплакна думите си,
да изкажа сълзите си.
напоследък около мен няма никой, с който да мога да говоря.
кръгът се стеснява.
накрая чувствам, че просто ще се затвори.
може би така е в живота с кръга на приятелите.
има ги, докато изведнъж не се обърнеш и ...
виждаш празното пространство зад гърба ти.
една огромна дупка, 
която доскоро е била запълнена с усмивки и погледи,
да зее празна. незапълнена.
самотна. и тиха.
единственото място, където думите ми отекват,
е в собственото ми съзнание.
а аз имам ли го все пак?
всичките думи не отиват никъде.
не мога да ги излея на блога, той не говори.
а имам нужда някой да отговаря на 
това, което казвам.
да разбере чувствата ми.
да разбере мен.
да ме прегърне и да ми каже, че
утре ще е по-хубав ден от днешния.


ала такъв човек няма.
пс. продължавам да живея в моя мъничък душевен затвор, където нищо не е позволено.
и колкото и да псувам правилата наум, в реалността е трудно да кажеш майната му на всичко, нека просто да живеем. защото замислиш ли се, има толкова неща, с които трябва да се съобразяваш. ежедневно.
и това отчасти ... изморява.

самотно.

колкото повече време минава,
толкова по-самотна се чувствам.
вечер съм все по-често без теб
и нощите ми изглеждат вечни,
тежки, безкрайни.
продирам ги сякаш са окови,
а аз съм затворник.
искам теб и свобода.
чувствам се недовършена.
започната и недовършена.
звучи толкова жалко...


пс. с нетърпение чакам момента,
когато ти и аз ще създадем алекс.

let go.

в колко различни свята мога да живея едновременно?
колко различни форми мога да приема едновременно?
мразя света около себе си,
заради неговата ежедневна жестокост.
всичко те пробива, просмуква,
изстисква и изпива.
и след това някакви хора просто се намесват.
ти им го позволяваш.
ти им позволяваш всичко.
и става така, че аз и ти нямаме връзка.
връзката ни ръководят другите,
но не и ние.
постоянно не ти вярвам.
постоянно ме лъжеш.
всякакви хора, безкрайно много хора
се въвлякоха.
кога ще бъдем само аз и ти?
и нашата връзка?
но само ние,
двамата.
и никой повече.


в главата ми се въртят всички имена,
всички женски имена, свързани с теб.
от които ми е писнало до безкрай.


искам да съм сама.

bonjour solitude.

първата от 
предстоящите много самотни вечери.
предполагам,
че трябва просто да свикна.

everything fades with time.

още едно разочарование.
когато последната ти надежда,
всъщност се оказва празна.
не е била надежда от самото начало.
а аз разчитах точно на нея. 
месец май
ще е мокър май.
сълзите ми ще пропият всичките ми дрехи,
всичките ми завивки,
всичките ми неща.
ще плувам в солени сълзи.
докато този кошмар не свърши.

god only knows what we're fighting for.

мразя затвора си.
мразя го мразя го мразя го мразя го мразя го мразя го мразя го мразя го мразя го мразя го мразя го мразя го мразя го мразя го мразя го мразя го мразя го мразя го мразя го мразя го мразя го мразя го мразя го мразя го мразя го мразя го мразя го мразя го мразя го мразя го мразя го мразя го мразя го мразя го мразя го мразя го мразя го мразя го мразя го мразя го мразя го мразя го мразя го мразя го мразя го мразя го мразя го мразя го мразя го мразя го мразя го мразя го мразя го мразя го мразя го мразя го мразя го мразя го мразя го мразя го мразя го мразя го мразя го мразя го мразя го мразя го мразя го мразя го мразя го мразя го мразя го мразя го мразя го мразя го мразя го мразя го мразя го мразя го мразя го мразя го мразя го мразя го мразя го мразя го мразя го мразя го мразя го мразя го мразя го мразя го мразя го мразя го мразя го мразя го мразя го мразя го мразя го мразя го мразя го мразя го мразя го мразя го мразя го мразя го мразя го мразя го мразя го мразя го мразя го мразя го мразя го мразя го мразя го мразя го мразя го мразя го мразя го мразя го мразя го мразя го мразя го мразя го мразя го мразя го мразя го мразя го мразя го мразя го мразя го мразя го мразя го мразя го мразя го мразя го мразя го мразя го мразя го мразя го мразя го мразя го мразя го мразя го мразя го мразя го мразя го мразя го мразя го мразя го мразя го мразя го мразя го мразя го мразя го мразя го мразя го мразя го мразя го мразя го мразя го мразя го мразя го мразя го мразя го мразя го мразя го мразя го мразя го мразя го мразя го мразя го мразя го мразя го мразя го мразя го мразя го мразя го мразя го мразя го мразя го мразя го мразя го мразя го мразя го мразя го мразя го мразя го мразя го мразя го мразя го мразя го мразя го мразя го мразя го мразя го мразя го мразя го мразя го мразя го мразя го мразя го мразя го мразя го мразя го мразя го мразя го мразя го мразя го мразя го мразя го мразя го мразя го мразя го мразя го мразя го мразя го мразя го мразя го мразя го мразя го мразя го мразя го мразя го мразя го мразя го мразя го .
колкото и пъти да го напиша 
по никакъв начин няма да опише самото чувство.


пс. а в този затвор е толкова самотно....