щъркелите, които не излетяха на юг.

кога ще престана да си мисля, че живея във филм?
аз съм спасител в ръжта.
защо щъркелите са още тук?
днес измръзнах от гаден студ, но поне има сняг !!
нямам чувство за контрол над живота си.
ти говориш по телефона и ме изблъскваш, за да минеш пред мен.
вече няма джентълмени.
не желая да съм никъде.
и нямам празнично настроение.
искам да избягам, но не зная накъде.
искам да си отида, искам да не бъда забравена.
кога ще бъда щастлива?
'всичко зависи само и единствено от теб.'
не, възпитаха ме да не знам дали животът ми е в моите ръце.
и да бъда възпитана.
и да възпитавам хората около себе си.
започнах да се крия и вече се крия дори от мен самата.
искам да извървя пътя до сантяго де компостела,
хората казват, че тогава имаш достатъчно време да мислиш над нещата.
ах, тази архитектура.
скоро ми излизат резултатите от изпитите.
треперя, но не знам защо.
красиви пейзажи, много красиви.
обичам българия, искам да остарея тук.
искам да се погреба в цигарения дим.
да прекарам хубава нова година.
искам да се променя, но нямам тази сила над себе си.
нямам воля, аз съм наивна и жалка.
колко време пропилях? 21 години?
боже, ставам на 21.
голяма каша.

my glass remains empty.

вече не знам какво да си мисля за хората.
твърде много ме объркват с действията си. а те винаги са толкова нечисти.
дори когато съм тук, обратно в българия, продължавам да се чувствам разочарована от хората. всеки се сеща за мен, когато не съм тук. но когато се върна и можем да се видим, всеки се крие в миша дупка и не намира време. когато съм в англия, не зная на кого да разчитам. опарих се толкова пъти, че вече не зная що за хора има около мен. даже не мисля, че и желая да разбирам. 
и всъщност цялата ситуация се обръща в нещо безкрайно иронично. когато съм там, искам да съм тук и обратното. а всъщност не намирам покой никъде, не зная къде е моето място вече, изгубих се някъде по пътя и не знам накъде да поема.
единственото, в което се уверявам всеки ден, е, че хората умеят да искат, но твърде рядко се сещат да дават.

ин и ян.

днес се престраших да заговоря рандом човек и да проведа продължителен разговор с него. напредвам. :D
чувствам се и вдъхновена, и изморена. но все пак добре, защото съм у дома.
рисува ми се даже. 
има толкова красота около мен, но като че ли никога не съм в настроение да я сграбча и да я усетя. трябва повече да се постарая.
а и не ме напуска онова гнусно усещане вътре в мен, че сякаш съм загубила всякакви рефлекси за щастие и сякаш тялото и душата ми никога повече не могат да го изпитат. защо, не знам, как - не знам и това. само ми се искаше гнусното чувство да го няма.
май съм в един период на неразбирателство между вътрешните ми светове и чувствам цялостен дисбаланс между енергията вътре в мен. колебливо ми е относно Оксфорд, колебливо ми е и относно София.
има толкова красота около мен - ... ако можеше само да я хвана.
завинаги.

in a maze.

моля да бъда извинена за дългото си отсъствие. не, че не съм имала интернет, даже напротив и всеки ден натискам таб-а на blogger, но когато го отворя, не знам какво да напиша и го затварям. сякаш очаквам, че с един клик ще ми дойде вдъхновението.
остават още две седмици и четири дена в българия. знам, че ще се върна зимата, но навсякъде, където ходя, любимите ми места или местата, които посещавам всеки ден, сякаш ги виждам за последно. сякаш всичко ми е като някакво сбогуване, много е тъпо. знам, че това някак си вътрешно сама си го правя да се чувствам така, но просто не мога да спра. може би е някакво мазохистично чувство, може би обичам сама да се карам да ми става кофти и вътрешно да ми е суперспечено. не знам и аз, възможно е. и без това съм близо до такъв човек.
официално ще си тръгна от българия без никакви истински приятели до себе си. онази ми мечта да замина, но тук да оставя една страхотна компания, с която съм споделяла страхотни моменти, се разби на хиляди парчета. тук ще останат родителите ми, останалата част от семейството ми и приятелят ми. като за последното дори не съм сигурна, че ще бъде тук, очаквайки ме, когато се прибирам зимата. (връзка от разстояние, you know)
дотук с пакетирането съм доникъде. накупихме някакви неща, за тази архитектура толкова неща трябват и са толкова скъпи, че ме сви сърцето, когато ги купувахме с татко. силно се надявам нашите да не живея на сирене и домати, за да може аз да уча в чужбина. 
както и да е. в момента съм със силно смесени чувства, суперсамотероризирам се с някакви фобии, че ще бъда без приятели и там и че дори колегите ми няма да ме харесат. всички обясняват обратното, но е друго, когато си там на място и го изпиташ и си кажеш: ох, наистина не е така, както го мислех. засега съм хем паника, хем спокойна, хем не знам какво правя, хем съм в пълен контрол над нещата (доколкото това е възможно). видях се с всички, освен с леля. все още не съм се видяла с повечето си приятели, не знам и дали това ще се случи, но ще видим. чувствам се сякаш ще отида там и ще осъзная, че съм направила грешка.
просто се чувствам самотна и съм объркана и оф... зарежи.

п.с. надявам се българия да ми прости, че вчера пресякох собственото си правило да не тегля пиратски български продукции - филмови и музикални - за да спонсорирам българското, но не издържах, гледа ми се откакто е излязал, та просто си изтеглих от замунда кецове. признавам си, виновна съм! филмът е мега, тук-там малко не го разбрах, но пък е як. и тоя плаж е мега, разбрах го къде е, верно е до каварна. ама както и да е. извинявам се отново. това е първи и последен път, другото купувам! 

п.с. 2 лятото ми мина тъпо..

обезглавявам себе си постоянно.

загубих се някъде измежду хората на бала си, изпращането, тълпите по улиците, всички тези вълнуващи се хора и аз. чувствам се загубена и изолирана отвсякъде и колкото и депресарско да звучи, не ми пука. на бала си нямах настроение, имах няколко провала, прибрах се в 4ч. и то не вкъщи. имаше точно един готин момент, но като цяло не бях впечатлена от себе си. не си го направих яко, съжалявам, както обикновено се случва при мен.
а в главата ми са очите му и ръката му, която се плъзга по бедрото ми и някак си се губя още повече в кафевината на всичко и всички около мен. опитвам се да изляза от някаква шахта, в която съм попаднала явно тези дни, но колкото повече се опитвам да се покатеря, толкова по-бездънна става тя. толкова се чувствам като сдуханяк, че няма накъде. това е един от онези моменти, когато нямам какво да правя, имам цялото свободно време на света и се чувствам като безработна. 
тъпанарка, да си го беше направила по-яко. твоя си е вината.
и така в главата ми. нон стоп. блаблаблаблабла.
листата са толкова зелени, капките дъжд така силно се удрят в кожата ми, че мога да извикам, не защото ме боли, а защото искам да викам за всичките онези моменти, когато не съм го правила, а съм имала нужда. и мисля, че вече усещате колко ми е каша, защото говоря пълни безсмислици. 
докато броях на бала си, по едно време вече не знаех какво следва след шест, значи съм се провалила в 12те си години образование. ПЛЮЯ НАД ТЕБ!
ех, че живот. толкова ми е забило, че мога да се хвърля отнякъде. бързо, трябва да си намеря занимавка или верно ще направя няква тъпотия.
вечерите са забавни, ако съм се разлигавила, а иначе всичко е тъпо. голям съм аутсайдер.
осъзнах го на бала. не ми пука за никого и на никого не му пука за мен. квит сме. браво. готино е. само дето е малко самотно, но нищо... 
на няколко пъти докато пътувам в тролея сякаш съм на някакъв наркотик и се чувствам далеч от всичко. все едно вместо да пътувам към попа, примерно, пътувам в съвсем различна посока, просто на някъде. без посока всъщност. 
единственото, което знам в момента, е, че не съм готова.
това е. точка.

ps. submotion orchestra - finest hour. и нека бъде тишина!

мигове на тишина.

 сега идват най-красивите моменти в живота на всички. точно тези мигове около матурите, изпращанията, баловете, класа - за мен са най-красиви от всички пет години в гимназия. гледам всичките тези снимки във фейсбук и не мога да повярвам, че аз също ще завърша. чувствам се като страничен наблюдател на случващото се, но в никакъв случай на участник. 
а най-приятни са моментите в парка с виктор, бирата, думите, очите и тишината. ама без онова животно от вчера. с моите приятели, да ги гледам как живо разговарят за нещо, без да говоря, без да се налага да правя нищо, просто да се чувствам добре бидейки там.
ето го един от онези кратки мигове в живота ми, когато се чувствам в почти хармония със самата себе си.
а съм толкова обикновена.
още малко...

------------------------------------------
нали има нощ, нали има звезди, не знам дали съм жива или мъртвец, който ходи все още тук. нали съм никъде, нали съм навсякъде, нали съм плът, нали съм човек.
нали съм майка тереза, нали съм убита, нали съм разкървавена, нали съм пушила, аз съм една цигара. мамка им на цигарите, нали съм дим. нали летя, нали съм безтегловна, нали мога, нали съм силна, нали отравям, нали мисля.
нали сме ние? нали обичам? 
нали.

keeping up.

здравей, малко позабравен от мен блог.
истината е, че не съм забравила да пиша тук, просто нямам време и честно казано, думите не ми идват някак си литературно. дори едвам едвам имам време да почета малко от отдавна започнатата книга 'Толкова много време'. днес минах speaking, доволна съм от себе си горе долу - говорих достатъчно, малко се запъвах, но имах мисъл в главата си. на моменти ми се налагаше леко така да я гоня тази моя мисъл, но като цяло мисля, че този път се справих най-накрая добре.
край на годината и в училище темата е БАЛ, рокли и разните там простотии. останалото с класните, изпитванията и оформянето е ясно - шитня.
напоследък  имам нужда някой с една фуния следобед да идва при мен и да ми налива енергия венозно.. не мога да дишам, по цял ден трябва да ходя някъде, да правя някакви неща, които не ми се правят, но нямам избор ако искам да успея. успехът лежи в основата на всичко.
наскоро.. всъщност наскоро, наскоро - вчера - четох статия за момче, което е отгледано в работнически лагер в Корея. четох като завладяна, разказа беше изключително описателен и вълнуващ, въпреки че четох отвратителни неща. не мога да повярвам как наистина съществува такова нещо - да се държат с живи същества като с животни, буквално! думите се редяха в ума ми докато я четох и бяха коя от коя по-покъртителни.
на света има луди хора!

относно това.

защо хората не могат да бъдат щастливи с това, което имат? защо хората винаги си пречат взаимно? защо има толкова омраза?
бях свидетел на разговор между двама възрастни в тролея докато се прибирах към вкъщи - жена, която избута едно момиче буквално от мястото й, заради невъзпитанието й, че не е направила място на възрастния мъж да седне. ОКЕЙ. това добре, но да я избутва и да й крещи да стане е вече малко прекалено. тези възрастни - това дори вече не се нарича възрастен, а стар човек - в много моменти просто забравят, че има граница на уважение. те  се замозабравят заради имунитета си като по-възрастни и по-мъдри. 
забравете, бе хора. какво ако на момичето й беше зле, не се чувстваше добре и не можеше да отстъпи шибаното им място? сеш' се. 
обстойно обсъдиха колко западнало е сегашното младо поколение, как преди единствено циганите са си позволявали да пушат на улицата, в гимназиите и училищата не се е пушило, учителите са били добри, а учениците - дисциплинирани.
я, стига. времето, през което те са живяли, ПЪРВО не е било толкова динамично колкото е сега. ВТОРО, абсолютно съм несъгласна да се слагат всички пушачи под един знаменател - и аз пуша и да, пуша на спирки, извинявайте всички непушачи, чиито въздух замърсявам, но това да пушиш не те прави пропаднал по никакъв начин.
аз пуша и всеки ден ставам в 6ч. сутринта, за да отида на училище. не бягам от часовете. имам висок успех. взимам сертификати по английски. другата година завършвам и имам намерение да се махна от българия.
ще ме съдите по какво? по единственото удоволствие, което истински изпитвам, когато си запаля първата цигара? о, да. тровя се. пределно ми е ясно и не, не съм поредната 18-годишна пикла, която се мисли за голямото добро утро с цигарите, алкохола и дискотеките. моето единствено голямо удоволствие - това са цигарите.
да пристъпим нататък. изключително досадно ми е да слушам, когато възрастни хора дават поучителни речи. защото ако можех за пет секунди да разменя мястото си с някой от тях, с удоволствие бих му отстъпила не място в тролея, а целия ми живот - интересно как ще се справи. по тяхното време са завършвали техникуми и е имало тодор живков - такъв е живота. сега има iphone, секс играчки, порно в интернет, наркотици, алкохол, дискотеки, чалга и какво ли още не, но интересното е, скъпи мои драги мъдри предци, че все още са останали стойностни хора.
добре, че сте вие, ДЪРТИТЕ, които да давате акъл насам-натам - затова много млади хора вече не живеят в българия. а и това тук не е тяхната каша. при всички избори, вие сте тези, които се редят на опашки, за да гласуват. вие знаете най-добре и вие давате вота си предимно в тази държава. това е вашата кочина.
ТОЧКА.

автобус на желанието.(и спомените)

и ето - отново зима. студът пропуква съзнанието ми, замразява мозъчните ми клетки, кара цялата дейност да премине в застой - като мечките, с техния зимен сън. паля си цигара и гледам димът да се отдалечава от мен, така, както се отдалечават от мен и моите приятели, и моите мечти. 
дърпам. оглеждам се. в ума ми всичко спира. около мен хората застиват - онази висока жена с мъжкия глас замръзва, говорейки по телефона, и онзи тинейджър със смъкнатите дънки, растичките и пръстени по ръцете също. светлините на колите огряват тъжното ми лице.
вдишвам. всичко в съзнанието ми се замъглява от цигарения дим. вече не виждам нито жената, нито момчето, нито павилиона за вестници и билети с новия плейбой отпред с поредната гола мацка. забравям си мислите и просто затварям очи. през тези кратки пет секунди, светът ми се струва хубав, времето слънчево, а моите мечти - близки и осъществими.
издишвам. ума ми се прояснява. димът излиза. на забавен кадър всичко възвръща бавно своята сила - жената бавно започва да произнася думите по телефона, момчето продължава да си пипа растите, онзи клошар за пореден път минава през всички, за да иска цигара, а ръката му бавно се придърпва към лицата на всички стоящи. 
докато се усетя вече съм на светлинни години от тази сцена на спирката. пътувам в автобуса, мисля си за разни неща, главата ми е бъркотия, пълна с манджи. наблюдавам две деца, току навлизащи в пубертета, да обсъждат даскали. жената до мен пръхти, защото момичетата зад нас говорят твърде силно за преживяванията си по столичните кръчми.
мен - зазяпана както обичайно навън през прозореца, замъгления огледален образ на моят тих свят, където всичко е толкова динамично. хората крачат забързани, колите свиркат, бързат, всеки с нещо в главата, всеки с някоя тревога, някое щастие, някоя мечта.
и ето го пешо - малък, с къса коса. същите вежди и същата уста. поглеждам го и ми изглежда толкова невинен и малък. откъде да знае, че след няколко години ще срещне едно момиче, което ще му причини не малко сърдечни трепети. откъде да знае, че ще вземе книжка веднага, че ще си купи кола. откъде да знае, че ще бъде използван и ще бъде захвърлен - като употребен презерватив.
ето там виждам себе си преди няколко години. Бо в мини вариант. отново забляна през прозореца, сякаш виждайки един невероятно прекрасен свят, потънала в своите мисли и своя свят, сякаш около нея няма никого.
и ето, че картината тук се чупи
автобусът спира.
слизам.
налага ми се да се върна към своята мизерна реалност, където нищо не е повече от... реалност.

плужек.

“A real friend is one who walks in when the rest of the world walks out.”
не съм особено в позиция да говоря, защото сама не се смятам за перфектен приятел, но напоследък като че ли имам нужда просто от приятел. дори не се налага да ми е близък приятел, или най-добър приятел.
а просто някой, който да дойде при мен и да ми каже, че ми е приятел. 
човек, с който дори мълчанието да ми е приятно, а не неудобно.
нямам олицетворение на приятел. не съм намирала такова в книги, или по филми. не мисля, че трябва да бъде перфектен във всяко отношение, но това е като да си търсиш любовта - няма перфектни хора. enjoy.
говорейки за хората, имам да казвам нещо по въпроса - ХОРАТА СА ЖАЛКИ СЪЩЕСТВА.
няма по-долно, безмозъчно, просто, отвратително, егоистично, лицемерно, лукаво, нагло същество като това, наречено човек. и аз съм една от тях, i guess. но поне се опитвам да бъда по-малко от всяко нещо, за да бъда по-добра. но, поправете ме ако греша, всеки от нас е по малко егоист, по малко лицемер, по малко нагъл - от всичко по щипка. и тада! 
people stink. загубих желанието си да общувам с хора. отдавна не съм срещала интригуващ човек, който да изпие интереса и любопитството ми само с думите си. нито най-добрите ми приятели, нито приятелят ми, нито съучениците ми, нито хората, които срещам.
просто искам да констатирам, че хората са тъпи.
точка.
|(

нищо ново под слънцето. и няколко дена в мълчание.

УАУ. едва сега, след 873459837957века си сложих да пробвам новия интерфейс на блогър.
и отново - УАУ! за публикациите е яко, но като съм в началната страница ми е леко объркващо. свикнала съм си със старото, сладко, простичко интерфейсче.
напоследък нямам време да гледам, камо ли да си пиша в блога. пиша в тетрадки, учебници, по разни листи и глупости. направо съм зарината с глупости не до шията, а до не знам къде вече! 
нямам търпение да дойде коледа. тази година я очаквам със страшно нетърпение. говорих с фифи и ще купим елха. ще я украсим и ще сложим украса из апартамента му. нещо, което да ме разсее от обичайните глупости. и естествено ще продължа вечната си традиция когато дойде време за коледа, от първи декември до 23ти декември всяка вечер - love actually. без да ми писва. суперсуперсупер. ще завали мек снежец, вече си представям първия ден, когато завалява първия сняг, ще сложим дебелите дрехи, заедно с ръкавиците, шаловете, шапките и тоновете дрехи, естествено и ботушите, и хайде навън. най-обичам парка през зимата, когато е нещо като бяло вълшебство. направо се губиш някъде из снежната приказка и забравяш, че всъщност си все още част от мръсна, забутана, кипяща от газове софия. ще се забутаме в някоя чайна да четем книги и да пием чай, докато навън спокойно затрупва вече изморените коли, улици и дървета.
вчера докато пуших, за първи път от много време се почувствах страшно спокойна. сякаш нямаше нищо на сърцето ми, което да ме притесни, сякаш всичко си беше окей, нямах нищо в главата. само цигарен дим и кръв, която циркулираше из тялото ми. и пулс.
нищо повече. гледайки уличната лампа и дървото пред терасата, не мислих за нищо. малко ме стресна, това изненадващо спокойствие, което бликна отнякъде. имах чувството, че светът е в краката ми, че мога да постигна всичко. че всичко, което искам, е възможно.
и за първи път продължих да вярвам в това, което мисля за бъдещето.
сега в главата ми са коледни подаръци и цветни лампички. отново ми се пуши, а имам да анализирам Ботев. вечерта ми ще е дълга, а утре ще съм призрак без очи, ако се забавя още малко, пишейки този, надявам се, небезмислен пост.
просто беше дълга пауза и имах нужда да попиша.
та така.
днес заспах в прегръдките на фифи. чувствах се толкова изморена. нямах сили да отворя очите си за по-дълго от три минути без да ги затворя за няколко секунди и после пак да ги отворя за три минути. и така цял ден. след тъпканицата в тролея, ми идеше да крещя, но единственото, за което имах сили е да легна сред възглавниците на леглото, с които фифи ме зарина, да го оставя да гали косата ми и спокойно да се унеса в съня си.


пс. боже, колко повторения направих.оО

school is now all in.

първият, или практически вторият учебен ден мина, а главата ми гърми. направо ни смазаха днес. имахме фул часове, фул уроци. преговори и простотии. очите ми станаха на палачинки. няколко пъти. в главата ми нон-стоп се върти Time, на Chase&Status. и нищо друго. само как утре ще стана рано, рано, за да дописвам докладите за десетте книги и това е.
междувременно се чудя колко време ще ми остане да бъда твоя. колко пъти ще ме целунеш, прегърнеш. колко пъти ще стоим и ще се гледаме, защото е приятно. а тази година се очертава една динамична такава, че чак лошо ми става. искам да имам време просто да ти се наслаждавам, като на скъпа вещ, очите ми жадуват да се вгледат в твоите и да замръзнат така.
а времето в училище минава толкова бавно...

mellow и прочие.

убеждавам се, че човек колкото повече иска, толкова по-малко получава. ако не е хитър. кофти, но факт. неслучайно преуспелите са повечето пълни идиоти без капка мозък в главата. но както и да е. тази тема е твърде изтъркана, за да бъде споменавана.
да се прехвърлим на нещо ... свежо.
mellow беше невероятно. много chill музика, придружена със сладостта на страшно студена бира, от която падаха капчици по краката ми, цигарки бяло виктори за вкус и най-вече компанията на фифи за настроение и колкото се може повече усмивки. нахапвахме се на смях и музика под звуците на най-приятните тракове и леко в mellow mood заприпкахме да си търсим място да се изпикаем. в реда на нещата.
много хора, всякакви хора, усмивки, слънце, жега, бири, направо беше голям купон. 
всичко ме направи много щастлива.
като за капак на цялото преживяване вечерта си купихме сладка диничка, която след половин час в хладилника ще бъде разрязана на парчета с малко сирене за гарнитура.
точно както я обичам.
фифи има рожден ден след един ден. утре трябва да се поразходя да закупя някои 'продукти'. като по традиция - ще си го направя щастлив и усмихнат, както си го обичам най-много да го виждам.((:
весела вечер и полека.:P

vacation?

започвам работа по моя мечтан photowall.
надявам се да не ми отнеме много време.
трябва да проявя един бол снимки.
ще е забавно.


пс. ваканцията започна тъпо - с тъпо време.

вървя по улицата, гола, самотна. нищожна.

последните дни бяха направо дефектно изморителни. покъртително нервиращи, така че спомогнаха за усъвършенстването издръжливостта на собствените ми, вече бетонирани, нерви. като се замисля - почивка, почивка - ама колко да почивах? все за нещо мислех, в главата ми все тичаха и се надбягваха разни притеснения, пораждащи все още силен главобол, а сърцето ми до такава степен се разтуптяваше, че се чудя как, особено в сряда, не получих аритмия или някой инфаркт от толкова ядове. 
и то за какво всъщност? връщайки се назад, се замислям над това как една голяма част от моето минало, а и моето настояще, да не говорим за моето бъдеще, са в ръцете на моите родители. това е то. двама човека, които те създават, и след това от нищото, хем ти дават живот, хем го управляват. и ти си длъжен да се водиш, като кукла на конци, по техните желания, по техните искания. така е. явно това е да бъдеш родител. 
слава богу, няма да бъда такава. никога.
днес намерих две много стари снимки на дядо. как е за риба някъде си и как се връща от някакво поле, село близо до ямбол. дядо ми. като се впусна в разни размишления, той беше много възпитателен характер, но от онези, философско-учителските характери, които без бой, без тежка ръка, но с много твърди и убедителни думи, те караха ЕДВА ЛИ НЕ да бъдеш техен роб. не казвам, че някога съм му била робиня. даже напротив. когато се разболя ми беше дори удоволствие да се грижа за него. но обичах дядо. беше слънцето в сивото ми детство.
фифи учи. минаха балове и глупости. покрай тях и моите притеснения и малки сърдечни земетръси и изригвания, оттам и психични сривове в цялата ми система. сега се започва тежката част, но всъщност всички сме зад него и му стискаме палци. искам да успее. знам, че ще успее. той ще успее. защото всички го подкрепяме. а това е най-важното - той да бъде уверен в собствените си сили.
мислих за моя бал. но определено имам време. и когато дойде, ще имам да го мисля. поне тогава ще му е времето да се мисли над това. сега имам други неща на главата.
още малко остана. един юни месец и моята дългоочаквана, мечтана почивка. като знам, че юни ще са един бол простотии, дипломи, изпити и така нататък, ми става доста лошо, но ще се справя. 
все пак, как стигнах дотук, че да не мога да продължа?

done & dusted.

защо винаги се налага да чакам нещо,
което така или иначе не става?
защо винаги аз не получавам нищо.
вечното капо.
не мога вечно да продължавам да си трая.
ясно, разбрах, че живота е нечестен.
но защо е нужно да ми го тика
анално всеки божи ден?
защо не може 
поне на моменти да ми е 
малко по-лесно?
толкова ли го заслужавам?

пародия, поднесена в букет.

да, искам да живея.
да, оставете ми пространството.
да, обичайте ме до болка.
да, наранявайте ме докато можете.
да, пийте от кръвта ми.
да, разкъсайте сърцето ми.
да ! покрийте ме с парченца настърган шоколад 
и ме изяжте.
да ! бъдете груби с мен, брутални.
да ! хванете ме в тъмна улица и ме убийте.
да ! използвайте думите си като убиец,
от тях ме боли най-много.
и вие го знаете.
всичко знаете.
моята публика,
всичко знаете.
моите настроения,
моите мисли,
моите чувства,
моят живот.
една голяма, широка,
дълга сцена, 
а аз съм сама -
гримирана грозно,
със скъсани дрехи.
представям си, 
че това е моето представление,
моят мюзикъл,
моята пиеса,
моята оперета,
моят рок концерт.
моят живот.
бъдете щедри към мен.
аз съм просто актриса.
аз имам нужда от вас,
и вие от мен.
аз имам нужда от въздух,
и вие от мен.
аз имам нужда от песни,
и вие от мен.
аз имам нужда от цигари,
и вие от мен.
защо сте толкова жестоки,
публика?
не съм родена да бъда
актриса.

всеки път така.

пробвам се да 
изпразня съзнанието си.
още един ден и нощ,
прекарани в потене и
кошмари.
не бях на себе си през нито една секунда.
дори водата, която поглъщах през нощта,
не се чувстваше - минаваше през устата ми,
през гърлото, надолу по канала и някъде се губеше, но
без вкус.
без нищо.
всеки път,
подхвана ли го това занимание,
и после съм тотална развалина,
душевно, физически.
искам е много често срещана дума.
всеки може да иска.
когато в ежедневната реч
разговорът опре до искане -
всеки иска.
коли, пари, телефон, храна, гримове, дрехи.
е какво давате, 
че сте взели да искате?
бъдете щедри към себе си.
запазете си недохраненото достойнство.
оронвано оттук - оттам,
и вече поолющено отстрани.
вземете се в ръце,
крака,
очи.
бъдете малко по-представителни в
исканията си.
животът не е толкова прост.
това е просто затишие пред буря.


пс. мм. желирани бонбони !

бурканчета с кисели краставички.

този полъх го знам.

трептенето на тревичката

също го знам.

познато ми е.

това е един стар спомен.

казва се ямбол.

чаша, пълна с мен.

излизам навън да пуша. мирише на току що изсипал се дъжд - на чисто. приятно е, обичам тази миризма, точно след като е валяло. заглеждам се как близката лампа оцветява в оранжево клоните на голо дърво. чува се вой отнякъде. поглеждам към небето. два големи, тежки облака бяха заклещили между тях една мъничка звездичка. след момент единият облак вече я беше изял, гонейки другия. оглеждам терасата, празния простор, саксиите, където гася понякога. издишам дима на тънки струйки. дебелото боро дращи силно гърлото ми, чувствам отровата в цялото си тяло. представям си как си седнал на твоята тераса, как тръскаш цигарата в импровизирания пепелник и гледаш блоковете пред теб, небето или далечният кремиковци. започвам бавно да рециклирам мислите си - всичките, в съзнанието ми остава бяло поле. 
главата започва да ми тежи. клепачите също. дори мислите ми тежат, като огромен товар. като куфара ми през лятото. като камъка на сизиф. 
не чувствам.