коледа, която предшества изпращането на една безкрайно побъркана година!
коледа, в която не съм у дома, в българия, нито съм в англия, но съм със семейството си (или поне частички от него).
коледа, в която за първи път от над пет години съм сама, не съм във връзка с никого, нещо, което ми е безкрайно странно, прави ме тъжна, но и интересно нетърпелива към бъдещето.
коледа, в която изпитвам такава болка по родината си и цялото ми обикаляне по света за тази година, краят на която ще изкарам в австрия, ме обърква тотално.
коледа, която няма да прекарам с дядо, който надали ще успее да изчака следващата, за която ще се постарая да съм там за тях.
не зная дали тази коледа съм щастлива или не. знам единствено, че съм объркана и тъжна до някаква степен. усещам някаква дълбока празнота в себе си, по-дълбока от всички моменти досега. мога дори да кажа, че до известна степен се чувствам глупаво и просто не знам защо.
не мисля, че ще пиша тук преди нова година, не, че съм била и особено постоянна в последните месеци, но не мисля, че и мога да бъда, особено в следващите няколко, които надявам се, ще приключат с моето дипломиране.
истината е, че изпитвам някаква незавършеност. за първи път се чувствам сама със себе си, вече в буквалният смисъл, и тъй като това не е било така от дълго време, имам нужда да свикна и това се случва сега. неприятно ми е, че е точно за празниците, но такъв е животът и аз не мога да го променя.
ако мога да го поставя в метафора, бих описала следното. аз съм изключително привързана към вече бившият си приятел. той беше най-добрият ми приятел, най-близкият ми човек, най-интимният ми партньор. затова и въпреки че нещата не вървяха толкова дълго време между нас, аз така и не можех да пусна ръката му, да се обърна и да поема по своя път. достраших се едва в краят на това лято, когато бяхме заедно на море и осъзнах, че нищо вече няма да бъде същото.
защото още тогава нищо вече не беше.
в следващите няколко месеца говорих все по-малко и по-малко с него, докато накрая през декември не се бяхме чували от седмици. направих го несъзнателно, но и се радвам, че стана така, защото свикнах да не мисля за него и да го избутвам от главата си малко по малко. въпреки всичко, аз все още го обичам - сигурна съм обаче, че тази любов е по скоро вече като между брат и сестра. знам, че сърцето ми би се разбило ако го видя с друг човек, видя как се гледат, как държат ръце, но също така знам, че сърцето ми има нужда да се излекува първо и след това ще може да понесе такава гледка. също така съм сигурна, че тогава може би даже съвсем малко би се зарадвало.
но не и сега.
та метафората би била следната, отплеснах се в обяснения. нека си представим една врата. зад тази врата има черно, тъмнина. моят приятел е тази тъмнина. той обгръща всичко зад вратата. вратата е моето сърце, моето съзнание. а аз съм пред вратата.
сега е време да обясня как работи съзнанието ми, щом стане дума за приятеля ми. на няколко пъти сме се опитвали да се разделим, но не сме успявали. ние наистина бяхме безкрайно привързани един към друг, към навиците си, към това, че се познаваме безкрайно добре и попадайки всеки в неговата си нова среда, ни беше приятно да се връщаме обратно един към друг, защото бяхме единствените от двете си страни, които знаеха другия така добре. затова връщането назад, тази крачка обратно към миналото, ни се струваше логична.
та моето съзнание работи на този принцип. когато се опитваме да се разделим, то устояваше за няколко дни. след което аз не можех да понеса мисълта да не сме заедно и нямах волята да кажа твърдо не. не аз, сърцето ми и съзнанието ми нямаха. та те винаги ме връщаха обратно към него. сега, аз дърпам тази врата към себе си, за да я затворя, с всички сили. но тя се опитва да се отвори със страшна сила и да остави на тъмното, което е зад нея, да ме обгради изцяло. отново.
но това е. този път няма връщане назад и аз го знам. подкрепям тази си постъпка, знам, че е правилна, имам нужда да бъда сама, да бъда свободна, да се радвам на свободата си, докато все още съм на тези години. просто трябва да се отпусна, да го осъзная и да свикна с това.
затова и се надявам, че годината, която идва ще ми донесе много изненади. надявам се, но не знам със сигурност, че наистина ще е така.
знам единствено, че имам толкова много неща, за които да бъда благодарна на тази коледа и към които да се върна отново на нова година. точно преди една година, ако някой ми беше казал, че лятото няма да се върна в българия, че ще остана да работя в англия, че ще работя в скъп хотел и ще бърша тоалетни, че ще замина за германия и ще имам удоволствието да уча в баухаус, че ще срещна един перфектно дефектен германец, към който все още се връщам мислено от време на време, защото беше бог на много неща, че ще срещна толкова много хора за две седмици, с много от които и до този момент поддържам постоянен контакт, че ще замина за исландия и ще видя северните сияния, че ще мога да бъда просто приятел на ник - щях да се изсмея и да си продължа каквото съм си правила, без дори да се замисля, че са възможни.
сега гледам напред, към живота ми сама, имам толкова много да научавам все още - да се върна към свободата си, да бъда щастлива, с това, което имам и да се радвам на живота. към дипломирането тази година, към интервютата за работа, към предстоящи планове за лятото, към евентуални кратки любови, от които имам нужда, към 22-ят ми рожден ден другият месец, към предаването на първата ми сериозна като обем важна работа за тази година, към вторият ми семестър.
към надявам се още една година, изпълнена с неща, които не съм си и представяла, че ще ми се случат. които биха ме направили отново щастлива, както бях преди.
