викам, а ти чуваш тишина.

изпитвам нереална меланхолия в душата си,
и ми тежи все,
така, сякаш някой в продължение на месеци
е удрял по сърцето ми с тухла непрестанно.

дали кърви все още,
не знам,
но знам, че очите ми са изморени
кладенците, пълни със сълзи, се изпразват бавно

душата ми остава празна
малко по малко
и аз съм все така загубена
в другите.