много тирета.

все още си спомням онази дъждовна вечер,
в която и двамата бяхме пияни и лъкатушехме по влажните улици,
хванати за ръце.
спомням си денят след тази вечер,
в който мързеливо опитахме всички възможни позиции на лежане на леглото ти,
слушайки музика, целувайки се.
спомням си как се качих на гърба ти, ти хвана леко краката ми в кокалчетата,
за фон беше донт край на гънснроузез, аз бях облегнала брадичка на рамото ти,
долепила буза до твоята и как стояхме така, заключени,
гледайки дъжда.
спомням си как лежах върху теб със сплетени пръсти в твоите, 
а ти ми каза, че помниш първият ден, когато аз дори не те познавах, а ти си ме видял
и как знаеш къде съм стояла, как съм изглеждала, с какво съм била облечена,
а после зави глава с чаршафа, казвайки, че звучиш твърде cheesy.
спомням си първият път, когато ме целуна 
и очилата ни се блъснаха едни в други, а ние се кикотихме.
спомням си и ми става приятно.

германия или преживяването на живота ми.

едно от нещата, които съм сигурна, че никога няма да забравя в живота си, беше лятното училище за архитектура в Баухаус, Ваймар.
нали знаете как винаги в живота ви в някакъв момент след някакво адско затишие и застой, изведнъж се случва нещо суперголямо и суперготино? 
това беше лятното училище за мен.
все още помня първият ден, когато пристигнах в берлин след най-странното пътуване с автобус в живота ми. по време на него, на два часа от берлин, парче от асфалта на магистралата строши стъклото до главата ми на хиляди милиарди миникристалчета, заради което трябваше да спираме и да се оправяме с боклука. именно заради това, най-накрая пристигнахме в берлин с ЧЕТИРИ часа закъснение.
бях гледала в интернет как да стигна до ваймар от берлин, но трябваше да сменям две метра, за да стигна до централната гара, откъдето да си хвана влак. пристигайки в берлин, осъзнах, че няма абсолютно никакъв начин да се оправя без карта или интернет на телефона. и съответно се паникьосах. 
първите хора, които видях пред себе си, попитах за насоки. и разбира се, попаднах на хора, които живяха в берлин, но от месец и малко. бяха сирийски емигранти, които гугълнаха как да стигна до ваймар от местоположението си в момента.:D 
този мой късмет! в крайна сметка ми обясниха, записах си го на ръката, благодарих и си хванах пътя. спомням си, че трябваше да хвана някакъв автобус до някаква спирка на метрото, но не намирах автобусната спирка никъде около автогарата. изведнъж се обърнах и видях, че зад мен стоят същите тези сирийци, които бях попитала за упътвания. попитах ги да не би да са в същата посока, а те отговориха не. притесних се и може би съм го показала съвсем малко, защото те ми обясниха, че просто са забелязали колко съм "изгубена" и са решили да ми помогнат да стигна до там. в крайна сметка наистина ми помогнаха да си пренеса десеттоновия багаж, даже и платиха билета ми за метрото.
въпреки всичко, пристигането ми във ваймар беше като разстресение на целият ми свят. беше най-кичестото, уютно малко градче, в което съм полу-живяла. първата вечер беше кошмар, защото пристигнах късно, не знаех къде се намирам, на къде да вървя, исках да се чуя с родителите си, но нямах интернет, а германия и очевидно турингия специално, имат проблем с кафета и барове с wifi. демек - нямат. бях намерила някакъв ресторант, който беше част от един хотел, в който имаше wifi и когато най-накрая чух да на въпроса имате ли безжичен интернет, имах най-голямата усмивка в света.
като изключим първият ден, всички други 13 дена бяха невероятни и прекрасни. запознах се с куп креативни млади хора, готови да хванат живота са рогата и да го усмирят. с усмивка. запознах се и с томас, най-красивият германец, който съм виждала и имах късмета да прекарам две, едната от които доста пияна, вечери с него. 
пихме бири, слушахме музика на площади, говорихме си на интересни теми и животът беше перфектен за тези две седмици. научих толкова много не само за архитектурата, а и за живота, че съм благодарна, че имах възможност да го усетя.
всичко, което срещнах и видях, ми вдъхна една голяма доза позитивизъм за бъдещата година в университета и какво идва след това. две седмици, които бяха като една голяма глътка чист въздух, от която нереално много имах нужда.
и както томас ми каза на войс съобщение в уатсап - you always meet a person twice in your life. надявам се, че животът отново ще ме срещне с тези свежи хора. 
дори и само за секунди.:)