сякаш докосването ни преди няколко часа е само някакъв спомен,
мисля си за уелс и за природата,
и за мястото, където живееш,
и колко ме боли сърцето, че живееш в тази мизерия, но
в същото време завиждам за това, че твоите приятели са там,
и ти си с тях, и те са с теб.
в ума ми е гледката от прозореца ти,
сейнзбърис неон,
и разходката до теско днес и колко ми е уютно там
и ме боли,
за първи път ме боли да се върна вкъщи,
защото е самотно и не е у дома,
и няма онова усещане, което имах в стаята ти,
лежаща гола на леглото под завивките, отпусната напълно,
чувствах пълен покой,
тялото ми беше в странен дзен
и се чувствах у дома.
за първи път го усещам за място, където съм
за първи път през живота си.
и то толкова непознато, толкова различно,
и въпреки всичко
толкова познато и толкова приятно-уютно.
не мога да забравя сребристите косъмчета в косата ти,
които не символизират отминаващото време,
а просто ... твоята личност, твоят свят,
чувам тракането на часовника ти в различни предмети и
отеква в главата ми толкова силно, че
почти усещам как получавам главоболие и в същото време
полу-сълза се стича по едната ми буза.
как да ти кажа, че ще ми липсваш, че
искам да се върна и да бъда там с теб,
за днес, за утре, за след две седмици,
за....
не искам да ме боли, не искам да бъда с някого, и в същото време
искам да бъда с теб, но наполовина,
искам да се подсигуря, че няма да ме боли,
изграждам си постоянно стени, които след това сама руша и
после съжалявам, а ето, че вече усещам, че
съм привързана, а не трябва.
на това си задавам въпроса: защо?
и не мога да намеря подходящ и постоянен отговор
сама на себе си.
