в никакъв случай не казвам, че тази ваканция някога е била ваканция, каквато имах, когато бях пети клас. но въпреки всичко си е ваканция и нямам университет. и от една страна е окей, защото няма корекции, в които да ти променят дизайна всяка седмица по два пъти, от друга страна - НЯМА КОРЕКЦИИ, В КОИТО ДА МИ КАЗВАТ, ЧЕ ТОВА, КОЕТО ПРАВЯ Е ОКЕЙ. *паника*
и ето как разбирам, че направо си остарявам вече. в някакви такива моменти, които са суперобикновени, но към които подхождам толкова по-различно, отколкото бих преди три години. все пак - 21 си е 21. след осем години са 29...
напоследък беше толкова натоварено, че нямах време да се храня и спя нормално, а какво остава да си пиша в блога. предполагам - нормално, вече и ежедневието ми много се промени от преди и не мога да пиша толкова често, колкото ми се иска, защото повечето моменти съм толкова изморена, че предпочитам просто да си легна, отколкото да пиша нещо.
за времето, в което не писах в блога, се случиха няколко неща. и първото и най-важно беше, че в момента, в който аз напълно се отпуснах, че около мен има хора, които ме ценят, уважават и обичат, всичко като че ли рухна и всички започнаха да се държат като идиоти. едните спряха да звънят, другите, с които даже живея, престанаха дори да ми чукат на вратата да пушим, пък остави за нещо друго, ... тук е толкова странно с хората. един ден всичко е окей, друг ден нищо не е окей, след това е напълно различно. човек никога не знае.
което не е непременно нещо лошо, но определено те учи на важни уроци, като този винаги да оставяш хората зад една измислена линия, която ти осигурява лично пространство, в което те не бива да се допускат. защото след тази линия всичко, което те правят, те наранява, тъй като си ги допуснал твърде близко до себе си.
lesson learned. point taken.
нямам търпение за лятната ваканция. все още не съм започнала да си търся работа, но се надявам, че ще мога да си намеря нещо набързо като приключа годината. а и чакам резултати от едно място, което е добре платено и работата е интересна и нетрудоемка, така че ще видим - но за това специално, си стискам всичките възможни пръсти по тялото!
иска ми се да се върна в българия сега, докато е пролет. липсва ми как миришат улиците, колко приятно топло е, но и леко хладно. липсват ми бирите в парка, когато времето започне да става такова. след цяла зима бира по заведенията, забутани някъде на топло, първата бира навън след това винаги си беше емоция! понякога даже си взимахме и наргилета, голямо празненство.
вчера бях на спирката да си чакам автобуса обратно към вкъщи от центъра, защото бях на пазар, и на спирката дойде едно момче, което беше едно към едно с нико. но да кажем, 12 години преди нико сега. същите очи, същото лице, същата коса, същият поглед дори, просто много по-малък на възраст.
и тогава се замислих как, когато нико е бил на тази възраст е бил още в българия. както и аз. не сме знаели, че нито един от нас съществува. всеки е бил толкова различен. и си представих как с всички хора е така. в момента аз вървя по път, който е с една единствена лента - и това е моята лента. но след време ще срещна още хора и лентите ще стават по две. след което тези хора ще изчезнат от живота ми, както почти всички от миналото ми до момента, и тази лента отново ще стане една.
животът е нещо странно.
