няма такива, които ушите ми да копнеят да чуят. ръката ми не жадува никой, а просто тихо се прибира на топло в джоба на кафявото ми яке. с всеки ден установявам, че не съм срещнала хора и те не са срещнали мен. доказвам сама на себе си, че имам още твърде много път да извървя и твърде много време да чакам. ако имам сълзи - то вече не знам нито за кого са, нито за какво. явно е такова време - просто.
и все пак, за да продължим, трябва да спрем да се страхуваме от грешки.
Няма коментари:
Публикуване на коментар