стига.

толкова много се стресирам, панирам, обърквам и не свиквам.
не мога да реша и се блъскам между бетонените стени на безвремието. чувам откъслечни звуци, части от разговори, картини от ежедневието, в което не живея, а съществувам. всичко минава бързо, протягам ръка, но не мога да го докосна. това е някаква сфера, всичко е твърде близо и твърде далеч, така че да не мога да го видя, чуя или пипна. отдавна не чувствам, затворих се в буркан и чакам. но какво ли чакам? проблема тук е, че и аз не знам. и всичко отново се обърква, главата ми е каша. няма накъде да погледна, защото както и да се обърна нещата си остават плетеница от думи и действия и все не мои. все не стигат. все неоценени.
стига.