или когато усетя, че ми е тъжно - самотно, да потърся някого, вместо да очаквам да бъда потърсена.
често си казвах, че за да бъда потърсена, трябва да имам приятели, без да се замислям, че затваряйки се в себе си, аз правя точно обратното.
и реших да прегърна момента. да бъда себе си, когато не се налага да бъда стегнат зубър. да се усмихвам, шегувам и смея, да си позволявам да се лигавя от време на време, когато времето позволява. да се радвам на нещата около себе си, без да мисля прекалено много над тях.
или поне не за хората. за тяхното отношение и държание едни към други. мисля, че през последните години отделих толкова много от времето си да бъда наблюдател, че забравих какво е да бъда участник. свикнах да стоя настрани и да гледам, да бъда просто нещо във фона, да съм течащото време, вместо обекта, около който тече времето. не действах, а стоях на едно и също място... месец след месец. в крайна сметка година след година, оставайки сляпа за факта, че това, което чувствам, цялото това нещастие и тъга, бяха причинени не само от другите хора, но и от самата мен.
днес вървях към общежитието, когато усетих нещо много странно и което съвсем малко ме изплаши. вървях по улицата, покрай каменните стени на училището, което е до университета ми, поглеждах надолу, за да видя английските плочки под краката си. усещах студените лъчи на някакво далечно, залязващо слънце и се уплаших от това, че нито едно от тези неща вече не ме стряска. не е нещо ново.
започвам да се чувствам комфортно тук....
започвам да усещам оксфорд като свой дом.
и това ме изплаши безкрайно много. натъжих се за майка си, която е самичка в българия. но знам, че когато и тя дойде... българия ще остане моята далечна звезда. силно обичана, но и твърде далечна...
Няма коментари:
Публикуване на коментар