в крайна сметка предполагам, че тези хора ще се обърнат един ден и ще видят единствено възможностите, които не са грабнали и миговете, които са изпуснали, за да бъдат този друг човек. и когато всъщност осъзнаят колко са сгрешили и решат да захвърлят тези свои маски, ще разберат, че е твърде късно да се направи нещо.
защото човек има само един живот, един-единствен миг на този свят. и ако не изживее него, както той самият прецени, а не както другите биха, то никога няма да има втори шанс да го вкуси.
никога.
докато пиша това си мисля колко много имам нужда да се прибера у дома. да седна в хола, да запаля цигара в два през нощта, нашите да са заспали отдавна, лампите да са угасени и стаята да е озарена единствено от ярката бяла светлина от табелата на топлофикация софия точно срещу нас. да бъда там и да бъда спокойна. да нямам страхове и негативни мисли, защото съм с хората, които обичам. които биха направили всичко за мен и които ми създават безкраен комфорт. дори и да са в съседната стая, хъркащи.
напоследък често си мисля отново за това как нямам сила за времето. знам, че повече мисля върху него, отколкото да го ополозтворявам реално, но това съм си аз - твърде много мисли, твърде малко действия. и всъщност стигнах до заключението, че не бих заменила прибирането си в българия зимата за нищо на света. не ме интересува, че това е време, в което ако остана в англия да поработя, бих изкарала предостатъчно пари да се издържам втория семестър. стигнах до извода, че парите не са важни, те не са фактор в една много по-голяма истина, нещо много по-силно. това, че любимите ни хора не са до нас вечно.
замислих се за това как аз съзрявам като че ли все по-бързо и по-бързо. имам чувството, че колкото повече напредват годините, го правят с все по-голяма скорост, а аз все по-малко ги усещам като период от време. една идея повече от "миг". замислих се за това, че не ми пука колко пъти ани ще ме моли да остана тук, за да не е сама тя на коледа и нова година. защото аз обичам своите родители.
въобще не ме интересува дали звуча банално или не. нали знаете как хората казват, че докато не изгубиш нещо, не осъзнаваш колко ценно е било то за теб. аз не съм ги загубила, просто съм достатъчно далеч от тях. осъзнах го, когато разстоянието изведнъж стана 2000 км, а аз си мислех, че все още съм онзи тийнейджър, който иска да се махне от вкъщи и да продължи да се бунтува срещу света.
изгубена кауза си, момиче.
не се бунтувам вече. знам, че животът ми се промени с това заминаване и съм на светлинни години от онази хлапачка, която бях преди да дойда тук. не заради мястото, а заради преживяването. знам, че съзрях. и вече не съм себе си.
та да се върна на темата, върху която исках да концентрирам този пост. аз пораствам, съзрявам.... а родителите ми остаряват. един ден, няма да мога да звънна на скайп на баща ми след много тежък ден с тази архитектура, защото няма да ме чака на скайп. той просто няма да съществува. ще остане идеята за него, за колко уникален беше, както всички бащи са сами по себе си за всички дъщери на земята. как няма да мога да звънна на мама да й кажа, че съм й купила неземен подарък, защото тя няма да може да го носи. защото тя също няма да съществува.
както се случи с баба, ще забравя постепенно аромата им, след време лицата им, малки отличителни белези, гласовете им. ще се свият някъде в съзнанието ми, някъде най-отзад, самият ми мозък ще ги изтласка там - или той, или животът така ще направи - и ще се чувствам виновна, че ги забравям. а няма да се случва, защото така искам, а защото животът така работи. такъв е неговият мотор.
не знам какво оставяме след себе си - може би само образи. само мъгляви образи на разни стари снимки, които след време не можем да свържем с нищо, защото паметта започва да ни изневерява.
и всички тези неща ме карат да обичам семейството си още повече. знам, че както забравих всички малки неща, които знаех най-добре за баба, така ще се случи и с родителите ми, но болката ще е като три хиляди чука, удрящи сърцето ми едновременно. и ще е прекалено болезнено, за да бъде истина. затова, без да има какво да крия или да увъртам, докато този момент настъпи, смятам, че всички тези малки ваканции, които все още мога да си позволя за открадна, за да съм с тях преди да се появи работа, още по-голямо разстояние, съпруг, деца, финанси, проблеми, ипотеки и въобще - стереотипните неща, които разрушават човеците, когато наистина порастнат, са най-важното нещо, към което трябва да се целя.
затова не бих заменила тази ваканция. не бих останала тук за нищо на света. парите не могат да се сравнят с това, което ще имаш за известно време преди да загубиш за цял живот.
и това ме прави толкова, толкова тъжна. този болезнен факт, че един ден ще изгубим хората, които обичаме, без да можем да направим нищо, освен просто да стоим и да наблюдаваме как се случва.
затова нека тази коледа бъде посветена на думата любов. нека да я раздам колкото мога, защото не знам дали другата коледа ще съм с тях. човек никога не знае, както обичам да казвам.
и наистина е така.
[photo: Tumblr]
