има един момент, след като си наранил човек, който страшно много обичаш, когато започва да те е страх, че ще го изгубиш. и този страх прераства в някакъв постоянен кошмар къде е и какво прави. психично те нагърбва с някакви филми, които не са истина, но съзнанието ти казва, че никога не можеш да бъдеш сигурен.
аз нараних този човек и след два месеца се виждам как тичам след него, но някак си не го достигам. ако е невъзможно да ми прости, значи не е човека за мен? или пък по-скоро ми е простил, но не е забравил? не знам, тези въпроси са постоянно в главата ми.
и вечният страх, че ще се появи човек, който също ще му обещава, че никога няма да го нарани, и той ще забрави за мен като захабена кукла.
интересното е, че след като аз бях виновната, той го прие, свикна с това, нещата почти се върнаха към нормалното за две седмици, след което аз се чалнах. говоря сериозно - аз просто изперках психически. постоянните съмнения ме карат да се чувствам още по-виновна, че съм ужасен човек. на моменти, когато си го представя по определен начин, ми става смешно. но в повечето случаи осъзнавам как съм го пристегнала в прегръдката си, не искам да го пусна, вече го задушавам, толкова съм досадна. и го осъзнавам, но не правя нищо, защото ме е страх. и този страх така се загнезди, че вече не иска да си тръгне. опитвах се, но просто не мога да го разкарам. искам да си тръгна, искам да не мисля за него, за да не ме боли, искам да не го сънувам, защото изпитвам кошмари. искам просто да го оставя, но не мога - защото, истината е, че искам той винаги да бъде до мен.
чалнах се.
Няма коментари:
Публикуване на коментар