23.00
спомням си един от най-празните моменти в живота ми. преди и след мартин. беше момент на празнота, последван от дълги размишления над това колко коравосърдечни могат да бъдат хората. а аз съм нежна и чуплива, уязвима - може би толкова, колкото е и малкия принц. или по-скоро розата му. или по-скоро бодлите й. или може би света, в който той живее.
а света, в който аз живея? този свят.. той пропада. той също е крехък, ала хората са жестоки. безкрупулни. лицемерни и арогантни. този мой свят е пропит с думи. и нищо повече. отвсякъде се изливат водопади с думи, накъдето и да се обърнеш - все думи. писва ти от думите. искаш просто да правиш. ей така, да си правиш нещо. безмълвно.
защото ти е писнало от толкова много думи. наречия. глаголи. прилагателни. съществителните!! накрая просто ти се повръща и се здрависваш с първия попаднал под ръка кенеф (примерно тези на ндк, изпадналите, от които се носи полъх на фина мизерия, даже какво фина - тя си е направо груба!). аз този свят го обичах до едно време.
може би когато бях все още дете, малко и беззащитно. единственото, за което ме беше грижа, бяха стотинките за гризинки и ледени сокчета и къде и кога ще играем футбол с компанията. или някоя друга, сега изглеждаща скучна, игра пред/до/около/близо до блока.
отново това главоболие. мозъка ми ще се пръсне. ще се разбие на миш маш, ще се взриви и ще се размаже по прозорците, по пердетата, монитора, стените, чашите.. не мога да понасям главоболие. хубавото е, че поне издържам на болка.
по-предишният период на пълна и ожесточена борба с празнината и депресията бяха преди години, може би три. това беше дълъг, дълъг, дълъг откъс от моята агония по самата себе си. едно голямо нищо. едно голямо празно нищо. с главно О. пропивах се от скука. правих нищо, правих алкохол от скука. пиех алкохол от скука. мразех всичко около себе си. алкохола ме направи враждебна и ... пияна в повечето случаи.
хубавото е, че този период имаше finito. което е чудесно. щеше да е жалко да се пропия толкова млада и да зарежа собственото си, блестящо в моите представи, бъдеще.
мога да си призная нещо за себе си - с времето станах по-сериозна, по-самостоятелна и може би.. като че ли се превъзпитах сама. изградих си маниери сама, с които да се държа на определени места, но като цяло се придържам към мнението ми, че човек където и да е, задължително трябва да бъде себе си. все пак, кърт кобейн е прав в това, което е казал - че е по-добре да бъдеш мразен заради това кой си, отколкото да бъдеш обичан заради това кого не си.
обичам големи облаци дим. обожавам дим. винаги ме е привличал, защото е красив. а красотата му се изразява най-вече в това, че олицетворява свобода - той просто се издига и се рее. като птица. като свободна птичка. навсякъде, когато и да е. димът е интересно нещо.
но ме прави тъжна. в много моменти ме кара да си спомням за вуйчо. той обичаше да пуши. а аз просто обичам дим.
Няма коментари:
Публикуване на коментар