точки.

има моменти, когато стоя в средата на нещо голямо. на най-претъпканото място в града. около мен е навалица от хора - приятели, двойки, бащи и дъщери, майки и синове, момчета, момичета, деца. и се чувствам като най-самотния човек на света. оглеждам всичко покрай мен - усмивките им, жестовете им, опитвам се да прочета мислите им, следя реакциите им. всички са щастливи. напъвам се да мисля какво би ги направило щастливи.
(22.22.)
накрая се усещам, че мисля повече за тяхното щастие, отколкото за своето собствено.
в момента в главата ми е момичето, което са убили в борисовата градина - яна. жестоко убийство. и как в момента този, някой си, който е прекратил човешки живот, за да го използва сексуално, е някъде тук. някъде около нас. сред нас. пътува нормално в градския транспорт, чете нормално вестници, върви нормално по улиците, отива съвсем нормално до магазинчето, за да си купи храна, поздравява нормално съседите си - продължава да води нормален живот. всекидневен живот. въпреки факта, че преди няколко дена с двете си ръце е унищожил едно симпатично 28-годишно момиче, с прекрасна ведра усмивка и жизнени сили. 
докато той живее нормално, тя е някъде. мъртва.
как това е нормално само по себе си?