лица, толкова много лица, и крака
и съдби,
на толкова много платформи и вагони,
ръгби в метрото,
всеки ден.
превръщам се в корпоративна мишка, защото животът ме задължава.
ако не съм мишка и не съм във фирма,
няма пари,
а няма ли пари -
обратно към българия.
нищо лично, родина, обичам те,
но не ми предлагаш нищо.
поне не за сега.
искам животът да ми предлага повече,
още и още,
опитвам се да си отварям възможности,
да търся врати,
надявам се,
притеснявам се,
стига си се тресяла, казва ми майка ми, слагайки ръка на
тресящият ми безформен крак.
искам само да мине, да мине и да си почина,
отговарям.
няма почивка,
докато не навлезеш в света на архитектурата напълно,
чувам да казва баща ми.
мога ли да кажа нещо на въпреки освен да ги слушам,
в главата ми картини ужасни,
татко болен, мама над него,
от месеците мазане на английски стени,
брадата му побеля рязко. понякога не познавам баща си.
вече е отвеян, не слуша,
в главата му - пари, за да я бъде дъщерята.
моят герой, баща ми.
моят ангел, майка ми.
Няма коментари:
Публикуване на коментар