не мога да кажа, че съм особено красива. аз лично не се считам за такава. но знаете какво казват - хората никога не трябва да говорят за себе си, защото или нямат нито едно хубаво нещо да кажат, или нито едно лошо. както и да е, заради тази статия считам, че е важно да отбележа, че наистина реагирам с тиха въздишка всеки път, когато трябва да се погледна в някое огледало.
мислила съм си за серия от статии с това заглавие от вече сигурно две години, но така и не посмях да се commit-на да ги започна, само и единствено, защото наистина искам да ги напиша. и да ги публикувам. не, защото мъжете в живота ми до момента са такива ужасни чудовища, че искам да ви разкажа за тях.
просто изпитвам някаква странна нужда да говоря за тях. да кажа за тях. да ги разкажа.
всъщност мислила съм да направя такава серия за по-близките хора в живота ми, кратки писания, не знам по каква причина съм така навита да пиша някакви портретни индвидуални постове, но ... ето я. изпитвам глад направо, сякаш тези хора са в стомаха ми и искат да излязат от там и да се озоват на празния бял лист.
и аз искам да ги изплюя, просто все още не намирам начин как. не смятам, че съм особено добра в писането на дълги обяснения и описания, не съм Вазов все пак. така че докато не намеря своята разказвателна форма, тази, която най-добре ще ми влезе под ръка за тази серия и която ще ме улесни максимално в писането й, няма да я започвам.
въпреки че и аз вече започвам да искам да изляза от собствената си глава и да се излегна върху този празен лист....
Няма коментари:
Публикуване на коментар