Creative Commons License
This work is licensed under a Creative Commons Attribution-ShareAlike 4.0 International License.
Текстовете в този блог са лицензирани от съответния лиценз CC, от който следва, че всяко тяхно разпространение е забранено, без съгласието на автора. Детайли за контакт могат да бъдат намерени в моя Google+ профил, линк по-горе.

събота, август 12, 2017

ще бъда в края едва когато спра да бъда по средата.

здравей, мой така забравен блог!

пак съм аз, уж същата, уж съвсем различна.
спрях да се опитвам да се идентифицирам отдавна, сега само се опитвам да разбирам промените, през които минавам.
не знам кога, но изведнъж се намерих в живот, в който има ранни лягания, приятели с деца, разговори за детски партита, големи офиси, важни уикенди, ранни ставания, оредяла коса, приятели с кучета, приятели с гаджета, приятели, на които просто нищо не им се прави, постоянно гадно време и дъжд, опити за спиране на цигарите - половинчато успешни, нов град, нови хора, нова работа, скайп разговори за как са минали дните ни, след които всеки заспива и на следващия ден се потапя в неговия си собствен свят. 
обичам промени. но понякога са толкова много, че се губя в тях. 
започнах нова работа, по-добра и по-заета от старата, в исторически английски град с прекрасна атмосфера, интересни колеги, приятни нови съквартирантки, но нещо липсва. не е даниел. просто нещо ми липсва. не мога да изляза да изпия една бира навън след работа с някого, защото няма с кого - всички, които познавам, са или със семейства, или бързат да се приберат при гаджетата си, или са спортуващи, бързащи за фитнес. или просто висят вкъщи да гледат телевизия...
дните си минават, но аз просто усещам някаква жестока скука. навсякъде, постоянно, във всички разговори, които водя, с даниел. единственото, което продължава да ме кара да се чувствам жива, е работата ми, защото е все още нещо ново и различно, а и съм триста пъти по-заета от преди и това ми харесва и ме удовлетворява да приключвам толкова много работа и да бъда толкова продуктивна.

но въпреки всичко, дните ми са изпълнени предимно с тишина...

и понякога сълзи.

пс. гледам те тук, на скайп, пред камерата, как спиш и хъркаш, а моите сълзи падат толкова тежки на бузите ми, че болката отеква чак в сърцето и края на пръстите ми, а в главата ми е само мисълта: на него не му пука..и ми става много тъжно, защото се опитвам да се сетя за някой друг, на когото му пука, и просто не мога да намеря в главата си такъв човек.

Няма коментари:

Публикуване на коментар