от толкова много време не съм си писала в блога, че забравих, че го имам този. бях писала няколко пъти в стария си блог в блогър, но и те бяха доста откъслечни постове.
преди четири дни навърших двадесет и четири години. когато го напиша звучи още по-зле дори и от когато го произнасям, хаха. звучи много, а всъщност душата ми крещи “19!!!!” мда, не е нещо, за което човек има избор.
от последния път, когато съм писала тук, е станало толкова много, че дори не знам откъде да започна.
все още си спомням януари месец 2016, когато тъкмо се бях разделила с приятеля си от шест години, заминах на гости в австрия, но имах да пиша дисертация и бях забита над книгите и на коледа, и на бъдни вечер, и на нова година. втората половина от тази година беше най-объркващото време в живота ми досега, когато изпаднах в непосилност да бъда сама със себе си след като съм пила или била навън с приятели, обикновено или спах при най-добрия си приятел луис, или карах единия ми съквартирант да дойде в леглото ми, за да спим (подчертавам спим) заедно, или просто спах в някой друг. не можех да застана и да face-на празното си легло сама, някак си трудно приех раздялата си.
в същото време обожавах факта, че вече съм свободна, че не ми се налага да вися нон-стоп в скайп – не, че преди това ми се налагаше, де, но знаете какво имам предвид. тази свобода, която получих и не бях имала от шест години, беше толкова сладка, че ме объркваше. затова не можех да разбера как иска да се чувства сърцето ми и изпадах в такива странни моменти след консумация на алкохол. мисля, че осъзнах, че съм стигнала дъното в това отношение, когато се събудих една сутрин, сама, с махмурлук, обърнах глава и погледнах на пода портмонето ми, изтърбушено на килима и един куп стотинки да лежат до него. опитвала съм се да преброя дали имам достатъчно пари, за да хвана такси и да отида да спя при един от приятелите ми, но явно не съм успала, или просто съм се изморила достатъчно, и съм решила да заспя, защото не бях мръднала от стаята си.
освен всичко това, беше и последната ми година, буквално последният ми семестър от бакалавъра, работих на пълна пара върху дипломния си проект и някак си успявах да се радвам на живота такъв, какъвто беше. изпадах в обичайните си меланхолични настроения, но дали защото обожавах дипломния си проект и работата по него ми беше приятна, или заради това, че идваше пролет, топло време, завършване, някак си усещах някакво очакване – не знам. така или иначе, беше интересно време, интересни няколко месеца, в които бях в някакъв такъв безкраен кръг на сълзи, самота, усмивки, хубаво настроение, университет, много работа за вършене, списъци със задачи – растящи и растящи, думи, чертежи, приятели, хора, очакване.
в крайна сметка в средата на май всичко приключи и аз бях първата от колегите от моята група, която отиде и остави всичките неща, които съставяха дипломната ми работа, в изпитната зала. излизайки оттам не можех да повярвам какво току-що се беше случило, но и честно казано не бях спала от два дни дотогава, така че не съм сигурна дали не беше и чисто и просто делириум фаза на недоспиване. почерпах се с цигара на хубавото, слънчево време навън, говорейки с една колежка, и за първи път от една година си позволих просто да си стоя навън и да не бързам за никъде – нито да се прибирам, нито да ходя да принтирам, сканирам, да се връщам в студиото, за корекции, за лекция или за нещо подобно. беше блажено чувство и блажени наколко часа.
оттам нататък животът ми се обърна на 180 градуса.
преместих се в лондон в началото на месец юни, не си дадох почивка от местенето, а продължих вече започнатото търсене на работа и когато се нанесох в лондон. бях подала на около 20 компании преди да се преместя, а след това кандидатствах на поне още толкова. бях си купила средноголяма бяла дъска за писане с маркер, където писах компаниите, на които искам да кандидатствам, и ги зачерквах, когато бяха казали не и ограждах, когато ме бяха поканили на интервю. в крайна сметка, от приблизително 50 кандидатури, получих три интервюта. беше сървайвър.
първото ми интервю евър в света на архитектурата беше в малка компания в саутхемптън. трябваше да си хвана влак до центъра в лондон, откъдето да сменя две метра и да се кача на друг влак до града на юг. бях колкото притеснена, толкова и ентусиазирана и си бях направила домашното да проверя компанията и да мина през обичайно срещани интервю въпроси предната вечер. интервюто мина добре, показаха ми набързо студиото и бързо-бързо бях на пътя си обратно към лондон, след като бях спряла в един пъб по пътя към гарата в саутхемптън да си купя студена кока кола, кафе и да изпуша една цигара с тях. беше най-топлото лято във великобритания от години насам и всичко буквално умираше от жега. никой тук не е свикнал на температури, които имахме през това лято. беше сензационно за мен, защото беше като българското лято – жегаво, задушливо и потно.
следващото ми интервю беше за кансила на уинчестър и не бих казала, че мина особено добре. знаех от самото начало, че това не ми е мястото и че не се вписвам добре, затова и бях притеснена по време на интервюто, а и да не говорим, че интервюиращите ми си изискваха какво да им показвам от потфолиото си и какво не, което объркваше всичко в главата ми, където аз си го бях изгладила и подредила и знаех точно какво кога да кажа. затова може би и когато ме попитаха защо искам да работя там вече бях под толкова пара, че интуитивно и без да се замисля отговорих не знам.
можете да си представите, че оттам да не получих. хаха. в крайна сметка получих предложение от саутхемптън и, дали заради съвета на баща ми, архитекта, да не отлагам, защото ми е първа работа и е хубаво да побързам със започването, или фактът, че когато бях в градския автобус от интервюто си в саутхемптън към гарата, за да се прибера към лондон, минах през централната част и толкова много ми заприлича на бургас, че се влюбих от пръв поглед. и за първи път в живота си вътрешно си казах – да, мога да си представя да живея тук.
която и причина да е, приех работата в деня на дипломирането си. спомням си как им написах бърз имейл, в който казвах да, след което оставих лаптопа на леглото на наетата триместна стая от мен и родителите ми в guesthouse в оксфорд и продължих да изправям косата си за церемонията. дипломирането ми мина някак си както и дипломирането от гимназията. ударът дойде много по-късно, месеци след това, когато наистина осъзнах, че вече никога няма да бъда с всички тези хора на едно и също място, учейки архитектура. не усетих нито една сълза да се претъркули в деня, може би заради еуфорията от цялата церемония и емоции. определено претъркулих много повече от една в месеците след това, хаха.
преди четири дни навърших двадесет и четири години. когато го напиша звучи още по-зле дори и от когато го произнасям, хаха. звучи много, а всъщност душата ми крещи “19!!!!” мда, не е нещо, за което човек има избор.
от последния път, когато съм писала тук, е станало толкова много, че дори не знам откъде да започна.
все още си спомням януари месец 2016, когато тъкмо се бях разделила с приятеля си от шест години, заминах на гости в австрия, но имах да пиша дисертация и бях забита над книгите и на коледа, и на бъдни вечер, и на нова година. втората половина от тази година беше най-объркващото време в живота ми досега, когато изпаднах в непосилност да бъда сама със себе си след като съм пила или била навън с приятели, обикновено или спах при най-добрия си приятел луис, или карах единия ми съквартирант да дойде в леглото ми, за да спим (подчертавам спим) заедно, или просто спах в някой друг. не можех да застана и да face-на празното си легло сама, някак си трудно приех раздялата си.
в същото време обожавах факта, че вече съм свободна, че не ми се налага да вися нон-стоп в скайп – не, че преди това ми се налагаше, де, но знаете какво имам предвид. тази свобода, която получих и не бях имала от шест години, беше толкова сладка, че ме объркваше. затова не можех да разбера как иска да се чувства сърцето ми и изпадах в такива странни моменти след консумация на алкохол. мисля, че осъзнах, че съм стигнала дъното в това отношение, когато се събудих една сутрин, сама, с махмурлук, обърнах глава и погледнах на пода портмонето ми, изтърбушено на килима и един куп стотинки да лежат до него. опитвала съм се да преброя дали имам достатъчно пари, за да хвана такси и да отида да спя при един от приятелите ми, но явно не съм успала, или просто съм се изморила достатъчно, и съм решила да заспя, защото не бях мръднала от стаята си.
освен всичко това, беше и последната ми година, буквално последният ми семестър от бакалавъра, работих на пълна пара върху дипломния си проект и някак си успявах да се радвам на живота такъв, какъвто беше. изпадах в обичайните си меланхолични настроения, но дали защото обожавах дипломния си проект и работата по него ми беше приятна, или заради това, че идваше пролет, топло време, завършване, някак си усещах някакво очакване – не знам. така или иначе, беше интересно време, интересни няколко месеца, в които бях в някакъв такъв безкраен кръг на сълзи, самота, усмивки, хубаво настроение, университет, много работа за вършене, списъци със задачи – растящи и растящи, думи, чертежи, приятели, хора, очакване.
в крайна сметка в средата на май всичко приключи и аз бях първата от колегите от моята група, която отиде и остави всичките неща, които съставяха дипломната ми работа, в изпитната зала. излизайки оттам не можех да повярвам какво току-що се беше случило, но и честно казано не бях спала от два дни дотогава, така че не съм сигурна дали не беше и чисто и просто делириум фаза на недоспиване. почерпах се с цигара на хубавото, слънчево време навън, говорейки с една колежка, и за първи път от една година си позволих просто да си стоя навън и да не бързам за никъде – нито да се прибирам, нито да ходя да принтирам, сканирам, да се връщам в студиото, за корекции, за лекция или за нещо подобно. беше блажено чувство и блажени наколко часа.
оттам нататък животът ми се обърна на 180 градуса.
преместих се в лондон в началото на месец юни, не си дадох почивка от местенето, а продължих вече започнатото търсене на работа и когато се нанесох в лондон. бях подала на около 20 компании преди да се преместя, а след това кандидатствах на поне още толкова. бях си купила средноголяма бяла дъска за писане с маркер, където писах компаниите, на които искам да кандидатствам, и ги зачерквах, когато бяха казали не и ограждах, когато ме бяха поканили на интервю. в крайна сметка, от приблизително 50 кандидатури, получих три интервюта. беше сървайвър.
първото ми интервю евър в света на архитектурата беше в малка компания в саутхемптън. трябваше да си хвана влак до центъра в лондон, откъдето да сменя две метра и да се кача на друг влак до града на юг. бях колкото притеснена, толкова и ентусиазирана и си бях направила домашното да проверя компанията и да мина през обичайно срещани интервю въпроси предната вечер. интервюто мина добре, показаха ми набързо студиото и бързо-бързо бях на пътя си обратно към лондон, след като бях спряла в един пъб по пътя към гарата в саутхемптън да си купя студена кока кола, кафе и да изпуша една цигара с тях. беше най-топлото лято във великобритания от години насам и всичко буквално умираше от жега. никой тук не е свикнал на температури, които имахме през това лято. беше сензационно за мен, защото беше като българското лято – жегаво, задушливо и потно.
следващото ми интервю беше за кансила на уинчестър и не бих казала, че мина особено добре. знаех от самото начало, че това не ми е мястото и че не се вписвам добре, затова и бях притеснена по време на интервюто, а и да не говорим, че интервюиращите ми си изискваха какво да им показвам от потфолиото си и какво не, което объркваше всичко в главата ми, където аз си го бях изгладила и подредила и знаех точно какво кога да кажа. затова може би и когато ме попитаха защо искам да работя там вече бях под толкова пара, че интуитивно и без да се замисля отговорих не знам.
можете да си представите, че оттам да не получих. хаха. в крайна сметка получих предложение от саутхемптън и, дали заради съвета на баща ми, архитекта, да не отлагам, защото ми е първа работа и е хубаво да побързам със започването, или фактът, че когато бях в градския автобус от интервюто си в саутхемптън към гарата, за да се прибера към лондон, минах през централната част и толкова много ми заприлича на бургас, че се влюбих от пръв поглед. и за първи път в живота си вътрешно си казах – да, мога да си представя да живея тук.
която и причина да е, приех работата в деня на дипломирането си. спомням си как им написах бърз имейл, в който казвах да, след което оставих лаптопа на леглото на наетата триместна стая от мен и родителите ми в guesthouse в оксфорд и продължих да изправям косата си за церемонията. дипломирането ми мина някак си както и дипломирането от гимназията. ударът дойде много по-късно, месеци след това, когато наистина осъзнах, че вече никога няма да бъда с всички тези хора на едно и също място, учейки архитектура. не усетих нито една сълза да се претъркули в деня, може би заради еуфорията от цялата церемония и емоции. определено претъркулих много повече от една в месеците след това, хаха.
Няма коментари:
Публикуване на коментар