на няколко пъти вече си вдигам телефона в опит да ти пиша, но се спирам и вместо това влизам я във фейсбук, я в инстаграм, я в пинтерест...
щях да ти пиша, че не, че нещо, но пак те чакам, да не звучи като наставление, но аз пак съм тук, на компютъра, в моята си стая, в къщата в града ми, докато ти си там, в твоята къща, с твоите приятели.
и това ме навежда на мисълта за последния ни разговор, в който ти призна, че си съгласен, че напоследък не си ми обръщал толкова внимание и това е твоя грешка.
след което онзи ден беше на парти, защото уж всички заминавали и нямало да се видите повече. днес сте пак заедно, да празнувате рожден ден, уж ги нямало, сега пък пак ги има... както и да е.
заслих се над това, че ако не си с приятелите си вечерта, тогава си на работа до късно или си бил на работа някъде из страната пак и се къпеш/вечеряте/карате към ресторанта/хотела. ако не е това, си на фитнес. ако реално пък наистина си на компютъра, играеш игра.
а аз винаги съм там, от другата страна, зяпнала в моя монитор. гледам липсата ти и се чудя дали съм във връзка с въздух или с реален човек. и ако е с реален човек, доколко реално той иска въобще да ме вижда.
след като призна, че не си ми обръщал внимание, спомена нещо, от сорта на това, че ще се опиташ да го промениш. ала единственото, което виждам, е отново да ме загърбваш.
днес ти казах - тъжно е как понякога връзките имат начало, което е леко, безгрижно и забавно, и продължение, което е лишено от внимание и емоция. липсва ми човекът, когото видях да ме чака да се появя пред един шопинг център преди две години, облечен в поредната риза и коженото яке. човекът, който ми обясняваше за мечтите си да замине за австралия или нова зеландия и говореше за това със страст. който не млъкна през почти цялото време, което прекарахме заедно този ден. спомням си колко беше приятно и знам колко ми липсва.
в крайна сметка осъзнавам, че никой никога не е искал да виси на скайп пред това да си живее живота. освен мен, мен просто ме мързи. затова съм тук, препрочитам фейсбук съобщенията ни от първия ден, когато се видяхме нататък, чакайки тук, сама, да се случи и аз не знам какво...
