два купа глупости.и нея.

Гарата е празна. Вървя по студеният подлез и оглеждам магазините. Храна, храна и храна. Животът на един човечец главно минава в храна-гледане, ядене, пипане, душене..на храната. Тук - таме човече, някое куче. Докато гледам към не много голямото табло с разписанията за справка кога пристига и моят влак, забелязвам, че в самата вътрешност на сградата има гълъби. И сядам.
Тогава започвам да се радвам на малките неща.
На гълъбите. Повечето просто хвърчаха, уплашени от забързаните минувачи.
На самите минувачи, които я погледнат настрани, я не. Все пак, интересува ги един или няколко опрделени човека, но не и теб. За това са гарите.
Скамейката е студена. Нормално, защото става течение от милионите отворени изходи. А времето навън е приятно топло, с лек ветрец, който грубо полъхва косата ти. И когато някоя кака с добре оформена прическа току излезе от сградата, демек отвори тъкмо вратата, вятъра изцежда силите на току що оформената й прическа.
Отново магазини. С храна. Будка с вестници. Чудя се да отида ли да си купя някоя жълта преса, за да наситя апетита си за клюкарски простотии или просто да продължа да си седя и да блея в таблото. Чува се гласът на дамата, съобщаваща кога отпътуват дадени влакове.
Гарата. Места като това силно ме плашат. Не, защото съм сама и оглеждам другите. Някакво странно чувство ме облива всеки един път, когато стъпя. И чувството е едно и също. Дъха ми на миналото ми. Дори доста. И самият факт, че докато стоя и чакам влака, а вятърът ме блъска безпристрастно, аз мисля за миналото. Нахлува все повече и повече.
И се появява същата гара. В друг град. Наблъскана с хора. А аз съм на едва пет и половина. Блъскат ме отвсякъде. А аз съм неземно уплашена да не изгубя майка си. И докато тя тича с двеста торби и куфари да не изпусне влака, аз и моята прелестна жаба тичаме след нея с бясна скорост, за да не изпуснем нея. Една яростна надпревара. Блъскат ме отново. Хора, хора, хора...
Случката с Таня е в главата ми. Момиче, прясно завършило, се връща в родният град от София, за да се види с любимите хора дируктно след абитуриентският бал. И тогава трагедията на най-непоколебимите... Беше с токчета, заради бала. Щастлива, че едва сега животът е наистина пред нея. И това е важното. И чувството да го изкрещи е ужасно силно. И стъпва на намрежената стълба на определната гара.... И токчето засяда. Случва се. Случва се толкова бързо. Тя не може да реагира. Те не виждат, че тя не може да се отлепи от гадната стълба. Влакът я влачи за момент, два, три... Но последният дъх на прясната абитуриентка е вече издъхнат...
Таня, Таня, Таня.. Името се забива в съзнанието ми. Празна гара. Разказът е ужасяващо стряскащ. И в момента не напуска главата ми.
И може би съм егоистка, че когато се качвам си отдъхвам тежко.. И може би е егоизъм, че ме е страх да погледна миналото... И може би наистина ме е страх, да се огледам в това, което животът изтисква от едва доживелите...


Бо.