сега е моментът да ти споделя, .. или ще мълча завинаги.

чувствам се изтощена. съсипвам се. опитах се да чета, но не ми стигат сили. времето ме притиска в последните седмици. нямам място да дишам. нямам и мигове да дишам. затова се задушавам. лесно ми е да захвърля всичко с лека ръка, но когато знам, че мога, а всъщност едвам успявам сама да смогна на себе си - се мразя. колкото и да притичвам, винаги не достигам очакваното. единственото, което остава е да се съвзема. а усещам, че ще бъде страшна битка. не мога да кажа не мога, а го правя. истината е, че мога, ... просто не искам.


       както той ме попита: каква е амбицията ти в този живот? накъде си тръгнала така?
                     няма да стигнеш никъде. 

обърква ме, понеже не знам дали това е изблик на вяра в мен или .. на предателство. и се чувствам отново изморена. сама се сринах. като някакъв замък.. и сега ще трябва да го построя отново. отне ми години да го градя, а го разруших с един-единствен замах. 




     ирония.! как сама унищожавам себе си и бъдещето си.