страхове.

- Искам да знаеш, че ще съм вечно твоя. 
- Как да съм сигурен !?
- Заслушай се в сърцето си ... Мисля, че ще чуеш виковете ми, когато имам нужда от твоята топла прегръдка.
- Само?
- Така си мисля. Не искам да звучи егоистично ...
- ... но така прозвуча.
- Недей.
- Обичам те.
- Престани. Правиш го всеки път, когато видиш и усетиш, че се чувствам добре. Разваляш всичко - разваляш вечерта, разваляш небето и звездите, разваляш моята приказка.
- Ето. Отговорът си беше даден от теб самата.
- Не разбирам.
- Защо винаги трябва да става въпрос само и единствено за теб? Къде съм аз в твоите планове, освен когато имаш нужда от мен? Къде е желанието да ме видиш? 
- Тук е. Така е, прости ми. Никога не съм искала да те нараня.
- Но го правиш. Спри. Остави ме. Искам да си вървя. 
- Ще се почувстваш ли по-добре, когато си тръгнеш? Когато ме оставиш зад гърба си - мен и моята любов?
- 'Твоята любов'?! Няма нищо такова в теб. Или поне към мен. И никога не е имало. Представи си всичко, което сме били заедно и след това си представи това, което ще бъдем, когато вече не сме заедно... Усещаш ли някаква разлика?
- Мисля, че да.
- Мислиш, че не. Няма разлика. Няма.!
Тръгна. Отиде си. Завинаги. 
Остави ме. 
               Какви са тези глупости? По дяволите.


Чувствам се като в сериала Забранена любов. Без ... забранената любов.
             
    А той наистина се оказа прав. Когато си тръгна не изпитах болка. Когато легнах сама в леглото - не усетих отсъствието му. Когато миех зъбите си на следващата сутрин - дори не забелязах, че пастата е все същата. Когато закусих - дори да го нямаше, изядох цялата кутия мюсли. И не от болка или тъга, не. 


           Бях щастлива и свободна. И се чувствах добре.