театралните размишления на една актриса.

[от стария ми блог.]

Точно този ден. Едно е сигурно – ще се проваля. Вярно, че всеки път, когато си го кажа, става точно обратното, но този път съм сигурна. Съдбата ти се усмихва, ти на нея също, прибираш се сияещ от щастие, приличаш на идиот. Идва деня и когато си сигурен, се проваляш. Съдбата ти се е усмихвала, но си бил идиот и не си забелязал колко лукава и дяволите е усмивката. Тогава съвсем си идиот.

Поглеждам се в огледалото. Хм. Косата стърчи както обикновено, порите на лицето ми са запушени от съня, както обикновено. Черният наслагван постепенно и по много молив от вчера, се е размазал и от сълзите от вчера са се спуснали вадички до устните, както обикновено. Очите ми се стрелкат насам-натам. Както обикновено…
Ходя до тоалетна. Странното е, че всеки път, когато ходя по МАЛКА нужда, започват да ми текът сълзи от очите. Това е като да пишкаш и от очите. От две места едновременно.

Обличам се. Ниофициално, разбира се. Нямам такива дрехи, а съм обищала да не докосвам тези на майка ми. Правя опит да изглеждам малко по-добре, но черната тениска на The Rolling Stones с изплезеният език съвсем не пасва. Ами, отказвам се.
Завъртам ключа на входната врата. Намествам слушалките и усилвам звука. Навън е студено и има от онзи вятър, който винаги, когато успееш да си направиш що-годе хубава прическа, ти я разваля още със затварянето на вратата на сградата, откъдето излизаш. Този е такъв.

Днес хората на улицата са зелени. Всички. Вчера бяха сини, а във вторник – жълти. Миналата сряда бяха лилави. Трябва да отбележа, че лилавото силно подфожда на някои индивиди. Както и да е. По навик, на половината път до 72, запалвам цигара и почти до спирката й хвърлям вече свършилият фас. Днес не беше изключение. Като че цигарата ме успокоява. Контролира ме донякъде, когато я държа в ръката си. Изпълва ме със самоувереност, когато изтърся ненужната изгоряла част. Това е цигарата.

На няколко пъти се препънах. Това се случва, когато се зазяпаш в някой безкрайно тъп плакат. И тъпотата му така те изпълва, че забравяш, че ходиш. Следователно първата пречка те препъва веднага. И понякога падаш.

Пристигнах в сградата. Някак си по-висока е от тази на снимката. По-бяла е от тази на снимката. Прозорците са по-мръсни от тези на снимката. Пред нея е претъпкано с коли. Не както на снимката.
Тогава, не. Не обичам снимки, защото по най-подлия начин лъжат наивното око. Грубо, да. Не, наистина, вече не обичам толкова много снимките както преди.

Сложих ръката си в джоба. Напипах цигарите. Бяха се затоплили. Открих и смачкан билет, скъсан от контрола. Една вафла Морена стоеше нагризана и умирисваше джоба. Погледнах отново сградата и поех дълбоко въздух. Наум си казах, че няма от какво да се притеснявам. Нали не съм такъв човек? Глупости. Кого заблуждавам?? Време е да си ходя и на връщане да обърна някъде една чашка водка и да намаля броя на цигарите в джоба си с поне две. Не! Няма така лесно да зарежа всичко.

The Verve Pipe гърмяха в ушите ми. Ръцете ми бяха в джобовете и силно стискаха кутията цигари. Вървях по дългият коридор. Стори ми се ужасно дълъг. Имаше точно три прозореца и беше доста затъмнено. От лъчите на фалшивото слънце навън, които се протягаха от прозореца по права линия до другата стена в пода, се виждаше прах. Ужасно много прах. Все още вървях. Чувствах, че вървя поне десет години. Най-накрая края на коридора най-после се появи. Имаше три черни стола. Седнах и зачаках. Сега пък трябваше да чакам.

Странна работа е това, чакането. Човек не се усеща, но наистина винаги му се налага да поспре и да почака. На спирката на път към работа. Пред ксерокса докато се ксерокопира. В кафенето докато чака кафе и поничка. Вкъщи докато микровълновата не изпищи, че вечерята ти току-що е привършила притоплянето- И все си чакаш.

От единствената врата пред трите черни стола, излезе жена. Зелени обувки, пуловер и пола. Аз какво ви говоря, че днес са само зелени?! Извади очилата си и ги сложи. Зачете се и каза:
-Госпожица Найденова?
Загледа се по дългият коридор, сякаш очакваше някой да се появи оттам. Явно въобще не забеляза, че на три крачки от нея стои живо същество. Госпожица Найденова.
-Аз съм. – казах.
-Моля, елате.
Хвана ме за ръкава и ме завлече навътре в стаята. Въведе ме в стая, която по скоро приличаше на физкултурен салон, само дето беше без очертанията на полетата и без кошовете. До едната стена, тази срещу вратата, която спрямо огромната зала изглеждаше миниатюрна, точно отново под трите прозореца, имаше дълго червено бюро с червена покривка. Тя определено ми скапа целият зелен ден. Зад бюрото стояха трима души – двама мъже и жена, на еднакво разстояние един от друг, с листи пред себе си, скръстили ръце върху листите.
-Госпожица Найденова?- попита жената.
-Да. Аз съм.
-Съблечете се, моля …