този пост няма заглавие. така, както и аз нямам заглавие в момента. нямам настроение, нямам живот в себе си, нямам чувства. може би объркването вече ме кара да не знам дори коя съм и да ме кара да се съмнявам в това накъде съм тръгнала. дали това е правилната посока, дали бих могла да успея дори шансът да бъде минимален? 
твърде много въпроси. 
този image описва всичко за момента.

за какво са бабите всъщност.

наскоро гледах някаква книга със заглавие - да живеят бабите -.
става дума за отношенията между баби, дядовци и внуци в съвременните условия и среда на комфортния за нас децата, но неудобен за тях, 21 век.
като цяло, после се замислих над това как моите баби са взаимодействали на реакцията, наречена да израстеш в провинцията при тях и отговора беше смущаващ - достатъчно са взаимодействали!
темата започвам, защото вчера с фифи говорихме до късно вечерта, припомняйки си някакви стари нещица от когато сме били на по 2,3,4,5,6,7,8,9,10,11,12години. когато някой каже детство, все се сещам за тамагочита, тетриси, рядкостта да намериш човек, притежател на плейстейшън (по-късно и аз имах това удоволствие), манджите на бабите ми - и двете: първо, за да не ги обидя, и второ, наистина си бяха, и още са, вкуснички - които умирисваха целия апартамент, когато бяха сервирани, защото една от съставките и в най-голямо количество е била, да речем, лука.:D многото пъти, когато съм бягала от къде ли не, най-вече от баба, за да ходя при леля да ям сандвичи докато работеше в сандвичите някъде наблизо. първата ми книжка - малкия принц - и първото училищно пособие - сборник от задачи по математика за 1клас. хаха. 
става ми смешно като се сетя колко дивотии сме мислили с братото и с дружинката хлапета от блока на баба. дори си спомням, когато беше модерно да събираш карти с футболисти от световното една от годините, или пък от кибрита да режеш ликовете на фолк звездите, които тепърва изгряваха на певческия небосклон в България. това да е било, когато съм била последната година в детската градина в Пловдив.
мога да се похваля със страхотно детство. но една от най-важните части от него, беше заета от баба ми. жената, която ме обичаше безпределно. готвеше най-вкусните кюфтенца, мусака и пиле с ориз - никой не ги готви по същия начин.
забелязала съм, че бабите имат една основна характеристика - остават незаличим отпечатък в съзнанието. особено при тези хора, чиито родители са били студенти, или работещи, и времето, прекарано с бабите, е повече отколкото с мама и тати.
сещам се за всичките играчки от яйца Киндер, всичките войничета и стари кукли, за шоуто на Къци Вапцаров, когато все още беше модерно, някакво предаване по БНТ за изгряващи млади таланти - лъвчетата или.. нещо подобно беше, кой е по-по-най, в което се надявах да участвам някой ден. :D
една голяма част от спомените си свързвам с баба ми, защото по-голямата част от детството ми премина в нейната компания. в повечето случаи, когато майка ми беше на лекции в Търново, а баща ми в командировка, аз оставах при нея, а тя ме караше да учим стихотворения от разни книжки, за да може после да ги кажа на мама и тя да дойде по-бързо. винаги се хващах и си учех по цял ден стихотворения.
повечето вече не помня.
има нещо магично и вълшебно в думата баба. като я кажа и ми става хем мило, хем свидно - баба ми почина преди (вече стават) 4 години, но спомена за нея все още си стои някъде на топло, особено зимата, в мозъка ми и от време на време напомня за себе си с по някоя и друга асоциация, направена през деня, или някой и друг почувстван аромат, подобен на нейния или нещо видяно, подобно на нещо нейно. 
един ден, когато остарея, спомена ще си стои все така бял - леко поувяхнал, изронен от времето и праха, но жив. и когато и аз стана баба ... е, има време. като стана баба, ще пиша допълнителен пост.(:

ретро.

липсват ми онези дни,
когато една филия с масло и сол
беше храната ми за три часа,
защото бях твърде заета да си дера колената
пред блока на баба, играейки на стражари и апаши
или някоя от онези сега безмислено изглеждащи игрички.
липсват ми онези дни,
когато апартамента миришеше на баба, на нещо
вкусно, току що приготвено от нея, на уютно, на тихо и спокойно,
и всеки малък милиметър ми беше до болка познат, най-вече защото
дивотията ми край нямаше, а детският характер се радваше.
липсват ми онези дни,
когато времето беше студено и мрачно, но ние бяхме весели и засмяни, 
усмивките не слизаха от лицата ни, защото все още се излизаше навън, все още
имаше игра, имаше ни и нас, готови за следващото Сега кой гони?, 
и неуморимите ни туптящи сърца продължаваха своя ритъм на малко дете.
липсват ми и онези дни,
когато главата ми беше малка, побираше малко, вътре имаше малко, нямаше проблеми, та то какви проблеми, тогава не мислиш за нищо, освен как да си купиш дъвка турбо и да измуфтиш бабата за 40ст. за некви солети.
ех.
ей това си беше живот.
това сега какво е? 
обяснете ми.
животът на големите, 
вече се убеждавам,
може и да е изглеждал апетитен,
но всъщност е сух, корав, сив и тъжен.
от време на време
дори и самотен.

long ago.

христос воскресе.(:

sweet nothings.

всички.моменти.когато.съм.искала.да.говоря.с.някого.но.не.е.имало.никой.
всички.моменти.когато.съм.искала.да.прегърна.някого.но.не.е.имало.кой.
всички.моменти.когато.съм.искала.да.те.заговоря.но.не.съм.посмявала.да.го.направя.
всички.моменти.когато.съм.си.мислила.че.животът.е.едно.голямо.нищо.
всички.моменти.когато.съм.съзерцавала.любовта.през.прозорците.на.градския.транспорт.и.съм.се.питала.кога.тя.ще.се.срещне.и.с.мен.
всички.моменти.когато.съм.била.самотна.
всички.моменти.когато.блогът.беше.моето.малко.спасение.и.голям.рециклатор.на.мисли.
всички.моменти.които.прекарах.в.сълзи.по.някой.
всички.моменти.в.които.съм.губила.част.от.сърцето.си.
всички.моменти.когато.се.е.налагало.да.ползвам.фалш.усмивката.си.
всички.моменти.които.са.ме.правили.тъжна.
всички.моменти.малко.след.смъртта.на.баба.
всички.моменти.прекарани.на.гробища.
всички.моменти.откъснати.от.света.
всички.моменти.любов.когато.не.съм.успявала.да.си.поема.от.нея.
всички.моменти.от.баба.
всички.моменти.

ден 5809 от календара ми, наречен самота.

детството ми липсва
as hell.

being me is harder than you think.

вече нямам мечти,

останаха далеч зад мен.

вече нямам усмивки,

зарових ги дълбоко под мен.

вече няма слънце,

да блести и затопля сърцето ми над мен.

вече няма болка,

която да пропива душата.

вече няма сълзи,

няма любов и няма тъга.

няма ги спомените,

които пазих в портфейл.

вече нямам себе си,

защото се разкъсах на хилади парченца красота.

вече ме няма.

забеляза ли?! ..

-----------------------------

аз пея.

пея за себе си.

аз рисувам.

рисувам мечтите си.

аз танцувам.

танцувам с тишината.

аз плача.

плача над гроба си.

аз се смея.

смея се на присъствието ти.

аз ликувам.

ликувам за другите.

аз се ненавиждам.

ненавиждам се заради теб.

аз прося.

прося любов.

------------------------------

когато завали

имам нужда да съм тук.

нуждая се от топлота

и подслон за сърцето си.

когато завали

аз пия какао на прозореца.

гледам капките дъжд

и си мисля за теб.

когато завали

стоя под дъжда сама

и плача с глас

за отлетялите дни.

когато завали

мечтите ми се мокрят

и душата ми се топи като восък.

когато завали

мечтая да бъда друга,

а когато си представя другата

просто се страхувам.

когато завали

пада завесата на моята сцена

и хората започват да се разотиват.

когато завали

слушам дъжда и мълча,

за да се опитам да чуя туптене вътре в мен.

когато завали

си представям света по-различен

и по-красив.

когато завали

спирам да мисля за секунди

и опитвам с език от къпките дъждовна вода

по тъжното ми лице.

-------------------------

тя е момиче.

тя е съдба.

тя е твоят ангел.

тя е нищо.

тя е човек.

тя е красива мисъл.

тя е тиха песен.

тя е стих.

тя е кошмар.

тя е звездица.

тя е свобода.

тя е самота.

тя е любовта.

тя е хубава.

тя е постоянна.

тя е неспокойна.

тя е далечна.

тя е оазис.

тя е спомен.

тя е живот.

тя е роса.

тя е приятел.

тя е страстна.

тя е вълнуваща.

тя е чиста.

тя е .. перфектна.

------------------------

телефонът иззвъня

и усетих, че си ти.

довърших писмото

и станах много бавно.

не вдигнах слушалката,

а просто стоях и слушах как звъни.

исках да усетя

трепета, че ти звъниш,

че си тук,

че си с мен,

че ме обичаш.

------------------------

коледно и прощално

това е последният вик.

писък на ужас

и капка любов.

усещаш ли

как зачестено дишам

там, близо до ухото ти.

хващаш ме за ръка

и тръгваме нанякъде.

водиш ме там,

и знам, че ще е хубаво.

вярвам ти,

така е.

искам така да продължи

докато снегът пада.

да сме заедно, тук

и да ме обичаш истински.

блещукат светлини

по витрините на магазина.

отвътре - тъмница,

отвън - тези прекрасни светлинки.

не смея да питам

просто вървя.

минахме покрай господина

с черните очила.

кимнах му леко,

той кимна в знак на поздрав.

отново тишина.

чувам само стъпките в снега.

нашите стъпки.

ето, момчето с вестниците

отново е на ъгъла.

усмихнах му се,

а то ми подаде вестник.

не, благодаря.

нямам време за това.

той кимна в знак на поздрав.

уличните лампи блестят

в тихата, снежна нощ.

малки, студени снежинки

падат по зачервените ми бузи.

дамата с белите ръкавици

е отново в сладкарницата.

обърна се към мен,

и прошепна нещо.

не ви разбирам.

но нямам време за това.

тя кимна в знак на поздрав.

ние пристигнахме,

ти пусна моята ръка.

усетих как тялото ми

се изпълва със студенина.

съжалявам, каза.

тук е мястото. и тук ще ти призная.

започнах да се оглеждам.

стана много студено.

вярваш ли ми, попита.

вярвам ти.

слушаш ли ме.

слушам те.

тогава ето, казвам ти.

спирам дотук. с теб.

с всичко.

погледът ми спря да се рови наоколо.

закова се в теб.

усетих, нещо топло по бузата ми да се стича.

една капка тъга.. излизаше от сърцето ми.

-------------------------

23:30 - ти ме харесваш.

23:35 - ти се влюбваш.

23:40 - ти ме обичаш.

23:45 - показваш ми любовта си.

23:50 - спираш да ме обичаш.

23:55 - намразих те.

00:00 - разбих сърцето ти.

завесата се вдига. чуват се аплодисменти.

докато бавно допушвах цигарата си на спирката и нервно тресях крак, чакайки автобуса, се замислих за хората. хората.
в главата ми е невероятна каша. небето е тъмно, навън е хладно. цигарите ми са до мен. а в ума ми е все същата блъсканица. мислите ми се изреждат коя да е по-напред. видях Дима докато пътувах. хубавите хора, истинските, са самотни. те са .. редки. гледах как върви, походката й, наблюдавах я да се отдалечава и си мислех за нея. за пътите, когато сме говорили. за нея.
времето е тъжно. мислите ми са тъжни. аз съм тъжна. есента ме сковава. пречи ми. като че ли нищо не е в хармония. листата падат тежко. чувам ги. вчера слущах как вятъра люшка дърветата, това ме караше да се чувствам самотна.
нямам какво да пиша. нямам вдъхновение. загубих го. поглеждам нагоре и съм като в някакъв ров, яма. дълбоко под земята. опитвам се да прогледна, да видя небето - да е все така бебешко синьо, да виждам птичките да прелитат над главата ми. но не се получава. все същата тъмнина. навсякъде. и в мен. тягостната тишина ме убива бавно. колкото повече драскам по стените, остават само отпечатъци. нямам с какво да ги залича. не ги искам. не искам да оставям следи. не и днес. не и утре. просто не сега. в даден момент човек осъзнава, че колкото повече се опитва да бъде щастлив, щастието го подминава като пътен знак. не мога да се насиля да се смея, да се усмихвам. има такива дни. на всеки се случва. в главата ми се върти песен на Сантана. и ми се танцува.
имам да правя признание. детско признание. мечтая да живея. но.. да живея. искам да правя всичко, което вътрешното ми аз отказва да приеме, не иска да попие. съзнанието ми е в бунт и все пак нищо не се случва. или трябва сама да се наема, или никога няма да стане. а това изисква толкова много усилия, че като се замисля ... куража ми се стопява за отрицателно време.
всички тези хора, които познавам. иска ми се, като изключим фифи, някой от тях поне веднъж да се сеща за мен. да мисли за мен. да поиска да види лицето ми.
никой никога не ти дава гаранция за нищо. единствено стоя и чакам. и реално, нямам идея какво чакам. що за почивка ? що за чакане е това ? може да продължи вечно.
един ден ще се погледна в огледалото и ще видя човек, който не познавам. ще ме гледат непознати очи, ще виждам образа на някой, който никога не е бил в живота ми. а всъщност ще съм просто аз. просто тя. просто някой си човек. просто.
ако приемем, че хората сме чорапи и сме прибрани в някой шкаф, кой ще ни подсигури, че някога ще бъдем използвани чорапи ? кой ще се сети за нас, като има още толкова много чорапи? светът не умее да чака. времето не умее да чака. хората са безмилостни животни, като затворени в клетки хищници. чисто и просто, всеки от нас е един малък егоист. за жалост. някъде в себе си, и аз съм егоистка. кофтито е, когато го осъзнаеш. невъзможно е да живееш с идеята, че в теб живее такова безмилостно егоистично същество и да продължаваш да си спокоен, да водиш ...безразличен живот.
някой ден и аз ще живея. някой ден и аз ще съм щастлива. някой ден и моето лице ще бъде на някой билборд и хората хем ще ми се възхищават, хем ще ме псуват. някой ден и аз ще бъда красива булка в бяла рокля, която уверена в себе си казва ДА. някой ден, може би, някой ден, и аз ще родя дете - някоя моя кръв, малко същество, което ще излезе от самата мен, ще е плод на моето съществуване в шкафа от чорапи.
още един чифт чорапи, да се заблуждава някъде в големия шкаф.

п.с. колко време имам да планирам съществуването си и колко имам за смъртта си ?

waiting for your touch.

прилагам себе си постоянно.

прилагам се към теб.

прилагам се към леглото.

към въдглавницата.

към топлината.

към себе си.

към спомените си.

приложима съм.

.........................

слушайки Jem,

разглеждайки снимки от албена

отпреди 7години,

когато сме се снимали на онези стари фотота,

където мъжете ги обличат във фракове и униформи,

а жените ги напудрят и ги пъхат в големи, пищни рокли,

с черни перести шалове и огромни шапки,

си спомням за живота ми преди

да дойда тук,

да срещна него, нея, вас..

теб.

този предишен живот

липсва ми.

...........................

огледален е светът на мечтите ни.

огледални са и представите ни

за нас.

огледални образи гледаме по цял ден

да се съзират в нас.

огледална съм и аз,

около мен все огледала

накъдето и да се обърна.

ах.! какво себелюбие се възцари.

............................

снощи сънувах, че живея на друга планета.

стъпвах бавно и предпазливо.

очите ми шареха насам-натам.

пред мен - безбрежна шир,

поле - край няма.

сама бях. и пях.

заспивах и се събуждах

и все една и съща мисъл

вирееше в главата ми -

ти.

............................

идва времето, когато започвам да се плаша от себе си

и от околните.

когато погледна някого в очите, ме облива паника,

а когато някой ме докосне - ужасяващ страх.

като че ли светът ме поглъща.

яде ме,

дъвче ме,

преглъща ме.

и пак и пак и пак.

докато накрая не ми останат сили да го живея,

това подобие на живот,

докато накрая не се уморя от човешката глупащина

и отчаяние, и лудост, и... изкуственост,

докато не ми писне от физиономии -

все същите, уверени в себе си физиономии,

алчни, себелюбиви,... нагли.

така е.

животът и времето те изяждат.

imagine253.

очите ми парят.
бавно се стичат малки топли сълзи.
чувам силно мислите си.
разни спомени се редят в ума ми като на лента.
затварям очи и се опитвам да си представя
как красотата стои пред мен,
в целия си блясък и изящност.
след това ги отварям
и бързо се сещам за всичко, 
за цялата ми реалност.
погнусявам се и се опитвам да заспя.
не ме хваща сън.
всъщност това е от няколко дена.
заспивам едва след като изгрее слънцето,
а до пет часа просто отегчено зяпам тавана.
в съзнанието си рисувам картини някакви,
човеци без лица как вървят по улици
в непознати градове.
заспивам и забравям за човеците.
забравям и за дните, 
за часа, за днес, вчера,
хората, всичко се губи.
започват приказките, които в сънищата ми
често просто нямат край.

театралните размишления на една актриса.

[от стария ми блог.]

Точно този ден. Едно е сигурно – ще се проваля. Вярно, че всеки път, когато си го кажа, става точно обратното, но този път съм сигурна. Съдбата ти се усмихва, ти на нея също, прибираш се сияещ от щастие, приличаш на идиот. Идва деня и когато си сигурен, се проваляш. Съдбата ти се е усмихвала, но си бил идиот и не си забелязал колко лукава и дяволите е усмивката. Тогава съвсем си идиот.

Поглеждам се в огледалото. Хм. Косата стърчи както обикновено, порите на лицето ми са запушени от съня, както обикновено. Черният наслагван постепенно и по много молив от вчера, се е размазал и от сълзите от вчера са се спуснали вадички до устните, както обикновено. Очите ми се стрелкат насам-натам. Както обикновено…
Ходя до тоалетна. Странното е, че всеки път, когато ходя по МАЛКА нужда, започват да ми текът сълзи от очите. Това е като да пишкаш и от очите. От две места едновременно.

Обличам се. Ниофициално, разбира се. Нямам такива дрехи, а съм обищала да не докосвам тези на майка ми. Правя опит да изглеждам малко по-добре, но черната тениска на The Rolling Stones с изплезеният език съвсем не пасва. Ами, отказвам се.
Завъртам ключа на входната врата. Намествам слушалките и усилвам звука. Навън е студено и има от онзи вятър, който винаги, когато успееш да си направиш що-годе хубава прическа, ти я разваля още със затварянето на вратата на сградата, откъдето излизаш. Този е такъв.

Днес хората на улицата са зелени. Всички. Вчера бяха сини, а във вторник – жълти. Миналата сряда бяха лилави. Трябва да отбележа, че лилавото силно подфожда на някои индивиди. Както и да е. По навик, на половината път до 72, запалвам цигара и почти до спирката й хвърлям вече свършилият фас. Днес не беше изключение. Като че цигарата ме успокоява. Контролира ме донякъде, когато я държа в ръката си. Изпълва ме със самоувереност, когато изтърся ненужната изгоряла част. Това е цигарата.

На няколко пъти се препънах. Това се случва, когато се зазяпаш в някой безкрайно тъп плакат. И тъпотата му така те изпълва, че забравяш, че ходиш. Следователно първата пречка те препъва веднага. И понякога падаш.

Пристигнах в сградата. Някак си по-висока е от тази на снимката. По-бяла е от тази на снимката. Прозорците са по-мръсни от тези на снимката. Пред нея е претъпкано с коли. Не както на снимката.
Тогава, не. Не обичам снимки, защото по най-подлия начин лъжат наивното око. Грубо, да. Не, наистина, вече не обичам толкова много снимките както преди.

Сложих ръката си в джоба. Напипах цигарите. Бяха се затоплили. Открих и смачкан билет, скъсан от контрола. Една вафла Морена стоеше нагризана и умирисваше джоба. Погледнах отново сградата и поех дълбоко въздух. Наум си казах, че няма от какво да се притеснявам. Нали не съм такъв човек? Глупости. Кого заблуждавам?? Време е да си ходя и на връщане да обърна някъде една чашка водка и да намаля броя на цигарите в джоба си с поне две. Не! Няма така лесно да зарежа всичко.

The Verve Pipe гърмяха в ушите ми. Ръцете ми бяха в джобовете и силно стискаха кутията цигари. Вървях по дългият коридор. Стори ми се ужасно дълъг. Имаше точно три прозореца и беше доста затъмнено. От лъчите на фалшивото слънце навън, които се протягаха от прозореца по права линия до другата стена в пода, се виждаше прах. Ужасно много прах. Все още вървях. Чувствах, че вървя поне десет години. Най-накрая края на коридора най-после се появи. Имаше три черни стола. Седнах и зачаках. Сега пък трябваше да чакам.

Странна работа е това, чакането. Човек не се усеща, но наистина винаги му се налага да поспре и да почака. На спирката на път към работа. Пред ксерокса докато се ксерокопира. В кафенето докато чака кафе и поничка. Вкъщи докато микровълновата не изпищи, че вечерята ти току-що е привършила притоплянето- И все си чакаш.

От единствената врата пред трите черни стола, излезе жена. Зелени обувки, пуловер и пола. Аз какво ви говоря, че днес са само зелени?! Извади очилата си и ги сложи. Зачете се и каза:
-Госпожица Найденова?
Загледа се по дългият коридор, сякаш очакваше някой да се появи оттам. Явно въобще не забеляза, че на три крачки от нея стои живо същество. Госпожица Найденова.
-Аз съм. – казах.
-Моля, елате.
Хвана ме за ръкава и ме завлече навътре в стаята. Въведе ме в стая, която по скоро приличаше на физкултурен салон, само дето беше без очертанията на полетата и без кошовете. До едната стена, тази срещу вратата, която спрямо огромната зала изглеждаше миниатюрна, точно отново под трите прозореца, имаше дълго червено бюро с червена покривка. Тя определено ми скапа целият зелен ден. Зад бюрото стояха трима души – двама мъже и жена, на еднакво разстояние един от друг, с листи пред себе си, скръстили ръце върху листите.
-Госпожица Найденова?- попита жената.
-Да. Аз съм.
-Съблечете се, моля …

петпетпетпетпетпетпетпетпетпетНАЙСет.

ако някога случайно се запиташ защо дойдох при теб, защо избрах теб, защо нахлух точно в твоя живот, защо разруших точно твоето сърце, защо маркирах точно тази област от съзнанието ти като моя, защо прекрачих всички граници в ума ти, защо измъчих така жалко душата ти, се сети за първият път, когато ме видя да плача. за първата топла сълза, която падна от навлажненото ми око. за първото хлипане, което чу, когато плачех. за странната ми физиономия, която правя, когато се разцивря. за меланхолията в стаята, за лилавите пердета, които прогорих с цигара преди две години, за моята котка, която страшно те мразеше, за пералнята, която упорито шумеше и за дъжда, който се проливаше навън. там имаше една лампа, през която всеки ден минавахме, докато ти ме изпращаше към вкъщи. спомням си лампата много по-добре отколкото си спомням чертите на лицето ти, които впоследствие силно намразих. и без това ми беше писнало, стаята беше твърде малка, топлината беше адска, целувките ти ме прогаряха, а желанието да ти ударя шамар се блъскаше в стените на главата ми.
живей си далеч.(: