завесата се вдига. чуват се аплодисменти.

докато бавно допушвах цигарата си на спирката и нервно тресях крак, чакайки автобуса, се замислих за хората. хората.
в главата ми е невероятна каша. небето е тъмно, навън е хладно. цигарите ми са до мен. а в ума ми е все същата блъсканица. мислите ми се изреждат коя да е по-напред. видях Дима докато пътувах. хубавите хора, истинските, са самотни. те са .. редки. гледах как върви, походката й, наблюдавах я да се отдалечава и си мислех за нея. за пътите, когато сме говорили. за нея.
времето е тъжно. мислите ми са тъжни. аз съм тъжна. есента ме сковава. пречи ми. като че ли нищо не е в хармония. листата падат тежко. чувам ги. вчера слущах как вятъра люшка дърветата, това ме караше да се чувствам самотна.
нямам какво да пиша. нямам вдъхновение. загубих го. поглеждам нагоре и съм като в някакъв ров, яма. дълбоко под земята. опитвам се да прогледна, да видя небето - да е все така бебешко синьо, да виждам птичките да прелитат над главата ми. но не се получава. все същата тъмнина. навсякъде. и в мен. тягостната тишина ме убива бавно. колкото повече драскам по стените, остават само отпечатъци. нямам с какво да ги залича. не ги искам. не искам да оставям следи. не и днес. не и утре. просто не сега. в даден момент човек осъзнава, че колкото повече се опитва да бъде щастлив, щастието го подминава като пътен знак. не мога да се насиля да се смея, да се усмихвам. има такива дни. на всеки се случва. в главата ми се върти песен на Сантана. и ми се танцува.
имам да правя признание. детско признание. мечтая да живея. но.. да живея. искам да правя всичко, което вътрешното ми аз отказва да приеме, не иска да попие. съзнанието ми е в бунт и все пак нищо не се случва. или трябва сама да се наема, или никога няма да стане. а това изисква толкова много усилия, че като се замисля ... куража ми се стопява за отрицателно време.
всички тези хора, които познавам. иска ми се, като изключим фифи, някой от тях поне веднъж да се сеща за мен. да мисли за мен. да поиска да види лицето ми.
никой никога не ти дава гаранция за нищо. единствено стоя и чакам. и реално, нямам идея какво чакам. що за почивка ? що за чакане е това ? може да продължи вечно.
един ден ще се погледна в огледалото и ще видя човек, който не познавам. ще ме гледат непознати очи, ще виждам образа на някой, който никога не е бил в живота ми. а всъщност ще съм просто аз. просто тя. просто някой си човек. просто.
ако приемем, че хората сме чорапи и сме прибрани в някой шкаф, кой ще ни подсигури, че някога ще бъдем използвани чорапи ? кой ще се сети за нас, като има още толкова много чорапи? светът не умее да чака. времето не умее да чака. хората са безмилостни животни, като затворени в клетки хищници. чисто и просто, всеки от нас е един малък егоист. за жалост. някъде в себе си, и аз съм егоистка. кофтито е, когато го осъзнаеш. невъзможно е да живееш с идеята, че в теб живее такова безмилостно егоистично същество и да продължаваш да си спокоен, да водиш ...безразличен живот.
някой ден и аз ще живея. някой ден и аз ще съм щастлива. някой ден и моето лице ще бъде на някой билборд и хората хем ще ми се възхищават, хем ще ме псуват. някой ден и аз ще бъда красива булка в бяла рокля, която уверена в себе си казва ДА. някой ден, може би, някой ден, и аз ще родя дете - някоя моя кръв, малко същество, което ще излезе от самата мен, ще е плод на моето съществуване в шкафа от чорапи.
още един чифт чорапи, да се заблуждава някъде в големия шкаф.

п.с. колко време имам да планирам съществуването си и колко имам за смъртта си ?